Гангстерският жанр е сред най-обичаните в киното – и от продуцентите, и от публиката. За негов пионер се смята легендарният Дарил Занук (тогава работи за „Уорнър Брадърс“) – ориентира се към сюжети от пресата а ла престъпник – незаконен бар - блондинка, обилни след настъпването на Голямата депресия през 1929. И така, по време на сухия режим, фокстрота и престъпността, започват да се правят филми за безскрупулни типове, които печелят бързо и нагло, без мисъл за закон и ред, и са обявени от правителството за „обществени врагове“. Точно когато мечтите на милиони в Америка се сриват, времето на 30-те се превръща в Златната ера на Холивуд - именно чрез филма, за който са платили 20 цента, хората могат да се отпуснат/вцепенят, потъвайки в паралелната реалност на мъжкарското забавление: ‛Малкият Цезар“, ‛Лице с белег“, ‛Правителствени хора“, ‛Бурните 20 години на века“, ‛Вкаменената гора“, „G-Men“... Освен че ‛показват известна част от Америка на самата Америка“, гангстерските филми изграждат неотразимата харизма на Пол Муни, Джеймс Кагни, Хъмфри Богарт, Кларк Гейбъл..., а и тласкат напред езика на киното – през почти документалното представяне на реалността, лаконично-циничния диалог, овладяването на звука... Те са може би най-демократичният жанр за времето си, но, според пуританите, „внимателното изследване доказва, че голям процент от гангстерските филми са вредни, колкото и алкохолът“. И цензурата ги забранява. През 1972 Франсис Форд Копола екранизира ‛Кръстникът“ на Марио Пузо. И заедно с Марлон Брандо не само гениално възкреси жанра, но и философизира гангстерския филм. Оттогава всеки следващ се съизмерва с „Кръстникът“.

Може да се твърди, че гангстерският жанр в известна степен е и историята на организираната престъпност в САЩ. А банковият обирджия Джон Хърбърт Дилинджър (1903 -1934) е сред най-прославените й елементи. След като в няколко филма става дума за него, сега Майкъл Ман го превръща в главен герой на мащабен гангстерски екшън, а ролята му ще остане в историята с обаятелното присъствие на Джони Деп.

Филмът започва през 1933 – пика на Депресията. Предната година за президент е избран Рузвелт и е създадено ФБР. Първият му (и дългогодишен директор) е Едгар Дж. Хувър (Били Кръдъп), амбициран да смаже престъпността и на всяка цена да хване неуловимия бандит.

„С какво се занимаваш?“, пита ухажора си Джони Дилинджър нежната гардеробиерка с френски корен Били Фрешет (Марион Котияр) в Чикаго. „Наваксвам“, отвръща той. И е наистина потискащо хладнокръвен и изобретателен – в обирите, бягствата, стрелбите, колите... Първият епизод на филма, където той освобождава от затвора в Индиана своите авери, е наръчник по експедитивност и ефективност.

Американският народ страда от банките, но Дилинджър им отмъщава, макар да не е чувал за Робин Худ, а по петите му търчи специалният агент Мелвин Първис (Крисчън Бейл), насъскан от Хувър. Строг, строен и елегантен, той е провъзгласен от пресата за „Кларк Гейбъл на ФБР“. Финалът е предизвестен.

Без да постига психологическата пронизителност на „Жега“ (1995), новият филм на Ман е заснет епично - в едри планове, нисък ключ, често с ръчна камера, с маниакална втренченост в детайла, с лъскавина на ретрото. Цялото действие, макар и претъпкано с екшън, престрелки, трупове, се стеле бавно, като в забавен каданс (макар да има само един такъв епизод). И в цялата тази мащабна баталия има място за романтика - Bye, bye, black bird се оказва песента на една обречена любов... А актьорите, както е обикновено при Ман, са много добри. Сред мъжката многотия, женствената Марион Котияр и мъжествената Лили Тейлър, в кадър се мярка и сръбкинята Бранка Катич, позната от ‛Черна котка, бял котарак“ на Кустурица - играе румънката Ана, предателката на Джони.

Находка е, че тъкмо преди да го гръмнат, той, заедно с нея и едно момиче, гледат гангстерския филм ‛Манхатънска мелодрама“ с Кларк Кейбъл, Уйлям Пауъл и Мирна Лой, произведен през 1934. Годината не е посочена.

Всъщност, новият филм на Майкъл Ман засега е единствената екранна връзка между Голямата депресия и Глобалната финансова криза.