Поеми на полумрака
Да поднася и най-известни популярни творби като нещо ново, необикновено; и да превръща и най-сложната музика във въздействащо преживяване, разбираемо и за неподготвена аудитория – това е онзи отреден свише дар на Емил Табаков, който му позволява да води свободно своята публика в най-различни музикални сфери, в шедьоври и на „непопулярни” автори, да култивира вкус и познания, градейки музикални пространства с най-високи духовни послания. Така още навремето в неизменно препълнени зали той разгръщаше познати и непознати страници от монументалните симфонични платна на Малер и Брукнер, Скрябин, Рахманинов, Рихард Щраус, представяйки за първи път у нас цялостното им творчество - тези концертни цикли останаха незабравими и несравними върхове в летописа на съвременната ни култура.
И този път концертът на Симфоничния оркестър на Българското национално радио под диригентството на Табаков (16 април, зала „България”) провокираше със стилна и смела програма, с присъствието и на българска премиера. Малер, Шьонберг – техните имена може би все още плашат най-широката публика. Но затова пък събраха в дъждовната петъчна вечер онзи многолюден и многолик интелектуален елит, който винаги е обграждал високото изкуство. Създадените по едно и също време (между 1901 и 1904), Малерови „Песни за мъртвите деца” и симфоничната поема „Пелеас и Мелизанда” на Шьонберг отново показаха колко многолик е всеки един автор от миналото столетие. Звучащи редом, те изглеждат, като че ли са разменили местата си – големият майстор на късно романтичните гигантски симфонии извайва петте скръбни поеми в изискана камерно-оркестрова тъкан, а с експресивната вокална декламация сякаш предначертава „говорното пеене”, което ще „открие” след десетина години по-младият му съвременник. А Шьонберг, най-радикалният новатор от началото на ХХ век, отворил пътя на експериментите в необичайни камерни форми, гради все още в пространствата на постромантизма своята симфонична поема по драмата на Метерлинк (без да подозира, че по същото време Дебюси е създал върху този символистичен текст едноименната опера, станала емблема за стилистиката на музикалния импресионизъм).
Очарователната, гостуваща за първи път у нас Фредрика Брилембург (САЩ), мецосопран със световна кариера, чийто изпълнителски диапазон се простира от класически опери до най-съвременни творби, великолепно демонстрира в песните на Малер своя опит и в концертния репертоар. И убеди с издържаната си интерпретация дори и онези, които носят в съзнанието си като еталон знаменитото изпълнение на Кетлийн Фериър. Тембристият, пълнозвучен, матово бляскав глас на Фредрика Брилембург е особено подходящ за тъмните багри и психологическата гъстота на тези поеми, които тя разгръщаше с богато нюансирана емоционална изразителност, гъвкаво преминавайки от меката приглушена печал към изострена речитативна експресия. Водени с прецизност и деликатна взискателност от Табаков, солист и оркестър (не мащабен, но темброво много разнообразен) постигнаха споена „камерна” ансамбловост, при която отделните инструменти, дублиращи пластичната мелодична линия на певицата, се превръщаха в органичен допълващ нюанс на богатия й глас. И в пълно единство между изпълнителите като мисъл и емоция, „Песни на мъртвите деца” прозвучаха с проникновеност и дълбоко познаване на сложния трагичен философски свят на Малер.
Истинско събитие бе първото изпълнение у нас на симфоничната поема „Пелеас и Мелизанда” на Шьонберг – авторът, чиято музиката носи обречеността да бъде считана за твърде интелектуална, сложна, трудно възприемана. И за мнозина вероятно бе изненада силното и непосредствено въздействие на тази творба, наситена с тъмни емоционални багри. Експресивната интерпретация на Шьонберг на сюжета за трагично обречената любов е полярно противоположна на по-известната у нас изтънчена, психологически рафинирана камерно-оперна трактовка на Дебюси. Изградена в мащабни пропорции, свободно разстлани във времето и пространството (огромен оркестър, четворен състав с пет кларинета и пет тромбона), симфоничната поема принадлежи по-скоро на естетиката на късния романтизъм. Но същевременно носи и следите на онази болезнено изострена музикална изразност на експресиониста Шьонберг от следващите години, която Адорно ще определи като същинския преломен момент („вече не се измислят страсти, а се регистрират в медиума на музиката непресторени, живи пориви на подсъзнателното...”).
В тази внушителна партитура Емил Табаков отново ярко изяви своя талант да разгръща с неотслабващ интензитет продължителния (повече от 40 минути) непрекъснат поток на редуващи се „сцени”, да извлича със замах пределно наситен оркестров звук и същевременно да очертава прецизно, релефно в отделните инструменти водещите теми, преплетени в сложна многопластова сплав. Точни, отзивчиви към изискванията на своя диригент, музикантите от Симфоничния оркестър на БНР (утвърждаващ с всеки концерт все по-категорично професионалния си ръст) бяха стабилни и изявени и в солистичните си изпълнения, и в постигнатата ансамблова монолитност.
... Музика, която ангажира и чувство, и мисъл, натоварва със звуковите грамади и трагични колизии и все пак оставя накрая усещането за неотмираща вътрешна светлина. Създадена преди столетие, носеща цялата тревожност и напрежение на своето време, а тъй странно съзвучна с психиката и настроенията на днешния ден...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
