Взаимообмен
Sofia-Лондон, EXCHANGE, куратор Ния Табакова, Галерия “Академия”, 8 – 18 април 2010
Тази изложба не е най-добрият пример за “открийте разликите”, не това е целта й, но все пак сравнението е най-важният проблем в нея. Обменът е между 10 млади автори – 5 от София и 5 от Лондон – завършили наскоро или завършващи в момента различни висши училища по изкуствата. Специалностите им са живопис, фотография и дизайн, но това не ограничава с нищо избора на медии и материали, с които работят. И все пак, изложбата предлага сравнително ограничен поглед най-вече върху употребата на живописта.
Трудно е да се определи принципът на сравнение – дали да бъде непременно според мястото, дали да е между британски и български студенти или по-скоро - според начина, по който всеки отделен автор реагира на материала.
В своята серия от пет картини, обединени в темата “Изглед”, Константин Константинов е търсил ефекта на един “зумнат реализъм” в живописта, при който сюжетът носи някакви фрагментарни асоциации с човешки тела или с пейзаж. Върху равен син фон авторът е изобразил форми, които могат да се видят едновременно и като преплетени крайници, и като скален масив.
Минко Йовчев се е занимавал с концептуалната задача “картина в картина” с три композиции. Действието в тях е винаги разказано от автора в първо лице. Принципът е пределно прост и се съдържа в композиционната мистика кое в тази картина е картина и кое - “реалност”. Веднъж разбрана, тази “реалност” пак се връща към разказвача, поставен като главно действащо лице.
Много по-живописен от тях (в онзи изненадващо класически смисъл) е Пато Босич от Колежа по изкуства “Кембъруел” в Лондон. Но това, което преследва в картините си, е не живописта, а едно несигурно за възприятията състояние, за което значително допринася и самото “трептене” на живописта. Особено силно това взаимоотношение между материал и сюжет се проявява в композицията “Манекен”: празен интериор с кресло, от което стърчат в неестествена поза женски крака. Горната част на тялото е покрита, сякаш безръка, а главата не се вижда, попаднала зад развятата завеса на един прозорец в съседство. Цялото тяло е изпънато, безжизнено, но тези крака са нарисувани “като живи”. Едната червена обувка е паднала и се виждат дори раздвижени пръсти.
Андрю Хладки пък до такава степен е преекспонирал и преупотребил материала, че е превърнал маслените бои в сложна пластика, чрез която моделира апокалиптични пейзажи и залези с много слънца. Самата боя има роля на активен персонаж в композициите му. Тази концепция и цялата естетика в картините черпи много енергия от върховете на кича, но необичайното, дори куриозно приложение на материала държи работите на Хладки в територията на концептуалния експеримент.
По отношение на материала и ролите, които художникът може да му отреди, особен интерес представляват “рисунките” на Деби Лок, в които авторката изследва познат моторен принцип на механично повторение на движението. Тя ползва за “рисуване” механизми от детски играчки. Тук художникът е наблюдател и регистратор на действието, без да участва директно.
Конкретно за сравнението според място - в търсене на адекватен съвременен изказ, българските студенти се вкопчват в сюжета и се държат неочаквано пренебрежително към живописните регистри на живописта и възможностите на материала.
Не мога да не забележа също, че британските студенти винаги намират интереса някъде встрани и изследват дори себе си през нещо вън от тях. Примерно, докато Юлиана Текова е рисувала лицето си три пъти в голям формат, Шарън Грийн търси код за самоизучаване чрез животни и насекоми.
Подборът за тази изложба (подчинен по-скоро на суховатата теза за академичен взаимообмен на специалности, отколкото на някакви тематични или аналитични находки) включва също дизайнерската работа на Василена Върбанова, Жени Ковачева и Майке Стивънс. Но при тях сравнението пак върви по най-примитивната плоскост - употреба на материала и преосмисляне на самоограничаващите рамки.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
