Принудено лицемерие
Слово при откриването на изложбата „Малка цивилизация” на Стефания Батоева в галерия Арт алея бе открита на 7 април т. г.
Първоначално видях „животното” само по себе си – без съпровождащите го рисунки по стените. Стоеше смущаващо бутафорно, едновременно нелепо и обезпокоително, съградено от кожени палта и с шалче разтекла се „кръв”. Неудобството ми пред този обект произтичаше далеч не само от него, а също от контекста и от концепцията на Стефания Батоева. В природонаучния музей например препарираните животни не са смущаващи – там те имат алибито на науката и познанието. В галерията въпросният обект се обгръща в ореола на изкуството и по обратен ред би следвало да води отново до познание. То зависи от зрителя и от това докъде е способен да стигне в мислите и емоциите си по повод това, което вижда.
Началния код задават кожените палта, които, изглежда, са единственото истинско нещо в това „животно”. Те напомнят за лицемерния повик да не ги носим, за да не се убиват животните и да пазим природата. Това е цивилизовано, предполага се, проява на загриженост за изчезващите видове. Звучи хуманно и благородно – така сме възпитани, докато сме изстрадвали избиването на бизоните и попътно на индианците в книгите и филмите за Дивия Запад. Давам си сметка, че моето цивилизовано израстване, отричащо както закона на прерията, така и закона на джунглата, ме е направило изключително беззащитна и лесна за манипулиране. Срещу нелепите кампании на различни групи от гузното човечество мога да възправя само инатливия си здрав разум – доколкото ми е останал, все пак. Спомняте ли си например повика да не използваме дезодоранти със спрей, защото увеличавали озоновата дупка? Е, те продължават да са на пазара, а озоновата дупка се затвори, защото американското правителство ограничило вредните емисии от промишлеността – ако вярваме на Ал Гор.
Кампанията срещу кожените палта – да се върна към изложбата – е чудесна, разбира се. Но защо не се сещам за кампания срещу носене на кожени обувки? Може би защото серийното производство, доколкото знам, е от телешка кожа. А телето, макар и родствено на бизона, се отглежда и обгрижва именно като суровина – за обувки и телешки салам, ако съдим по названието му. Отглежда се, обгрижва се и се убива от някой друг, обаче, когото не познавам и не искам да познавам. Дори не искам да мисля за него - аз съм градски човек и тези неща са далеч от мен. Селяните, поне тези от моето детство, някак се справяха с идеята, че животното, което отглеждат с любов и галено са нарекли Гошко или Цецка, ще бъде убито и изядено – понякога лично от самите тях. Аз, признавам си, не мога. Като градски и цивилизован човек оттласквам мисълта за убийства и жестокости, а тя постоянно се връща – не само по телевизора, но и в реалността. Мога да жаля плъхчето в зоомагазина, предназначено да нахрани змията на незнаен мой съгражданин, но отказвам да съжителствам с плъхове – ние със съседите ми в Люлин твърдо отстояваме блока, тоест територията си от тях...
И тъкмо да стигна до патриотизма като отстояване на територии от различни диви и питомни популации, в изложбата се появиха транспарантите с ловните сцени. Те допълниха артистичното алиби на странното създание на пода, конкретизираха контекста му и прокараха, общо взето, ясна цивилизационна граница. Според нея ловецът е горд спортист с трофеи, а касапинът е човек с прозаична професия. Логичното заключение за мен – като градски човек – е, че законът на цивилизацията е всъщност „двойна връзка”, в чийто капан ще пребивавам до края на живота си. Но ще се стремя да не го забелязвам – с цялото принудено лицемерие, на което съм способна.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
