Български  |  English

Българо-гръцката църковна разпра

 

150-годишнината от великденската акция на цариградските българи от 3 април 1860 г., с която бе обявена независимата българска църква, остана на практика без отзвук. Прави чест на в. „Култура”, който почти единствен дава път на темата, част от още по-голямата тема – за преосмислянето на българската история. Все пак статията на Георги Тодоров, посветена на 3 април (бр.13/2010), озадачава…
 
Какво е историята?
На този въпрос Жозеф дьо Местр отговаря лаконично: „експериментална политика”. Следователно историята е свидетелство за резултатността на миналата човешка дейност. Оттук и необходимостта непрекъснато да я преосмисляме. Това, което сме днес, се дължи на нашето вчера, оценките, които даваме на миналото, определят по кой път ще тръгнем в бъдеще. Затова и се обръщаме към датите на националната памет. Много е важно да разберем какъв опит ни дават те, как насочват стъпките ни към бъдещето. Тези въпроси с особена сила застават пред нас днес, във времето на пълна национална разруха. Къде се крие нейната причина? Не ли някъде назад в миналото, когато сме поели по грешна пътека.
Новото време предлага две основни концепции за историята, които отразяват две основни тенденции на развитието – едната революционна (либерална и социалистическа), когато обществото се изгражда по определен калъп (съобразно принципите на човешкия разум?!); и другата консервативна, в която обществената структура е резултат от бавни, еволюционни наслагвания. И най-беглият поглед върху българската история разкрива, че тя е била подвластна на първата тенденция. Наследили сме прекалено много революции, войни и конфликти. А конфликтът изтощава, насочва енергията в разрушителна насока, блокира творчески възможности, създава трайни врагове, както и възможности за манипулации („в мътна вода риба ловят”). Конфликтът изважда на сцената определен тип личности – по-примитивни, по-разбойници. Конфликтът не е стихията на Гавраил Кръстевич, а на Чардафон, не на Екзарх Йосиф, а на Стамболов… и така до най-ново време – не на Тончо Жечев, а на Едвин Сугарев.
 
Борбата за независима българска църква и ролята на Силите
Но може ли конфликтът винаги да бъде избегнат? Българското Възраждане започна като еволюционен процес. Бавни натрупвания през XVIII в. подготвят развитието на българската търговия и занаяти, появата на градовете и една социално активна градска прослойка. Икономическото развитие, стимулирало началото на просветното движение (Петър Берон, Васил Априлов). Паисий (1762) поставя начало и на националното самоосъзнаване. И тук еволюционният процес се сблъскал с властта на цариградската патриаршия, която след образуването на гръцката държава (1830) постепенно минава на гръцки националистически позиции. Георги Тодоров вижда грешката на българското духовенство, че допуснало революционния акт на отделянето. Наистина, схизмата води до тежки последствия, последното от които обаче е „травмата в съвестта на вярващите”. Ако въобще я има, защото българите посрещат отделянето с неописуема радост. Именно секуларните (социални и политически) последици са най-тежките, но за тях друг път.
А възможно ли е било да се избегне конфликтът? Мегаломанският стремеж да се възстанови Византийската империя в границите на Балканския полуостров (Мегали идея) не е измислица на българските историци. Българското възраждане и тази идея били антагонистични. Самото развитие тласкало към жесток конфликт, който можел да прерасне в кървав сблъсък, ако двете страни не се намирали под властта на Османската империя. На 20 декември 1859 г. църквата „Св. Богородица” в Пловдив се превърнала в полесражение, където свещници, свещени писания, икони, утвар и пр. били употребени за крайни и напълно секуларни цели в диалога между българи и гърци. Но ако Турция не е могла да допусне кървав сблъсък, тя съвсем не е била заинтересована от единството на православието. След Кримската война, в чиито цели от руска страна е влизало и освобождението на България, Турция е била на живот и смърт заинтересована да противопостави българи на гърци. Действайки в тази насока, тя била подкрепена от западните Сили и най-вече от Франция. С голяма доза увереност може да се твърди, че Великденската акция от 3 април най-малкото е протекла под контрола на османската власт (в сътрудничество с Франция, която още от 40-те години влияе върху българското движение посредством полските емигранти, а през 1849 г. вече е предложила на Портата отделянето на българите от Патриаршията). Не е изключено и да е била изцяло планирана от тях. Затова и никой няма да ни предостави османските архиви по случая. Във всеки случай, след акцията действията се развиват изключително синхронизирано: 1. в Портата посрещат с усмивки съобщението на българските водачи за един революционен акт (?!); 2. въпреки многобройните гръцки настоявания, българските владици не са заточени (конфликтът трябва да се доведе до край); 3. те се изпращат на заточение в същия ден (14 април 1861), когато в Цариград тържествено е посрещнат ръкоположеният от папата за български католически патриарх „дивият и безкнижен старец” Йосиф Соколски (българското движение е трябвало вече да бъде обезглавено и подготвено за приемане на унията)… и т.н.
Русия се е борила всячески да запази единството на православието и това е било не само в неин, но и в български интерес. Влиянието й е било силно, тя е оказвала натиск, но не е могла да контролира процесите в Османската империя. Те са били под прекия и пълен контрол на Портата, за което проф. Петър Ников привежда достатъчно доказателства. Богоявленската акция (1872) със сигурност е планирана от Портата в момент, когато се появяват възможности за споразумение. Оръдие на турската политика (съзнателно или не) е бил д-р Стоян Чомаков; и обявената за „национална” партия в българското църковно движение, мисля, не съвсем заслужава името си.
Конфликтът и схизмата следователно са резултат не толкова на недооценка на процесите, а на обективна ситуация и съотношение на силите. Църковната борба ясно ни показва, че България в новото време влиза в една ситуация, в която вътрешното развитие е функция от външни фактори. Жизнено важен става въпросът за избор на съюзник. Църковната борба показва недвусмислено, че най-верният избор е Русия. Независимо от всичко, Русия е единствената страна и велика сила, дълбоко заинтересована от оцеляването и съществуването на силна, било то и независима в политиката си, България. За съжаление, българските политици не винаги са осъзнавали това.
 
Църковната борба и нейното значение за нашия народ
Абсолютно несъстоятелна е тезата на Георги Тодоров, че ръководителите на движението действат конспиративно и откъснато от българското общество. Силата на българското църковно движение е в тясната връзка между ръководителите и народа. Тръгвайки на заточение, Иларион и Авксентий пишат възвание „Завет болгарскому народу”, в което изрично заявяват готовността си да идат на смърт за благото на своя народ и православната църква. „По добре, казвали те, ние двамата архиереи да станем жертва и се лишим от живота си, нежели нашият български народ… да се разкъса на части и се загуби.”[1] Тази тяхна жертвоготовност е, която ги издига в очите на народа и ги прави негови неоспорими водачи. Благодарение на тази връзка „водачи – народ”, без аналог в по-късната ни история, българското движение успява. Макар и с цената на схизма, то извоюва самостоятелна църква, запазвайки своята православна традиция. Алтернативата, чудно е, че Георги Тодоров не го разбира, е била духовното унищожаване на българския народ. Разделянето му на католически, протестантски и кой знае какви още части и постепенното им неутрализиране. Това единство на народа, способността му да излъчи достойни ръководители (един от най-достойните е Гаврил Кръстевич), да действа координирано за постигане на своите цели ознаменува превръщането на разпокъсаните представители на една съхранила се през робството народна маса в нация. Нацията е общност, която е в състояние да осъзнае своите общи интереси, да формулира стратегически цели и да ги преследва във времето. Българското възраждане завършва с формирането на българската нация.
Знае се, определени кръгове са непримирими противници на нацията. Защото тази организирана общност е в състояние да защитава собствения си интерес. Когато става въпрос да ти „зачислят” някоя военна база плюс „отбранителна” ракетна система; и да те изпратят на „демократична” военна мисия плюс внос на генно модифицирани храни, плюс невероятни цени на тока и водата. Когато става въпрос да унищожат националната ти индустрия, за да можеш да внасяш всичко - от ножчета за бръснене до сапун за пране… да, в този случай най-добре е да няма нация (въображаема общност!), а само разпръснати, изолирани един от друг и приучени към безогледен потребителски манталитет егоисти, обладани от злоба помежду си, притихващи вечер пред нов сапунен сериал или „международен формат” реалити шоу[2]. За разлика от този подход, другият, на определени кръгове от „Великата църква”, е по-различен. Те съвсем не са против нацията. Напротив. Но това, на север, въобще нация ли е?... Славяногласни елини. Да не бяха тези няколко ренегати, като Бозвели, Априлов, Неофит Рилски, Антим и някои др., как хубаво си вървяха нещата в тази „област”. Трябваше да спазват каноните и да не месят светското начало в църковните дела…
Църковната борба има и още едно важно следствие. Макар и борба, тя все пак е легална, води се чрез преговори. Никой в църковното движение не се хваща за оръжието, нито призовава към това. Напротив, репресията е срещу нашите дейци. В този си аспект църковното движение поставя началото на българския политически консерватизъм и се противопоставя на революционното крило в националното ни движение, представлявано от Раковски, Каравелов, Левски и т.н. Затова Каравелов ядосано пише: „Свободата не ще екзарх, иска Караджата.”
Тончо Жечев нарече „3 април 1860 г.” „Българският Великден”. В самата епоха на социализма, самоопределящ се за наследник на всичко революционно, той открои факта, че църковната борба е проведена успешно с мирни, съглашателски, дипломатични средства. Жечев, без да го казва изрично (тогава това бе немислимо), демонстрира силата на консервативния политически подход, отрече хъшовщината, насочи ни към мисли и обобщения, които удряха право в сърцето мита за революцията, каквато и да е тя. Разбра ли го тогавашната българска интелигенция? За съжаление, очевидно не! Малко да беше прихванала от дълбочината на ТончоЖечевата мисъл, тя никога не би участвала с такъв бяс в поредната, вече „демократическа” революция и България не би познала разрушителната сила на 90-те години на XX век.
Зная колко потресен Тончо Жечев гледаше на вихрещата се около него вакханлия. В едно интервю той казва: „Ние живеем в епоха на трибализъм… Това е едно племе в Африка. При тях, когато на смяна на едно поколение идва друго, то унищожава всичко, създадено от предишното, и започва отначало. И така 4 000 години стоят на едно и също място. …[А] големите промени стават бавно – като английската ливада – полека, но сигурно и едно върху друго се слага – синът след бащата. Всичко друго е игра на промени и революции.”
Няколко месеца преди смъртта си, точно по Великден, на масата с шарените яйца, с трудно прикривано отчаяние, той ми каза: „Съжалявам, съжалявам, че не направих повече за българския консерватизъм”.
 
Църквата и заобикалящият ни свят
Сред будещите недоумение твърдения на Георги Тодоров има едно, около което се върти цялата му аргументация. Българската църква била порочно зачената, защото с нейното обособяване се решавал политически, светски въпрос. Тя се обърнала не към „собствено църковното”, а към света. Което пък било нещо „лъже и противоцърковно, противохристиянско”, дори „противохристово”. (Sic!) Странна представа има г-н Тодоров за една религия, която от самото си възникване е дълбоко социална, протест против неправдите на загниващия римски свят и страстен призив за справедливост. Религия, чийто първожрец беше изгонил с камшик търговците от храма и изрекъл знаменитите слова: „Всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето… По лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие.” Това не е бягство от света, а мощно навлизане в него. Затова тази религия през варварските времена съхрани достиженията на античната цивилизация, тя бе, която развиваше училищата и просветата. Затова и св. св. Кирил и Методий създадоха славянската азбука, а с нея основите на една нова цивилизация. Затова и Софийският университет, едно светско учреждение, се нарича „Св. Климент Охридски” на името на свещеника-книжовник, признат за духовен водач на нашия народ. Кой през вековете поддържаше болниците и благотворителността, кой напътстваше хората в техния труден ежедневен живот? Кой им казваше кое е добро и кое лошо? Сега какво се предлага? Свещеник за свещеника. Църква за самата църква. Такава църква е осъдена на смърт. Ако искате това, не й мислите доброто, г-н Тодоров.
Догмите, канонът… имат своето място. Но вън от обществените стремежи, още повече против тях, те са нищо. През XV в. едно момиче, проникнато от страданията на своя народ, приело Божието вдъхновение, взима в слабата си ръка меч и тръгва срещу завоевателя. Народът я последва. Една страна, която ще даде много на цивилизацията, е спасена. Тогава, с акта на обединението и съпротивата, се ражда френската нация. Жана д’Арк е изгорена на кладата. Осъждат я не англичаните, а познавачите на канона, ерудитите от Сорбоната, въз основа на догмите. Но в очите на французите тя остава тяхната светица. Ще минат векове и папата ще бъде принуден да я канонизира. Глас народен, глас Божи! Няма как да не видим, че нашата църква извърши същото – обедини народа и го направи способен да отстоява интересите си, пък било и с цената на догмите.
Църква, която в съвременния свят изоставя социалната си мисия, е обречена. Точно когато се води нашата църковна борба, Западната църква започва решителен завой към социалната проблематика. През 1891 г. папа Лъв XIII издава прочутата енциклика Rerum novarum. Отхвърлянето на либерализма и социализма, защитата на частната собственост, помиряването на капитала и труда и създаването на християнски синдикати са сред основните й теми. Започват да се организират благотворителни дружества, синдикати, кредитни каси, образователни кръжоци. „Такива са инициативите – пише проф. Жан-Батист Дюрозел – на едно духовенство, което желае да напусне олтара на църквата и да отиде сред народа”.[3]
Църковната борба от втората половина на XIX в. не само е върхов момент в историята на българската църква, но и единственият възможен модел за нейното днешно реформиране и оцеляване.
 
София, 14.04.2010 г.
 


[1] Цит. по Петър Ников „Възраждане на българския народ. Църковно национални борби и достижения.”, С., 1971, с. 197.
[2] Вж. в тази насока анализа на Ноам Чомски в „Медиите под контрол”, С., 1994.
[3] Ж.-Б. Дюрозел „История на католицизма”, С., 2005, с. 96-97
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”