В сблъсъка с тоталитаризма демокрациите излязоха победителки. Днес те са заплашени от изкривявания, които произтичат от самите тях.

Либералната демокрация почива на два принципа, на две форми на независимост. От една страна, суверенитетът на народа, който осигурява равенството на всички граждани и защитата на общото благо. От друга страна, свободата на индивида, неподвластна на какъвто и да е контрол от колектива. Тези принципи не се противопоставят директно, но все пак понякога между тях се раждат напрежения. И с основание: властта на народа е връчена на неговите управляващи, а пък те са човешки същества като всички останали. Първият представител на либералната мисъл във Франция, Монтескьо, предупреждава: „Вечният опит доказва, че всеки човек, който има власт, достига до злоупотреба с нея”.

За да смекчат тази опасност, демокрациите облагодетелствуват един двоен плурализъм. Плурализмът на партиите, гарантиращ разнообразието на обществените мнения, и плурализмът на авторитетите, които, въплъщавайки се в автономни институции, взаимно се ограничават. Злоупотребата с власт означава да я монополизираш. Илюстрация за това беше предишната американска администрация, която в името на държавни съображения стигна дотам да легализира мъченията.

Класическият пример за подобна злоупотреба е изкушението на изпълнителната власт да влияе върху съдебната практика. През лятото един процес[1] привлече вниманието на публиката. В деня след приключването му официални представители на еврейската общност поискаха произнесените присъди да бъдат по-тежки. Министърката на правосъдието веднага пое в тяхната посока, поставяйки така правосъдието в услуга на групи за натиск и на партийни сметки.

Автономията на големите медии по отношение на изпълнителната власт е не по-малко необходима. Франция не е достигнала до онази степен на преплитане между тези институции, както е в Италия, където министър-председателят контролира множество канали на обществената телевизия, като притежава и няколко частни. Все пак, вследствие на едно скорошна промяна на правилата, не независим орган, а правителството вече избира ръководителите на обществените медии. Оправданието за тази промяна е комично: тя се налагала, казват ни, за да се избегне лицемерието, защото, така или иначе, „независимият” орган се подчинявал на заповедите! Добре знаем, че лицемерието е знак за почит, отдаден от порока на добродетелта, но можем да го елиминираме по два начина – или като оставим порока да се афишира, или като го отстраним. Назначенията, които последваха това решение, бяха посрещнати като свързани с лични интереси.

За да остане вярна на принципите на демокрацията, изпълнителната власт трябва да пази независимостта не само на останалите власти, но и на някои дейности, като търсенето на познания, например. Кондорсе, един друг представител на либералната мисъл, формулира по времето на Революцията това изискване така: „Обществената сила няма правото да решава къде се крие истината и къде – лъжата”. Тази истина беше нарушена в „аферата Гесе”. Венсан Гесе, изследовател в НЦНИ[2], наченал проучване върху учителите, потомци на имигранти от Магреба. През 2007 г. административната дирекция иска от него да прекъсне изследванията си; по този повод става ясно, че в НЦНИ има „служител по сигурността и отбраната”, натоварен да следи всички социологични и социо-политически изследвания, сметнати за „чувствителни” и по-точно ония, засягащи исляма. Научаваме също, че този тип намеса не е изключение и че същият чиновник е писал и на други изследователи, за да изрази неодобрението си от техните мнения или изследвания. Трябва ли да забраним изследване, защото не се харесва на властта? Все едно да счупим всички термометри, за да сме сигурни, че температурата на болния не се покачва.

Може би най-важният за доброто функциониране на демокрацията е плурализмът, който се основава на взаимната независимост на политическото и икономическото. Това изискване като начало налага морална хигиена на политическите ръководители. Тяхната власт и тяхната видимост водят до по-стриктни задължения, отколкото задълженията на обикновените граждани: държанието им трябва да е за пример. Те не трябва да се излагат на съмнение в пристрастност или в съучастие с икономическите сили, или да работят едновременно в икономическото и в политическото; членовете на семействата им не трябва да се ползват от техните привилегии от едната страна, за да си осигурят предимства от другата. Непотизмът и корупцията не са от вчера, но от това те не стават по-приемливи. Днес независимостта на политическото се разклаща под натиск от различни страни. Глобализацията позволява на действащите лица в икономическия живот да избягват контрола на местните правителства - при първи ограничения, мултинационалните компании местят заводите си в по-гостоприемна страна. В рамките на всяка страна ултралибералната идеология не оставя повече място за политическо действие. Впрочем, тази идеология трябва да бъде разграничена от класическата либерална мисъл.

Докато последната уважава и защитава множествеността на силите и принципите, които действат в дадена страна, ултралиберализмът е монизъм, той проповядва подчиняването на обществото на едничката сила на неограничения пазар. Тръгвайки от измисления антропологически постулат, според който индивидът си е самодостатъчен, и свеждайки гореказания индивид до животно с изключително икономически нужди, ултралиберализмът не оставя никакво място на публичната власт, която все пак е отговорна за общото благо.

Монархията, дори когато е изборна, не е демокрация. На теория нашите институции остават верни на демократичните принципи; на практика им се случва да бъда превърнати в обикновени фасади на една абсолютна персонализирана власт. Как след това да искаме от гражданите нещо, което ръководителите на страната не въплъщават? Демокрацията се основава върху крехкото равновесие между съставките на обществото; днес множество знаци показват, че това равновесие е заплашено.

 

Бел. ред. Горният текст, който публикуваме с малки съкращение, е реакция на неща, случващи се във френската действителност, но като че ли описва българската...

---