С пробива на „Източни пиеси” в Кан и последвалото признание за филма по световните фестивали и у нас. Със случая с документалния филм на Малина Петрова „Приключено по давност”. След като не получава киноразпространение и БНТ шикалкави и намира начин да откаже да го излъчи, режисьорката запретва ръкави и сама организира алтернативен показ с десетки специални прожекции в София и страната. Някой качва филма в интернет и сега хиляди, които се интересуват от скритите механизми на прехода, го теглят и от чужбина. „Приключено по давност” доказа, че монополът на официалните разпространителски и тв-мрежи е минало и в информационната ера цензура е невъзможна.

“Източни пиеси”, “Moon Lake” на Иван Станев, документалният “Европолис: градът на делтата” на Костадин Бонев.

“Антихрист” на Ларс фон Трир, “Валс с Башир” на Ари Форман, “Тетро” на Франсиз Форд Копола.

Не съзирам такава. В сериозното кино доминират различните, силно индивидуални авторски стилове.

Споровете около точките, картите, комисиите… Хубавото е, че в края на 2009 българската кинообщност най-после се консолидира (дано!) и надигна в защита на едно по-съвършено оценяване на бъдещите кинопроекти. Провиждащата се възможност киноразпространителите да влязат масирано в художествените комисии и така да влияят с вкусовете си и да определят посоките на българското кино още на входа на системата. Идеята кинокритици да не участват в тези комисии.