Балканска беседка
„Простото минало свършено време изчезва от румънския език”, оплаква се младата ми румънска колежка. „Нарочено е – книжно било, остаряло и префърцунено... А виж, в един такъв-и-такъв разказ, как само с него можем да изразим реда на действията и нищо не може да го замени, виж ...” - произнася в меки европейски фрази румънския си тя и ме гледа умолително. „Ще го замени, езикът ще се извърти и ще го замени” - мисля си ехидно аз и усещам как нещо вътрешно ме надува и накокошинва. Навирвам гребен и изтърсвам:
- Е, това в българския не може да се случи... Действията така са уравновесили системата си... симетрия, хармония, нищо излишно, нищо не може да се мръдне - грабвам молив и започвам да чертая - от едната страна перфективите, които изтеглят темпоралното в модално (любимото „изтегляне”, с което българите така сладко се шегуват - „напил съм се значи...”), насреща им същински темпоралното, подрежда действия във времето и ги споява в противостоящото модално. Чертая и разправям приказки за свидетели, несвидетели и полусвидетели, за умозаключения, удостоверения и съмнения, за обективни субекти и субективни обекти, съмнителни типове... очите ми блестят, харесва ми, мама му стара, пустият ни език! Румънката се кокори и завистта й заприличва на възхита, ще й се и на нея да си чопне от езика ми.
Довършвайки първата халба, вече сме потънали в блаженството на менталното в граматиката. Българският е по-знаменит и от езика на апахите, кивунджото и ескимоския... Глаголът е едновременната причина на мисълта и на казването, да глаголиш на старобългарски значи да говориш... „Българското глаголене събира мисълта в центъра, съсредоточава я в намерението й!” – отсичам патетично. Сещам се за едно ексцентрично изказване на Пенчо Славейкови и изтърсвам и него: „В 2000 година. Напредък на цивилизацията. Няма война, равенство. Европа ще сглупей, а българите ще станат най-умните хора на света.”[1]
Втората халба пристига. Ние говорим, омешвайки балканските си и славянски корени, жаргонясваме по балкански. Румънката вече е стопроцентова - нейна далечна прабаба е говорила перфектно на старобългарски. Кръчмата се е напълнила с чужди елементи. Балканският корен отеква в тишината на всички европейски езици... Езикът вади от кожата си субектите ни и те гримасничат, ръкомахат, кискат се неистово по балкански. Крехкото синеоко създание срещу мен се е превърнало в бабаитин, седи по турски, суче мустак и попримлясква от удоволствие. И аз седя по турски, но на вълшебно килимче, издигам се леко над „родните безплодни пустини”...
Малко преди да ни напусне, Вера Мутафчиева се тревожеше за езика: „Убедена съм, че срещу осакатяването на българския език има единствено средство: да го обичаш... Лошото е, че все по-ограничен процент българи обичат и умеят да си служат с този език.”[2]
Преглеждам „езиковото” в пресата от последното десетилетие, чета рубрики, читателски писма, ровя се в паяжини и като че ли се пренасям на бойно поле. Стане ли дума за език, грабват се оръжията и се излиза на Езиковия фронт. „Език мой, враг мой” - с нескопосани морфеми, ?тови дилеми, фарисейски членове, безсмислени правила и опростачена лексика... Езиковеди във военни униформи пъчат гърди срещу зловредни влияния и цинизми, пресичат агресии, препречват „вълната на простотията” и „инвазията на вулгарното”. (Преди две години те излязоха с танковете си направо на Улицата[3] и я прегазиха, стреляха в самото светилище на „стрийт културата”, същото, в което артистите се вдъхновяваха за най-адекватното кинематографично превъплъщение на Прехода.)
В ариергарда по-умерени патриоти бдят на своя Езиков пост, изпънати като пред мавзолей. И техният език не е лек. Не им се услажда. Но го пазят.
„Война и любов” - казва Уди Алън и аз съм склонна да си мисля, че военизираното е любовно, че зад настръхналата фразеология ще открием крехко любовно чувство. Да, ама прочетох в едно изследване за „езиковите атитюди на българина”[4] (все ми се струва, че който говори чуждици, не говори езици), че всъщност българите не обичали много езика си: проведената от специалистите анкета показва недвусмислено, че по отношение на езика си „българите са много по-големи нихилисти” дори и от датчаните! Виж ти, Хамлетее-Хамлетеее... Докато „датчаните поставят националния си език на второ място в скалата на престижността след английския... българите поставят своя език на 9-то място, при това с оценка „малко престижен”.
Докато четях статията, ми се прииска и аз да нарамя пушка, но нали съм умерена европейка, опитах се да потърся рационално обяснение на явното противоречие: защо му е на българина да опазва нещо, което не цени? И задълбах дълбинното в психопатологията на народното ни ежедневие. Не си спомням дали там намерих отговор.
Но съм сигурна, че пак ще се напием с румънката. Този път ще поканя на беседата и словенката.
Люксембург
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
