Ходене по буквите
Карлос Мария Домингес. "Къщата от хартия". Превод от испански Лилия Добрева. ИК "Рива", С., 2010, цена 7 лева
"През пролетта на 1998 година Блума Ленън закупи от една книжарница в Сохо стар екземпляр на "Поеми" на Емили Дикинсън и като стигна до втората поема на първата пряка, бе прегазена от автомобил." Грабващо започва "Къщата от хартия" на родения през 1955 в Буенос Айрес и често отличаван романист и журналист Карлос Мария Домингес. Къщата, около която той гради своя разказ, действително е изградена от книги-тухли, но буквализацията на метафората, станала заглавие, е интригуваща едва когато забележим най-разнообразните и дори куриозни форми на фетишизиране на книжното тяло от страна на колекционера. Примерно: "Един приятел го заварил да вечеря пред великолепно издание на "Дон Кихот", поставено на пюпитър, а до книгата - чаша, но не тази, която държал в ръката си, а чаша, предназначена, колкото и странно да е, за книгата." Е, книгите могат да превземат неумолимо пространствата на къщите ни, но чак до такива библиофилски извращения не сме достигали, макар поне аз да се разпознавам със засрамени бузи в някои симптоми на Гутенберговата болест... Ако тази духовита книжка има смисъл, то той е, че реших, по подобие на героя, да подаря някоя и друга от своите собствени книги, за да освободя място за себе си. Засега ще запазя "Къщата от хартия" у дома, въпреки странностите в превода. Но ще отмъстя, като издам тайната: според мен убиецът на въпросната кеймбриджска професорка е точно обитателят на къщата от хартия на морския бряг - онзи любовник, който някога беше заявил, че тя е от онези "пламенни и превзети академични преподавателки, които обличат всичко в литературни цитати и като им дойде редът да умрат, предпочитат да бъдат прегазени, докато четат Емили Дикинсън." Сякаш говори за книгата на Домингес...
Ваня Ангелова. "Възможните пътеписи на тялото". ИК "Жанет 45", ПД, 2010, цена 6,50 лева
Ваня Ангелова пише за себе си - на спокойно разстояние от себе си. Тя забавя ли, забавя времето - и се оглежда като чужд човек. Нейното "аз" всъщност е отдалечено до "ти". И истините й са ясни и утаени, защото си знаят мястото. Стоицизъм и фатализъм на куп. Хладна етическа порядъчност - и упорство. Разголваща сдържаност. Тон - толкова равен, че докарва на писък. Тя е начетен човек - и общува с любимия чрез книгите, през горчивия морал на истинската култура. Чрез натежалата от годините памет за бохемство. Но и за бит. Общува самоиронично. Стаено. И саможертвено...
Тя чете многозначния свят. И в любовта остава много по-близо до себе си, отколкото е устремена към другия, защото знае как приключва всичко – всъщност, как никога то не приключва. Защото противоположностите вече съвпадат. Началото и краят са еднакви. Самотни. И нямат никакво значение. Затова в любовта тя приема другият да запълни с нея вакантното място. Може би е твърде зряла за друго.
Любимият ми цикъл от книгата е именно "Пропуснати обаждания".
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
