Български  |  English

Една британска революция

 

До този момент в британската политика не са били правени компромиси. Но ето че се отваря нова страница - новото коалиционно правителство събори старата система.
Когато други народи правят революции, те най-често нямат добри последствия за монархията: нейните представители или са сваляни от престола, или главите им са били отсичани с цел на републиката да се отстъпи място. Но при британците революцията изглежда по друг начин: по време на Славната революция от 1688 те само заменят един крал с друг. Последствията не са били по-малко революционни, отколкото тези след щурма на Бастилията, но са настъпили с по-голямо закъснение и са били по-малко кървави.
Това, което днес се случва в Лондон, е една типична британска революция.
Напускането на Гордън Браун и встъпването в длъжност на Дейвид Камерън е повече от смяна на едно правителство с друго, защото ще предизвика политическо земетресение.
Неговият епицентър е с голяма дълбочина и ще трябва да мине известно време, преди да се направят измерванията на повърхността. Ето защо чуждестранните наблюдатели само се учудват на вълнението, предизвикано от сформирането на коалиционния кабинет. За тях нищо необикновено не се е случило – либералите все пак не са от типа на иконоборците, каквито бяха германските зелени, а са най-старата политическа сила в страната. Робърт Уолпол, първият британски министър-председател, е бил от вигите – предшественици на либералдемократите. След Уолпол обаче британската политика е белязана от конфронтацията, от безмилостното, понякога горчиво взаимодействие между двете партии - това е политика, чийто финес е сравним с нападението на викинги: победителят взима всичко, а губещият трябва да ближе раните си, докато крои планове за отмъщение. Загубилият няма нито влияние, нито сила, той е принуден безпомощно да гледа как спечелилият преобръща и политика, и икономика, и обществен живот. Това бе участта на консерваторите, когато след Втората световна война лейбъристите създадоха модерната социална държава; това преживяха и социалдемократите, когато през 80-те години Маргарет Тачър „демонтира” социалната им държава. Думи като компромис, сътрудничество, консенсус или коалиция бяха напълно непознати.
Това се отразява дори в архитектурата на Уестминстърския дворец: Долната камара трябваше да е единственият парламент в света, в който членовете му не седят удобно в полукръг, а между тях има разстояние, така че, за да се чуят, те трябва да си крещят. На новите членове на парламента и днес все още им показват на коя кука да закачат меча си, преди да влязат в камарата.
В британското общество членството в дадена партия надхвърля обикновеното споделяне на определени политически възгледи и мнения. Да си от торите или от лейбъристите е да си като от Челси или от Манчестър Юнайтед: ти ги подкрепяш безусловно и сляпо. Забележката на един от министрите лейбъристи в последните дни от управлението на Гордън Браун прозвуча като епитафия на този тип политическа култура: „Все пак, не съм мразил цял живот торите, за да пропусна сега възможността да ги задавя.” Този контекст трябва да се познава, за да може човек да си даде сметка какво наистина се случва тези дни в Уестминстърския дворец.
Трябва обаче да се признае, че британците са имали коалиционни правителства, но само по време на много сериозни национални кризи – по време на двете световни войни. По онова време се е говорело не толкова за политически програми, колкото за оцеляване. Днес обаче двете доскоро непримирими партии ще трябва да преговарят.
Те преотстъпват позиции, правят компромиси с избирателните си програми и манифести. И така се стига до анахронизми: премахва се правото на министър-председателя да определя датата за избор.
Представителите на лондонските медии не можаха да повярват на очите си, когато Дейвид Камерън и Ник Клег заедно се появиха на пресконференция, сякаш са неразделни приятели. „Сюрреалистично” е най-често използваното определение, с което се описва случващото се. „Означава ли това, че вече коалициите са нещо добро?”, попита с недоумение журналист.
„Да се държим като възрастни не е признак на слабост, а на сила”, обяснява му министър-председателят Дейвид Камерън.
Да, британските журналисти могат и да не вярват на очите си, но техните читатели са ги изпреварили във вярата. На тях като гласоподаватели са им омръзнали конфликтите и конфронтацията. В редица социологически допитвания те изказват желание политиците им да си говорят помежду си – в името на същия този национален интерес, в който и Камерън, и Клег непрекъснато се кълнат. Така че избирателите не са се притеснявали от „висящ парламент” и от долна камара без мнозинство, а са гласували именно за подобно разположение на силите. А добрата воля на избирателите е най-ценният политически капитал на новото дуо.
По време на Славната революция преди повече от 300 години са били изтръгвани врати и прозорци. Но Великобритания е станала по-толерантна, по-отворена към света и по-просперираща. Клег и Камерън обещаха подобна промяна. Часът за нея удари.
 
Зюддойче Цайтунг, 14.05. 2010
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”