Между 6 и 10 октомври в (и около) галерия „Васка Емануилова” се проведоха няколко събития в рамката на C.L.U.E.*. Това бяха прожекцията на видеото C.L.U.E. Part I, 2007, дискусията с екипа на проекта и пърформанса в парк „Оборище”.

C.L.U.E. е съвместна работа на танцовия дует робинсчайлдс (robinschilds), фотографа и видеоартист А. Л. Стейнър (A.L. Steneir) и дизайнера А. Дж. Бландфърд (A.J. Blandford). Кураторът от Новия Музей (New Musem), Ню Йорк, Ейми Макии (Amy Mаckiе) очерта рамката на дискусията и предложи своя интерпретация на проекта, в която даде като референции работи на Ани Спринкъл, Кароли Шнеман, Мърс Кънингам и др.

Описан накратко, C.L.U.E. се базира върху взаимодействието между даденостите на средата, движенията на телата на танцьорите и цветовете. По време на пърформанса робинсчайлдс (Соня Робинс и Лайла Чайлдс) импровизират движения, провокирани от релефа и характера на средата, в която попадат, като последователно сменят костюми в различни цветове (цветовете отново би следвало да отговарят на конкретното, да бъдат ключ, през който се чете комбинацията тела в движение+специфично пространство). Видеото се състои от поредица заснети „импровизации” (първо импровизирани, а после фиксирани и репетирани) на робинсчайлдс в различни зрелищни места (стар циментов завод, град-призрак, пустиня).

Според думите на екипа, проектът няма дефинирана форма – т.е., не е пърформанс, видео или инсталация, а е флуиден - всеки път е в различна форма, като понякога е хибрид от два или три елемента. Въпросът за флуидността на формата е ключов – както за самия проект, така и за нашия контекст по принцип, където прескачането на границата (или движението по самия й ръб), неопределеността, отказът от ясни формални дефиниции винаги е проблематичен. Дали е възможно едно видео да прилича на документация на пърформанс, може ли времето в него да тече като „перформативно”, а не като „видео време”? Може ли един пърформанс да има не драматургична структура, а да е конструиран от смяна на равностойни, равномерно подредени образи? Може ли да съществува проект, „нещо”, което няма определение, не е ясно какво е, не се вписва напълно в нито един вид изкуство? C.L.U.E. е отличен пример, че е възможно.

Странното привличане (в някои случаи – отблъскване), което C.L.U.E. упражнява върху публиката, се дължи на съчетанието от специфичното присъствие на робинсчайлдс и зловещите, страховити в пустотата и красотата си места. Самият факт, че двете жени имат общо артистично име, подсказва, че те образуват някакъв вид съставно същество (чудовище?). Фокусът не е върху средата, която провокира техните импровизации, а върху самите тях. За страничния наблюдател дори изглежда, че не толкова мястото предизвиква движенията на робинсчайлдс, а че то само променя сложното им взаимодействие. Основната характеристика на робинсчайлдс, която ги прави толкова особени, е, че тяхната връзка е едновременно затворена помежду им (изключва контакт със зрителя, независимо дали той е непосредствен зрител на представление в реално време или е онзи, който гледа видеото) и насочена към гледащия поглед (има постоянно внимание към „картината”, която образуват, внимание към графиката на телата, към комбинацията на цветове и форми, към образа).

С две думи, в заключение на тази кратка анотация мога да кажа, че C.L.U.E. въздейства на почти сугестивно ниво с особеното присъствие на робинсчайлдс и ужаса на пустите места, които обитава.