Аз искам
Георги Георгиев - Jorrras, „Да живее кралят”, Галерия „Сариев”, 22 декември 2009 – 30 януари 2010
Жорас не се шегува. Тактиката му е по-скоро да насилва съзнанието с всички възможни средства, така че да те залута в исторически податки и формални аналози и да те втрещи. Но е цинично сериозен. И продължава да пълни работите си с различни по смисъл елементи, докато заличи всички бели полета и шансовете за импровизация. Накрая не ти остава друго, освен да описваш старателно всеки отделен детайл и да разчертаваш на ум връзките и приноса му за значението на цялото. Жорас „говори” за политика по трогателно политически некоректен начин със садо-мазохистичен жаргон. Комбинира ефектната лъскавина на фетиша с нарочната употреба на залежали табута и критика на младия капитализъм.
Приех “Бизнесът идва” повече като серия от готови продукти, произведени от някаква извратена индустрия, за да служат за показ и назидание. Лабораторното осветление и ограничената перспектива на витрините са най очакваното и логично решение за показване на тези реликви.
Но това, което виждам в “Да живее Кралят”, не ми е достатъчно. Не и само като експонат и пространствено решение. Инсталацията в галерия „Сариев” изглежда по-скоро като резултат от определено действие, като следи от нещо, което се е случило на това място. Не ме оставя разочарованото усещане, че съм изпуснала процеса и заради това никога няма да разбера например защо сребърната тапицерия е намазана с вазелин, как се е случило така, че е разрушена и съдрана, от кого са откъснати тези крайници, „изпечени” до черно и лачено, чии са уредите за мъчение и гумените ръкавици, уморено окачени или композирани във владетелски поздрав – Ave Ceaser, morituri te salutant. Или Heil?
Цялата инсталация съдържа изискване, поднесено като императив “Аз искам”, и една история за поредица от действия, извършени против нечия воля (вероятно на същите тези смъртници, приветстващи възторжено). Има го и сигналното предупреждение за терор и насилствено компенсиране на всички липси, които стоят между „Аз искам” и „Аз мога”. А единствената алтернатива за измъкване от тази опасност, която е открил художникът, е лицемерното величаене на господаря и един кух телевизор на колелца - подвижен и удобен уред за дресировка на възторга. Вероятно заради това в „Да живее Кралят” прозира и примирената зловеща констатация за пълната липса на свобода.
Какво ни е оставил мъчителят? До стената в дъното - две маси за аутопсия, тапицирани в сакрално сребърно и изправени като картини, „нарисувани” равно с вазелин. Знаците и съоръженията на садизма са колажирани в тях. В центъра - два телевизионни кинескопа, разобличително изтръгнати, за да видим сърцевината им - бодро изправена в недоброволен поздрав празна ръкавица. В дясно – отново затворена витрина, но тя не служи за показ, а за килер на палача с парчета от жертвата и с нейния глух микрофон. Вляво – също къс от крайник или нещо, което напомня на парче месо, церемониално нанизано на шиш. И, разбира се, неотменимата съдбовност на това, че именно мъчителят е тук справедлив господар.
Няма спор, Жорас е създал перфектна визия за порочното съществуване на масмедиите, сигнално жълтия им вкус и обслужващ патос. След неговото „Ich will” – „Аз искам”, можем да добавим само – Власт и Контрол. А между редовете е натрупана цялата политическа и икономическа фактология заедно с образните метафори, заради които можем да си позволим да говорим за диктат, за ограничена свобода, за безцеремонна манипулация, за психология на тълпата и т.н.
Жорас иска да бъде дизайнер на критическото съзнание и гражданската съвест. А аз искам да видя някой ден Кремастър цикъла на Жорас с целия епичен процес на материализиране на идеята.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
