“Следва”: представяне с цитати
Списанието е медия, но особена медия. Тук правилото за краткост и информативност не е толкова строго, изискването за моментално разбиране е пренебрежимо, визуалното играе наравно с текста. Разбира се, имам предвид различното от лайфстайл списание, сведено днес до няколко, броящи се на едната ръка.
Днес всъщност списание като “Следва” има две основни алтернативи – или да се състезава (невъзможно и безсмислено) с лайфстайл изданията, или да остане встрани, маргинализирано като културата въобще, но и трета – шанс за промяна/приспособяване (със знак +) към съществуващата медийна ситуация – да присвои нужните му хватки от лайфстайла, като ги култивира в собствена среда и ги използва в посока, немислима преди.
Може да възразите, че списание “Следва” е за университетска култура и едва ли се интересува от подобна перспектива, едва ли му е нужна и едва ли би му вършила работа.
Но мисля, че да се отричаме днес от възможността да разширим медийното поле, би било малко самоубийствено. Без, естествено, да правим компромис с нивото, с качеството, да удържаме принципи. И в това е предизвикателството, там е майсторията, възможността да се прояви гъвкавост, да се прескача всеобщото желание за флирт с читателите, но да се привличат качествени и повече, да се култивират такива в крайна сметка.
Та не на елитаристка позиция (макар много да ми е скъпа), си струва да се застане днес, а да-отглеждаме-по-добра-и-по-обширна-среда, в която една такава позиция би имала възможност да се развие и съществува. Цел далечна и почти утопична, според мен, но пък струваща усилието на повече хора.
Списание “Следва” следва тази цел, като обхваща с рубриките си почти целия спектър на културата. Любопитни антени към новото, нов прочит и реконструкции с днешна дата на отминалото, чувствителност към бързо променящата се среда, чувство за хумор, широта на интереса и темите – все отличителни черти, които го правят може би малко самотно в полето на изчезващия вид “списание за култура”.
Има още нещо много важно, когато се прави едно списание, още повече такова, което има висока цел като “Следва”. То е личността/личностите, които го правят – редактор и екип. Няма смислено дело, зад което да не стои една определена личност, заложила максимум от своите качества и усилия в неговото поле – в темите и идеите на списанието, в направата му, в списването му.
Без нея, без такава личност и екипът не би могъл да бъде този, не би се сработил, не би работил в полето на една цел. Биляна Курташева успя в тази нелека задача – да прави академично издание в недолюбващо академията време, да разширява обсега му, когато то има една определена целева група (преподаватели и студенти), която в текстовете си взаимно се оглежда и създава, да го прогласява, когато извивките на долницата превзеха медиите. Тя и екипът – все качествени хора, които търсят, които не се плашат от провокации, които мислят бързо и разбират от добро писане (едно все по-рядко срещано можене), всички успяха да създадат висококачествен продукт, не само като текстове, но и като оформление (гордейте се с художничката Надежда Олег Ляхова).
Накрая да пристъпя към представяне на конкретния 21 брой. Реших, вместо да преразказвам – втръсна ми напоследък да преразказват чужди мисли, идеи или в най-скромния случай себе си, представяйки това за нещо оригинално, ново и невиждано досега (и да не се извиняват, моля, с постмодерността, интернет и всички-правят-така), та реших да представя текстовете в новия брой, като цитирам онова, което ми се струва знаково за съответния текст.
Това е “по Йоко Оно” моята “Инструкция за четене” на 21-ва книжка.
Искам да отбележа, че през цялата преминава една не тънка и не червена линия, но линия на следата, онази следа на мисленето в определена посока не като ограничение, а като общностност, която, повтарям, няма как да се получи, без да има личности и екип, който да подбере автори, преводачи, теми...
Този път – следата на любовността и на визуалното като същностен белег на днешния свят, при това, без да забравя да открива следи не само от географията, но и от историята на нашия живот. Специален възторг от снимките – от сайта “Изгубената България” и от фотографиите с текст на Никола Михов на монументалните паметници от времето на соца у нас с днешна дата.
Финално – цитати:
От текста “Камера обскура”: „За да се получи ефектът на камера обскура, е необходимо тъмно пространство (стая), дупка в една от повърхностите на пространството и обект, застанал от другата страна на процепа, извън помещението. Светлинните лъчи, осветили обекта навън, минават през дупката и проектират изображението на обекта върху вътрешната страна на стаята цветно, но обърнато и по-малко.”
В тъмното пространство на стаята, в която живеем, струва ми се, списание “Следва” играе ролята на обекта, застанал извън нея, а читателите са тези, които трябва да пробият дупката, за да се вижда той, макар и обърнат наопаки. Да не забравяме също, че за всичко е нужна светлина, както е нужно понякога да заставаме нагоре с краката, за да видим истинския образ на нещата. И още, че колкото по-малък е процепът, толкова по-наситен е контрастът на цветовете, но и толкова по-малко осветено е изображението...
От текста “Густав Климт: Живописта и кризата на либералното его”: “Художествените движения (...) не могат нито да бъдат създадени, нито разрушени от правителствата и могат да разцъфнат само на свобода, а да оцелеят – само при подкрепата на естетически подготвена аудитория.”
Това – без коментар.
(Думи от премиерата на бр. 21 на „Следва”, списанието за университетска култура на НБУ. )
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
