Осмият сезон на оркестъра започна с участието на пианиста Георги Черкин и диригента Максим Ешкенази.

Черкин изсвири с много страст и искрен патос Първия концерт на Чайковски. В изпълнението ясно се откроиха нюанси и детайли, които са безспорни знаци за индивидуален и зрял прочит на творбата. Разпознавам ги в многообразието от тембри, цветове, динамични нюанси, акценти, в моделирането на основния тематизъм и неговата разработка. Което обуславя компактното и логично изграждане на формата на концерта, изпълнена с емоция, чувствителност, поетичност и художествен смисъл. Пианистът внуши цялостно отношение към изпълняваната партитура. Именно към партитурата.

Но, за съжаление, диригентът Ешкенази остана индиферентен към идеите на солиста и не прибави нищо към това, което Черкин внушаваше с интерпретацията си. Изглежда за този диригент акомпаниментът е нещо маловажно, незначително за личната му изява. Но поне би трябвало да се е научил да осмисля единството между solo и tutti. И да се постарае да следи внимателно солиста! Жалко, че Черкин не случи с диригент. На бис (младият пианист има голям контингент от фенове; публиката възторжено го аплодира) прозвуча премиерата на пиесата „Кокиче” от „Годишните времена” на Чайковски, оркестрирана симпатично от самия пианист.

Това, което чух от оркестър и диригент в първата част на концерта, беше вече индикация за качеството и на Четвъртата симфония на Брамс. Удивлява ме самонадеяността на Максим Ешкенази. Да избереш тази творба, означава да си вече натрупал интерпретаторски опит, да чувстваш духовно родство с автора, за да проникнеш в неговата философия, да имаш капацитета и волята, за да декодираш неговите послания, изказани в сложна плетеница от форми и структури, от ладово-хармонични взаимоотношения и полифонични похвати. И още – да имаш естетически вкус, разбирай, теоретично и многостранно познание за стила на композитора, включително - за синтеза на романтично и класицистично.

Това, което изброих дотук, уви, не се случи в концерта. Накратко, лош избор и в резултат – посредствено изпълнение, повърхностно и бездушно.

Убедена съм, че оркестърът, съставен предимно от млади хора (в него има и доказани инструменталисти), може да постигне много. Но след като си няма регулярен диригент, изработващ системно и търпеливо звук, ансамбловост, естетика и всички необходими оркестрови навици, става група свирещи ad hoc музиканти. И когато репетициите не са били достатъчни (очевидно !), а диригентът маха разпалено, самодоволно, но всъщност безсмислено, музиката се появява и разпръсква в пространството, оставяйки те безразличен. Естествено, и празникът не се състоя. Нямаше ясна конструкция; имаше дълго подготвяни кулминации, които, вместо катарзис или разтърсващ драматизъм, донасят предимно усещането за освобождение/свършек на скучното катерене по динамичната скала... Като се изключат някои сполучени в звучност и мелодична пластика епизоди от средните части (тук си казаха думата и добрите солисти), крайните - комплицирани и рамкиращи симфонията, преминаха безинтересно и кухо, нещо като пресвирване за информация. Когато Брамс се профанизира и подценява, той жестоко си отмъщава... Затова бих си позволила да препоръчам на Максим Ешкенази да се насочи към произведения, подходящи за неговата музикантска подготовка, духовно-интелектуална нагласа и възможности, вместо да се опитва да лети в пространства, които още не са по силите му.

На младия и запален оркестър пожелавам успешен сезон, творческа удовлетвореност и добри диригенти. Солистите като правило са винаги от висока класа.