Здрави сме, защото не помним
Нямам опасения за здравето на българите, защото Ницше е казал, че здравето зависи от забравянето. Така социоложката Милена Якимова започна коментара си за филма на Красимир Терзиев и Ивайло Дичев„Истории с паметници”, представен на 2 февруари в Червената къща. Нейните думи бяха по повод инициативата на хасковския кмет Георги Иванов да използва постамента на недовършен паметник, изграждан за ремсисти по време на социализма (с изображение на горящото сърце на Данко), за да издигне върху него статуя на Света Богородица. Иванов се похвали в интервюто, показано във филма, че монументът със своите размери (32 метра и 80 тона) е влязъл в Рекордите на Гинес. Любопитното бе, че в интервюто Иванов на няколко пъти повтори, че изграждането на монумента е станало само чрез дарения, докато следващите няколко участници във филма обясниха, че той удържал по десетина лева от хората на заплата към общината.
Като друг забавен епизод от филма Якимова посочи напомнящия й за разказ на Джеръм К. Джеръм, в който на един от героите приятелите му помагат да се справи с алкохола, като го развеждат из град, в който из улиците има статуи на крави, на които се търсело най-подходящото място, на което да бъдат поставени. Конкретният повод за тази нейна асоциация бе един от интервюираните, който предложи „проблема” с пловдивския паметник „Альоша” да се разреши, като и на останалите тепета се издигнат подобни Альошовци, с които пловдивчани постепенно да свикнат и да престанат да ги забелязват. Казусът „Альоша” бе сериозно застъпен във филма и обяснен и с интервю на бившия зам.-кмет на Пловдив - Атанас Бадев, който разказа, че паметникът не можел да бъде взривен, защото скелето му било от релси и имало опасност огромните отчупили се късове да пометат намиращите се по-надолу къщи. Освен това паметникът не можел да бъде премахнат, бидейки нарязан на части, защото нямало военен вертолет, който да изтегли тежката му глава. Имало и една трета идея – паметникът да бъде поливан с течност, която да го разяжда, но и тя впоследствие отпаднала. В крайна сметка, дискусията затихнала, защото се оказало, че има подписана спогодба с Русия, според която българската страна няма право да разрушава паметници на руски войници. Тук в разговора се намеси изкуствоведката Яра Бубнова, която отбеляза, че спогодбата засяга само гробове на руски войници. Към края на дискусията културологът Ивайло Дичев, който още в самото начало застъпи тезата, че след като паметникът е преминал през два етапа – единия, в който е бил свързан с идеята за вечност, и втория – в който е бил свързан с политическата борба и с медиите (тук Дичев илюстрира тезата си, показвайки паметник на обувката в Ирак - по повод замерилия Джорд У. Буш по време на пресконфоронция), днес паметникът се връща към функцията си да бъде възпоменателен жест – т.е. паметник на гроба.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
