Български  |  English

Дух, мъдрост, любов

Красимира Стоянова, Камерзенгерин на Виенската опера, за акцентите в творческата си кариера през изминалата и новата 2010 г.

 

Разговаряме в Барселона между спектаклите й на „Трубадур”, които продължиха до Коледа. Нито следа от поведение на примадона. От нея струи ведрина, уют, спокойствие и увереност - белег за човек в хармония със себе си и околния свят. За изминалата 2009-а Красимира Стоянова без колебание отделя 2 събития с особено значение за творческата й биография: удостояването й с титлата „Камерзенгерин” на Виенската опера и премиерите на 2-те Ифигении на Глук в Рим и Хамбург.
 
Титлата „Камерзенгерин” на Виенската опера тя приема като награда за своя труд в този, признат за най-прецизно и най-интензивно функциониращ оперен театър в Европа (с най-дълъг сезон от 300 дни в годината, без нито един почивен ден и само 2 месеца ваканция през юли и август), с един от петте най-добри оркестри в света и с постоянен репертоар от около 60 заглавия. С тази сцена са свързани 10 години от 14-годишната й творческа биография: първите 4 като щатен и следващите 6 като гостуващ артист. Виенската опера е театър с традиции и авторитет, с неповторима атмосфера, организация и дисциплина, които възпитават, изграждат и дават простор на изявите на всеки талант. „Камерзенгер/ин” - е най-високото певческо звание в Австрия със 140-годишна история, придружено от грамота, с което император Франц Йосиф всяка година награждавал най-заслужилия певец на театъра. Днес наградата се връчва от министъра на културата на Австрия за изключителни постижения и заслуги към Виенската опера. От 1969 сред носителите на това звание са много български певци - Любомир Панчев, Люба Велич, Димитър Узунов, Николай Гяуров, Маргарита Лилова, Анна Томова-Синтова и Нели Божкова. Да си солист на Виенската опера е знак за качество и гаранция за висок професионализъм, разкриващи простор за изяви по света. Така след 2001 Красимира Стоянова става чест гост на Метрополитън опера, Ню Йорк, на оперните театри в Мюнхен и Барселона, гастролира в Рим, Хамбург, Женева, Токио, Лондон и Париж.
Като свое най-голямо постижение през 2009 тя откроява двете Ифигении на Глук.
 
„Ифигения в Авлида” в Рим е под палката на Рикардо Мути. Маестро Мути постига чудеса не само с оркестъра, но и с певците. Той не просто работи, той твори с певеца, изважда неподозирани страни от неговите заложби и талант. Спектаклите му се превръщат в свещенодействие, където всеки хорист, оркестрант и солист надминава себе си. Неговото творческо кредо е навлизането в най-дълбоките пластове на творбата и мисълта на композитора, за да прозвучи тя не само външно перфектно и ефектно, но да отведе зрителя в епохата, да го накара да осмисли философията на автора, да докосне най-фините струни в душата му чрез максимално вглъбяване, концентрация и превъплъщение на всеки участник в ансамбъла. „Сред певците ярко се откроява българското сопрано Красимира Стоянова в ролята на Ифигения със своя красив тембър, топъл, хомогенен и изравнен във всички регистри глас, съчетан с изтънчена музикалност и гъвкаво елегантно фразиране, постигнато чрез безупречна опора на дишането и със завладяващо сценично присъствие. Стоянова е истинско откритие за римската публика (сп. „Опера”, Италия)
 
„Ифигения в Таврида” тя прави два месеца по-късно в Хамбург с известния интерпретатор на барокова музика Алесандро де Марки. Операта е далеч по-драматична от „Авлида” и във вокален, и в сценичен план. Постановката на Филип Калварио е необичайна, действието се развива на ничия земя, където Ифигения е заставена от местните варвари да убива под предлог, че върши жертвоприношение пред богинята Диана - силно послание към нашето време. На сцената се разиграва много интригуващ и вълнуващ до последния акорд театър. Оказва се, че с подобен режисьорски подход бароковата музика може да звучи съвременно, да обогатява, да предизвиква към размисъл и да действа пречистващо. Ифигения оказва много силно въздействие и върху самата Красимира Стоянова, която признава, че още живее с нейния образ. А за публиката и „Хамбургише Абендблат” ”Красимира Стоянова блестеше над всички със своя ярък, впечатляващ, великолепен сопран и забележителна интонационна сигурност.”
 
2009 за Красимира Стоянова завърши с „Трубадур” в Барселона.  На тази сцена тя направи своята „сензационна”, според испанската преса, Дездемона („Отело”, 2006), „идеалната” Луиза Милер (2007) и Амелия („Симон Боканегра”, 2008). „Трубадур” на Верди живее на сцената на Театър Лисеу от далечната 1854. Играна е почти всеки сезон с изключение на последните 16. Красимира Стоянова дебютира в тази опера през 2004 във Вашингтон. Тогава нейната Леонора е била по-лирична. Сега гласът й се е развил, добил е повече плътност и драматични акценти и вече чувства, че това е идеална партия за нея. Битува обаче мнение (не само у нас), че партията е за драматични или спинтови сопрани. Според мен, а и според постановъчния екип тук, в Барселона, Леонора е един символ, непостижима мечта, ангелско създание, което обича, страда и умира за своя Трубадур, като единствените драматични сцени са тези с неговия съперник. И това е постигнато с олекотен декор и оркестър, пренасящи зрителя извън конкретната епоха, превръщайки сюжета в универсална история, а героите - в грешници, всеки от които понася заслужено наказание за греховете си. Градацията в напрежението превръща последните две картини в разтърсваща кулминация, където прочутата ария на Леонора на Красимира Стоянова се превръща в бисера на вечерта. „Сопраното Красимира Стоянова даде истински урок по Вердиево пеене, откроявайки се с една незабравима amorsull´alirosee” (в. АВС)
 
2010: изкуството на рецитала. За нея рециталите са отлична възможност за всестранно представяне на качествата на певеца. А песента е концентриран израз на чувства, душевни състояния или история за любов, страдание, надежда и копнеж. В рамките само на няколко минути в една песен певецът трябва да изживее и предаде на слушателя това, което на оперната сцена се прави за 2 часа. Изисква се пълна концентрация, за всяка песен се изразходват много енергия и емоции. Всяка песен трябва да поддържа интереса и напрежението у слушателя, да вълнува и трогва. Първия си песенен рецитал Красимира прави през 2005 в Карнеги хол, втория – същата година на „Мартенски музикални дни” в Русе. Предстои й да представи същата програма и във Франкфурт в началото на 2010. През юли заедно с Веселина Кацарова ще имат своя пръв съвместен оперен рецитал със съпровод на пиано в Мюнхен. А през есента във Виена проектът им с Веселина Кацарова е по-амбициозен – рецитал с оперни арии и дуети с диригента Росен Миланов.
Голямо предизвикателство й предстои с Реквиема на Джузепе Верди с трима големи диригенти на нашето време: Валери Гергиев, Марис Янсонс и Даниеле Гати. И „Стабат Матер” на Росини, отново под палката на Маестро Мути. Важна за нея ще бъде и премиерата на „Русалка” от Дворжак в Цюрих с Владимир Федосеев през юни, когато очаква една отдавнашна мечта да се сбъдне.
Поканите за участия в България идват твърде късно, когато програмата с ангажиментите й е запълнена за следващите 3 години. Остава ни да се надяваме на чудо. В кариерата на Красимира Стоянова обаче няма чудеса: тя се подхранва от духа й, ръководи се с разум и се отглежда с любов.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”