Още за Селинджър
Откакто след 1989 година стана срамно да използваш фразата "велик писател хуманист", българската литературна критика взе въобще да избягва писателите хуманисти. И особено тези, при които смисълът може да бъде усетен и без някакви специални теории, при това - ужас - и от т.нар. подрастващи.
Да вземем Селинджър - изключително трудно е да оригиналничиш за негова сметка, както принципно е трудно да се правиш на умен пред някой, който казва нещо смислено в прав текст. Разказите му са сякаш от друго време - времето, когато читателите не са се свеняли да кажат, че се опитват да подражават на литературен герой; времето, когато самоусъвършенстването не е било отделен тип литература, наредена някъде между готварските книги и наръчниците за отслабване, а самият смисъл на съществуването; когато една книга можела да бъде хем философска, хем разбираема, хем достатъчно горчива, за да не бъде ширпотреба.
Обичам Селинджър заради омерзението, което придружава любовта; то ме кара да му вярвам. Харесвам героите му, защото ми се приисква да съм като тях, въпреки че до един се провалят, депресират, самоубиват; харесвам го заради най-съкровеното пожелание, което съм чувала, пожеланието да останем "с непокътнати способности"…
Мир на праха му.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
