След като се раздели в края на миналия сезон с музикалния директор Александър Ведерников, Болшой театърът приспа бдителността на публиката с уверения, че креслото за дълго ще остане вакантно. Обаче наскоро стана известно, че постът ще заеме петербургският композитор Леонид Десятников, автора на операта „Децата на Розентал”, вдигнала шум в Болшой преди няколко години, и на балета по стихове на обериутите „Оваляните старици”. Десятников е автор на много музика за киното и без нито един работен ден във ведомство цели двайсет и пет години, така че назначението му е истинска сензация. Може да я смятаме за сензация на квадрат, тъй като, едновременно с новия шеф, Болшой театър публикува амбициозни планове за три сезона напред.

 

- Леонид Аркадиевич, първо, честито, второ - съчувствам ви: натоварвате се с огромно бреме. Сезонът тъкмо започна със златно-кадифения „Борис Годунов”, а първата премиера ще е радикалният и ужасяващ „Воцек” на Албан Берг...

- Най-близките планове са правени без вас, но вие, изглежда, сте готов да носите отговорност за тях...

- Не крия, че съм временно на този пост и виждам своята задача преди всичко в това да намеря не временен, а истински музикален ръководител-диригент. Той трябва да е много талантлив човек и съответстващ на Болшой. Засега обаче не знам има ли го изобщо в природата. Разбира се, ще се чуят иронични забележки от рода: „Няма нищо по-постоянно от временното”. Но абсолютно искрено ви заявявам, че ако такъв човек се намери, ще си отида с удоволствие.

- Договорът ви с театъра, обаче, е до декември 2011, т. е. вие ще останете и след сегашните шефове. А приспивате журналистите с твърдението, че сте дошъл само като кризис-мениджър и психотерапевт…

- Да, самонадеяно е да се наричам кризис-мениджър, просто нямам такова образование. Това всъщност са предварително подготвени думи, предназначени за журналисти. А какво ще правя, е в голяма степен въпрос на импровизация. Случват се всякакви форсмажорни обстоятелства, позволяващи да се разделим преди изтичането на срока, и аз говорих вече за това с Анатолий Иксанов (генералния директор на Болшой театър – бел. а.). Едва ли този договор е заплаха за моето съществуване.

- Отстрани изглежда, че двайсет и пет години сте събирали сили, за да се заемете сега с чистка на сложна територия.

- Е, може би не съм толкова наясно със състоянието на нещата в театъра. Не съм живял в Москва.

- Но в този театър правихте „Децата на Розентал”, помня лицето ви в онзи период...

- И какво ми беше лицето? Измъчено? Да, доста се изморявах, потъвах във всичко. Но към музикалната страна нямам никакви претенции, ценя високо работата на Ведерников в „Децата...”. Постановката, разбира се, не е безспорна, но пък всички бяха изключително внимателни към мен, включително мимансът, хорът, оркестрантите и солистите. Не си спомням конфликти, освен някакви смени в началото.

- И мислите, че всички тези чудесни планове ще се изпълнят? Възможно е в операта да се появят „Вишнева градина” и „Прилепът”. Но че Анатолий Василиев ще постави „Дон Жуан”, а Кирил Серебренников – „Златното петле”? И че още следващия сезон в Болшой ще работят Форсайт, Килиан и Макгрегор – това ще стане ли?

- Защо не?

- Но нали най-далечните планове са пряко свързани с откриването на историческата сцена? Или сте уверен, че тя ще се открие, както обещават, в началото на сезона 2011/2012?

- Това също не зависи нито от мен, нито от Иксанов. То е борба на големите акули, край тях ние сме деца, нали разбирате... Става дума за взаимоотношения на някакви мощни строителни корпорации, за някакви чудовищни пари. Нищо не знам за това, нито пък го разбирам. Към този проблем се отнасям като човек, който гледа телевизора с половин око, но сякаш всичко се случва на друга планета. Някак си предпочитам да имам повече отношение към музиката.

- Но, хлопвайки вратата, вашият предшественик Александър Ведерников каза, че никой не го е питал за акустичните възможности на бъдещата зала. А всъщност това е областта, където строителите биха могли да се поинтересуват от мнението на компетентните хора.

- Трябва да призная, че не съм голям експерт в областта на акустиката и моята гледна точка понякога се разминава с общоприетата. Например, в Петербург върху зданието на концертната зала „Мариинский-3” цяла година след откриването, а може би и по-дълго, висеше огромен плакат с цитати от престижни западни вестници, където беше написано нещо от рода на: „Браво, най-великата акустика в света!”. И какво? Може би аз чувам много лошо. Давам си сметка, че има някакви самопроизвеждащи се произведения – например симфониите на Бетовен, които биха могли да звучат прекрасно дори в средна акустика. В същото време там слушах нестандартно оркестрирани произведения на Стравински, изискващи прецизна „настройка” на акустиката, и не изпаднах във възторг. От друга страна, в театъра днес идват хора, чието слухово възприятие се е изменило доста вследствие на новите технологии. Днес слушаме музика напълно различно от нашите родители преди 50-100 години, защото честото посягане към DVD и CD влияе на възприятието. В това отношение съвременният човек мутира. Еталон става цифровото звучене, а не това, което слушаме в естествената акустика на залата. Затова въпросът е много, много сложен.

- Значи, и като музикален ръководител, и като потребител едва ли ви радва акустиката на Новата сцена на Болшой театър?

- Има хора, които смятат, че историческата сцена е престижна, а Новата не е... Те просто нищо не разбират от тази работа. Да, Новата сцена в архитектурно отношение е доста уродлива. Но ви се кълна, че ако лично аз гледам „Евгений Онегин” в постановката на Черняков, няма да мисля нито за фасадата, нито за фоайето, нито за дизайна на бюфета. Театърът може да е килимче, табуретка, човече. Може дори да мине без човечето...

- Ако ви привличат камерните спектакли, това предпочитание няма ли да влезе в противоречие с със склонността на Болшой театър към грандиозни постановки?

- Да приемем, че предпочитам камерните спектакли. Но все пак съм човек на своето време и, колкото и странно да е, блокбастърите ме увличат. Не бива да отхвърляме „Междузвездни войни”, това все пак е изключително постижение на съвременното изкуство. В този смисъл Холивуд е еталон. Сега ще изрека страшна баналност – всички жанрове са добри, освен скучния. Ето, Вагнер изисква, разбира се, грандиозна постановка, не е за малък театър, не е ли така?

- Но „Борис Годунов” и „Сказание за невидимия град Китеж…” не станаха съвременни блокбастъри?

- Вероятно знаете, че увенчаните с всевъзможни лаври и канонизирани приживе театрални или филмови режисьори не са задължително имат успех в операта.

- Друг пример. Бившият художествен ръководител на балета Алексей Ратмански притежаваше и талант, и административен ресурс, а след неговото напускане много от постиженията на трупата потънаха в пясъка. Основата се оказа нездрава.

- Трудно си представям как стоя с камшик и проверявам дали балетистите идват на сутрешен екзерсиз.

- Леонид Аркадиевич, не бягайте от отговор!

- Добре, ще опитам. Да, знам, че тук има хора, които са му създавали препятствия – това е много печално. Те вероятно не са си давали сметка, че Ратмански с неговия грамаден талант е толкова успял и търсен балетмайстор, че може с лекота, ако пожелае, да реализира проектите си другаде. Толкова по-зле за Болшой.

- Но нали Болшой театър не се раздели с Ратмански-хореографа? Както и с Десятников-композитора?

- Да, през април 2011 се очаква премиера на балета „Изгубени илюзии”, чиято музика пиша. Но договорът за него е подписан доста преди сегашния и повече няма да работя като композитор в Болшой. Свикнал съм дискретно да се придвижвам в живота, да оперирам със завършени сюжети. Мога да напиша музика за филм - ето го началото, ето го краят, ето го монтажът, ето го окончателният монтаж – и adieu, сюжетът свършва. Невъзможно ми се струва да удължа контракта си, познавам се, общо взето. Правя един проект, втори, трети, през цялото време трябва да се пренастройвам.

- Чувствате, че с Болшой театър е невъзможна дълга любов?

- Не, възможна е. Ведерников я имаше...Но на мен не са ми свойствени дългите авантюри. Или поне извън личния ми живот.

- Но след като идвате като кризис-мениджър, трябва да започнат промени, а вие категорично не приличате на човек, готов да използва административни лостове.

- Нямам никакви административни лостове, а и не ми трябват. Но в случая става дума за едни възрастни хора, които все още искат да пеят, танцуват и не искат да си признаят, че не отговарят на стандартите. По-добре да има естествен подбор.

- Какъв е механизмът тогава?

- Засега се старая да не мисля за това. Може, като Ведерников, и аз да изразя гореща привързаност към системата stagione (разпространена в световните оперни театри практика, при която един спектакъл се играе определено време, а после се заменя с друг – бел. а.), но при стълкновението с грубата реалност в Болшой театър тя е по принцип невъзможна, тъй като има трудово законодателство и т. н. Така че в тоя случай е невъзможна хирургическа намеса. Може бе системата stagione ще се появи някъде след двайсет години. А засега ще има много баласт.

- Твърде песимистично. Тоест, назначението ви няма да доведе до революция?

- И сега искрено сте готов, заедно с новостите, да се съсредоточите върху обикновен оперен репертоар с обилие от Верди?

- Аз обичам Верди. Скоро бях в малък театър, недалече от границата на Русия, именно с такъв репертоар – в него имаше чудесно усещане за стабилност. На Болшой наистина му пречат завишените зрителски очаквания. Той е уморен от наложения му патос.

- Но той си остава придворен театър...

- Не знам... Би било добре столицата да се премести в Перм – това много ще оздрави обстановката в Болшой.

 

Сп. „Итоги”, 28 септември 2009 г.

От руски Геновева Димитрова