Люк Болтански: Правилата не са спуснати от Господ
Люк Болтански (1940) е френски социолог, ученик на Пиер Бурдийо. Книгата му „Новият дух на капитализма”, излязла през 1999 г., се смята за настолна в практическия мениджмънт. В момента Болтански е директор на изследователска програма във Висшето училище за социални науки в Париж и е критично настроен както към апологетите на държавата, така и към техните противници - анархистите.
- Господин Болтански, в книгата си “Социология и социална критика” описвате днешната политика на безспирна промяна, на непрестанно престрояване. За вас тази перманентна революция отгоре е форма на власт. Учудващо е, че в книгата си не назовавате личността, която олицетворява тази форма на власт, а именно Никола Саркози.
- Не е необходимо. За всеки читател е ясно. Това се роди обаче още по времето на Валери Жискар д'Естен.
- Имате предвид идеята, че постоянните реформи са неизбежни?
- И идеята, че воля и необходимост трябва да съвпадат.
- Исторически материализъм а ла Тачър.
- Или Хегел, който, попаднал сред либерали, казва: “ Няма алтернатива”. И всяка съпротива срещу това се смята за безсмислена и реакционна. Това започна още от Жискар д'Естен - заедно с процеса на нарастване на компетентността на нашите властимащи. Те разполагат с водещата наука на ХХ и ранния ХХІ век – науката на мениджмънта. Нашата левица се самозалъгва, когато говори за оттеглянето на държавата; отворете само “Монд дипломатик”. Там още царства разпределението на ролите между лошия неолиберализъм и добрата държава, която вече не се месела толкова много. Вместо това, от 40 години насам ние никога не сме били свидетели на толкова голяма намеса от страна на държавата, колкото сега! Само че това е друга държава. Тя се управлява като фирма, която непрекъснато се преустройва.
- За да си остане всичко по старому ли?
- Да, само че какво е това, което остава? В момента работя по една критика на теориите на заговорите. Защото това трябва да се изясни. Има ли изобщо някаква господстваща класа или поне мрежи; тези мрежи имат ли възли, или всичко тече постоянно? В момента няма наистина твърдо установена представа как функционират властта, капитализмът и държавата. Само едно е сигурно: всички подчинени са принудени да участват в постоянната промяна.
- Това често е болезнено.
- Една от студентките ми е работила три месеца във “Франс телеком” и каза: „Ако бях останала, щях да се самоубия.” Това беше, преди да се заговори за самоубийствата във фирмата.
- Карл Маркс пише, че деспотизмът в предприятието и анархията на пазара взаимно се обуславят.
- Въпросът е: кой понася тежестта от случайностите на пазара? Днешният отговор е: работниците.
- Това също е форма на господство. Вие проучвате формите на господство и казвате, че социалното господство се крепи на норми, които обаче не са спазвани от господстващите.
- Подчинените и господстващите имат различно отношение към правилата. Господстващият знае, че има създадени правила, защото той е част от света, в който те се пишат. Той може да ги интерпретира, да жонглира с тях, да спазва духа, но не и буквата им. Вие, например, когато разговаряте с хора, натоварени с отговорности, сигурно никога не ги чувате да казват: “Това беше на ръба на позволеното.”; или “Ако се бях придържал буквално към правилата, никога нямаше да успея да направя еди-какво си.”, нали?
- Да, но това звучи някак гордо.
- Ами разбира се! Свързва се със смелост, неподчинение. Докато подчинените се познават по това, че трябва да спазват правилата до последната запетая. А в действителност никой не се придържа с абсолютна точност към предписаното.
- Можете ли да дадете пример?
- Много! От социологията на труда, да речем. В модерните фабрики, в които всичко се произвежда и доставя на секундата, на никого не е позволено да поддържа склад. Проучванията обаче показаха, че мениджърите знаят къде са вратичките. Работниците - също! Само че те го правят тайно и когато се зададе някой мениджър, веднага скриват отделените части в някой камион. Идеята на новата ми книга е, че за такива нарушения трябва да се говори открито; и че правилата и институциите са неща, които се изграждат, а не са спуснати от Господ.
- Новата ви книга се казва “Социология и социална критика”. В какво се изразява обществената роля на критиката?
- Отправна точка на книгата е, че обществото се нуждае от институции. И то не само защото, в противен случай, всеки би се борил срещу всеки. А защото всеки трябва да знае какво точно прави. Ако, например, искате да напишете статия, но децата ви са много шумни - искат да гледат телевизия, да играят футбол в стаята или да слушат рок, тогава трябва да дадете определение на ситуацията, на участниците в нея и на интересите им, да определите приоритетността им. Вие решавате кое в момента е важно.
- И в обществото ли е така?
- Проблемът е, че в обществото няма човешко същество, което постоянно да може да налага авторитета си. Всеки човек има тяло, разположен е във времето и пространството на някаква позиция. Как може да има надиндивидуален авторитет? От друга страна, не бихме могли да живеем в свят, в който няма конкретни определения за това, което се смята за истинско. Това би означавало, че ни е необходимо същество без тяло, същество, което физически не съществува.
- Боговете.
- Или държавата. Преди всичко - институциите. Те казват кое да се приема за истинско. Те казват кое е шум и кое – музика; или кое е добро за Европа и кое – не. Има обаче един проблем и той е, че безтелесните същества не могат да говорят. Имат нужда от говорители. Които дори външно се различават от другите хора. Например по униформата, по някакви отличителни знаци или костюми. Наистина, винаги остава съмнението кой говори – институцията или отделният човек?
- Това ли е задачата на критиката?
- Една от задачите й. Добро общество е онова, в което има институции, така че да не трябва всичко непрекъснато и наново да бъде уговаряно, но същевременно тези институции да могат и винаги да бъдат критикувани. Вселена, в която само институциите имат думата, би била едноизмерна.
- И неподвижна.
- По този проблем разговарям често с колегите антрополози и твърдя, че във всяко общество има критика - понякога тя е в повече, понякога не е достатъчна, но никога не е едноизмерна.
- Какво имате предвид, като казвате, че институциите са социално конструирани фикции?
- За какво ли не обичат да казват – това е само една социална конструкция. Но за обществото е необходимо конструкциите да се фиксират. Би могло да се каже - да се есенциализират – да се превърнат в есенция, която да даде някаква основа.
- Например?
- Ако някой каже: “Това тук не е истински семинар”, значи съществува представа какво е истински семинар.
- Някаква истина.
- Но не такава, която е спусната от небето. Тя трябва във всеки момент да може да бъде критикувана.
- И сама да е инструмент на критиката.
- В новата си книга разграничавам няколко форми на критика. Реформистката критика показва, например, че действителността не отговаря на самоописанието на институциите. Например: “Изборите са фалшифицирани.” Тази критика заклеймява, но е и конформистка по отношение на нещо установено, а именно по отношение на принципа за честни избори. Тя затвърждава съществуващия ред.
- А радикалната критика?
- Нейната отправна точка е екзистенциалното преживяване. Тя го изговаря, тя го прави реалност. И това е възможно преди всичко в изкуството.
- Вие пишете пиеси.
- В тях не е необходимо да се подчинявам на нуждата от аргументация. Хубавото в театъра е, че можеш да кажеш обратното на онова, което мислиш. Не е необходимо да оправдаваш казаното.
- Значи ли това, че в литературата критиката е по-свободна, отколкото другаде?
- Да, навсякъде другаде тя е подчинена на много строги правила. Тя бива нормализирана. Вземете например читателските писма, в които хората се оплакват от най-различни несправедливости. Занимавах се веднъж с проучване на подобни сигнали. Там се прави разлика кое оплакване е сериозно и кое е написано от луд. Това означава, че трябва да формулирате така проблема си, че никой да не може да ви сметне за луд. Това е вид ограничаване на критиката.
- Как би изглеждал проектът срещу отношенията на зависимост и потисничество?
- Проекти се създават само при бунтове.
- И никога преди това?
- Само в главите на малцина. Но историята на Френската революция и по-късно - на работническото движение, показват, че е необходимо възмущение, за да се появят нови идеи. Ще откриете тази мисъл още при Шилер и естествено при Маркс. Отчуждението става толкова голямо, че дори не се знае кое е добро. Само злото е твърде добре познато. И често се случва голямото начало да се постави заради нещо, което човек иска да отхвърли – т.е. стартовата нагласа да е негативна.
Разговора води Геро фон Рандоу
Ди цайт
От немски Ирина Илиева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
