Машини - цветя - тела
Навремето ни убеждаваха, че култовият български хладилник „Мраз” практически е вечен, защото щом се развали, го обръщаш един два пъти надолу и нагоре и той тръгва отново. Така че, предполагам, има хора, които продължават да го ползват, и сигурно силно са се изненадали да го видят в музея. И то не дори в музея на комунизма, а направо за съвременно изкуство. Е, може би не самия хладилник, но още по-лошо – целия завод, който го произвеждаше, машините, под чиито мобилизиращи звуци той се раждаше...
Павел Койчев се е заел с разправата. Свидетел съм, че негова много стара (изконна е по-точната дума) мечта е да си върне на машините за всичко, което са причинили на човека, и най-после да ги набута в музея. Но я реализира толкова късно вероятно защото, както казват любимите му китайци, отмъщението е ястие, което се яде студено. А и така имаше достатъчно творческо време да подготви почвата с поредица от инсталации със задължителен хепи енд, в който естественото побеждаваше изкуственото, органичното – механичното, изначалното – модерното... Побеждаваше ги в материала, в морала, в представата за щастие, в отговора на въпроса: кой съм?
Днес обаче Павел Койчев вече не чака да бъде разбран, не минава през зоните на противоречие и точките на колебание, а е построил мощна, нетърпяща възражения пространствена инсталация на тема „Машините срещу хората”. Което не значи, че е тя мрачна като „Камионите” на Стивън Кинг, да речем, или че въобще следва логиката на сходните антиутопии в литературата или киното. Най-малкото, защото става дума за нашествие на машините не отвън, а вътре в човека; и то без каквато и да е съпротива от негова страна. Те са го превзели, от което той не само не е обезпокоен, но и въобще не иска да знае какво му се случва. Приел изкуствеността им за нещо естествено, като цветята… И така е обърнал света си с главата надолу, подобно на развален хладилник „Мраз”.
Койчев не изправя хладилника. Неговата инсталация може да бъде наречена есхатологична – разположена е в някакво време след времената, когато победилите машини са се превърнали в собствените си паметници, а цветята в алеите на славата им естествено са изкуствени. Въпросът е какво е станало с човека? Ето го тук – пищен и напращял, той се е излегнал, доволен и без работа, защото тя цялата е свършена от машините. Има само един проблем – сексът. Времето е свършило, преди да бъде измислена машина, която да поеме и него, просто защото не би и могло. Изключителният пластик Койчев с две стиропорни фигури е създал мамещо-плашещ образ на невъзможната еротика. Голи тела отвъд любовта, рода, същността, смисъла… Машини от плът.
Според законите на опрялата в безкрая койчева антиутопическа перспектива, човекът губи всичко, което поверява на машините, докато в последна сметка не му остане нищо. И забие празен поглед в празното над себе си, някога обитавано от самия бог. За да се сбъдне пророчеството! То е на един китайски градинар от ІІІ век преди Христа, открит от Койчев, според когото, ако използваш машина, няма как да не загубиш пътя. Истинския, този, който по водата води към небесата.
Не, въобще не става дума за концептуално връщане към призива на лудитите да чупим машините, нито за закъснял русоизъм, нито за предмодерни носталгии… Павел Койчев, както винаги, докато разсеяно се оглежда настрани и съсредоточено следва себе си, е в тренда на модата. От мостика на своята инсталация той вече е изпратил индустриалната вълна, пролетариата, класовите борби, комунизма, панелките, сексуалната революция и е посрещнал лофтовете, минимализма в архитектурата, екоестетиката, свободно кълвящите кокошки, дивите лавраци, световната икономическа криза, спирането на Кремиковци… Така че сега се пита: накъде оттук нататък продължава пътят? Знам неговия конфуциански отговор: твое е само това, от което наистина си съумял да се откажеш.
(Слово при откриването на инсталацията на Павел Койчев „Ние и те, те и ние” в най-новата софийска галерия „Индустриална 11” в арт центъра на братя Василеви)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
