Боряна Христова: Библиотеките са бойно поле
Разговор с директора на Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий", по повод новоприетия Закон за обществените библиотеки и някои други проблеми.
- Хората обичайно смятат, че библиотеките са ‛място злачно, място покойно“, място музейно... И въпреки това през последните години станахме свидетели на челни сблъсъци и тайни интриги, които, слава Богу, бяха преодолени - и Законът за обществените библиотеки е вече факт.
- Голяма част от този Закон е свързана пряко с Националната библиотека и с нейната водеща роля у нас. Всички от колегията бяха много развълнувани – такъв закон излиза за първи път! – в деня след гласуването се поздравявахме като на празник. Библиотеките обаче са бойно поле, вече трябва да скъсаме с представите, че тук е тихо, спокойно място, където дните минават незабележимо и „работят жени, които кротко искат да изчакат пенсията си“. В момента полагаме много усилия, за да покриваме максималните изисквания за една Национална библиотека. На нея е и посветен целият ІІ раздел в Закона - там са изброени всичките й колекции и всичките й функции. Законът предвижда утвърждаването на специален правилник за нейната дейност, както и задължението да издава публичен годишен отчет, с който да отчита дейността си пред цялото общество. Но това ние правим още 1998 г., когато станах неин ръководител, така че вече имаме отпечатани дванадесет книжки с годишни отчети. Тъй като върху Закона за обществените библиотеки се работи много (той се подготвя отдавна и бе обсъждан на различни нива и доста прецизно, както и бе хармонизиран с редица други закони в Комисията по културата на НС, се надявам, че ще бъде един от малкото, които няма да се налага да се ревизират и да се преправят.
- Какви образователни стандарти издига този закон по отношение на библиотекарите?
- Законът ясно казва, че човек, който заема място за библиотекар, трябва да има съответното образование и квалификация. Той дава и един период на заварено положение от няколко години, в който, ако дадено лице заема библиотечно място, но няма квалификация, да може да я получи. Чл. 29 например гласи: „На длъжност библиотекар в регионална библиотека могат да се назначават лица, които притежават висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ или „бакалавър“ в професионално направление „Обществени комуникации и информационни науки“ или професионална квалификация, придобита във висше училище, обучението по която включва най-малко 50% дисциплини от библиотечно-информационния цикъл“.
- Тогава законът може ли да предизвика сериозни брожения в гилдията?
- Напротив, смятам, че ще предизвика по-скоро по-голям интерес към висшите училища и университетите, които дават библиотечно-информационно образование. И за хората, които са библиотекари и са положили усилия да получат бакалавърска или магистърска степен, това е амбициращо и радващо, защото в края на краищата ние не бива сами да подценяваме професията си. Да работиш в Националната библиотека безспорно не е лесно, защото в нея се извършва разнопосочна квалифицирана дейност, но не е лесно да работиш и в другите библиотеки, дори и в малките читалищни библиотеки. Човекът там трябва да може да прави проекти, да има виждане какво да комплектува, да има поглед върху читателската си аудитория, за да знае от какви книжовни ресурси се нуждае, как да опазва и предоставя фондовете...
- Пред очите ни в течение на няколко години Националната библиотека се отвори към културния ритъм на София...
- Библиотеката реализира годишно 150 изложби, литературни вечери, четения, пресконференции, научни сесии, кръгли маси и други подобни изяви. Няма ден без някакво събитие. А понякога се застъпват. Всички посолства в София и всички европейски библиотеки, когато правят нещо престижно, се обръщат именно към Националната библиотека, за да подготвим заедно проект и да покажем част от дейността им. В този смисъл ние сме много желан партньор и в чужбина, и тук, от български и чужди институции и организации. Ето, в момента отбелязахме националния празник на Италия и 130-годишнината от установяването на дипломатически отношения с Италия с изложба на макети на Леонардо да Винчи.
Иска ми се един ден Националната библиотека официално да бъде призната и за Национален музей на книгата, защото тя фактически е и това. От една страна е модерна информационна организация, която предлага и изработва информация. Но по съществото на фондовете си и по характера на сбирките си тя е всъщност и истинският музей на българската книга. Тоест, библиотеката може да има и постоянни експозиции, които разкриват историята на книгата от появата й до ден днешен; или най-малко на българската книга от делото на нашите първоучители и патрони до днешния ден. Следващата, 2010 г., в нощта на музеите ще предложим за първи път нощно четене на апокрифини творби, чиито преписи се съхраняват в сбирката ни от славянски и чуждоезични ръкописи.
- А не ви ли е тясно вече това здание?
- Отдавна ни е умаляло и в момента сме наели нови хранилища извън София и сме заети с една невероятно трудоемка дейност - да преместваме тонове фондове в новите си хранилища. Ние и сега разполагаме с хранилища извън София, но те не са добри като сгради. Стари училища са, вече в лошо състояние; а, от друга страна, и някои селища са ги дали преди десетилетия и сега си ги искат. Така че ние пренасяме в нови хранилища, хубави и здрави, но, за съжаление, далеч до основната ни сграда. Голямата мечта и една кауза, за която си заслужава да отдадеш живота си - и съм готова да го направя, е да се построи огледалното ни здание отзад, в нашето си място. Очакваме го отдавна, но така и не му идва времето. Да се надяваме, че когато кризата приключи...
- Кризата стана алиби за всичко...
- Ще се намери ли втори Митеран в тия времена у нас? Един държавник с голям авторитет, който да поеме патронажа над новата сграда и да помогне за построяването. Така, както е построена лично под патронажа и с участието пряко във финансирането на Франсоа Митеран новата сграда на Френската национална библиотека. Надявам се да го намерим в скоро време и да бъде построена огледалната половина на библиотеката, за което ние си пазим още старите архитектурни планове от големите архитекти Васильов и Цолов. Аз намирам Националната библиотека за една от най-красивите сгради в София и цялото място тук, около библиотеката, за мен е естественият център на столицата. Последните разработки на различни английски библиотековеди са насочени към това, че не е важно само да четеш или да научаваш, да си информиран – нещо, което можеш да правиш спокойно по интернет. Появяват се и статии, които настояват, че важното е да бъдеш там, beeng there, на мястото, в библиотеката. Да доизградим библиотеката, да я свържем архитектурно с университета, с Художествената академия, с галерията за чуждестранно изкуство, със зелените площи около нас...
- Тази амбиция обаче ще ви създаде врагове от най-различно естество.
- Защо? Надявам се, всеки би искал да види една хубава, модерна, добре оборудвана Национална библиотека.
- Ще настъпите много интереси.
- Дали? Еколозите, да речем, заради дърветата... Бедата е, че повечето от тези дървета вътрешно са вече болни и изгнили. И три от тях паднаха. Що се отнася до земята , тя е собственост на библиотеката, преактувана е и е публична държавна собственост. Според мен, ако се направи една комисия, която да одобри старите архитектурни планове с някои видоизменения, а ще имаме предвид и запазването на прекрасното дърво в двора... Да, знам какви спорове се разиграват, да речем, сега за Художествената академия, но разширението на библиотеката е нещо, замислено още през 1942 г. И е залегнало при самото й устройство в центъра на София. Новата сграда няма да бъде нито по-висока, нито по-различна, тя просто ще излезе от другата страна на улица „Кракра“ в същия вид и в никакъв случай няма да наруши красотата на този хубав софийски квартал.
- По какви проекти работите в момента?
- Преди всичко по два големи проекта: изграждането на „Българска виртуална библиотека“ - І и ІІ етап, и разширяването на Дигиталната библиотека, с която се включваме и в европейския портал „Съкровища на европейските национални библиотеки“. Още през октомври ще стартира и чаканият отдавна от издатели, книжари и библиотекари проект „Books in print“, по който работим съвместно с асоциация „Българска книга“. Аз съм научен ръководител и на един проект за описване, дигитализация и реставрация на сбирката от славянски ръкописи на Църковния историко-архивен институт. Във връзка с тази сбирка и във връзка със съществуването на не малко средновековни български ръкописи, които са в тежко състояние и се нуждаят от реставрация, библиотеката възнамерява да започне за първи път в България една нова програма и си търси медиен партньор, за какъвто искам да поканя вестник ‛Култура“. Програмата ще се казва „Осинови книга“. Това ще даде възможност да бъдат спасени десетки безценни ръкописи и да бъдат предложени във вид, който да позволява да се използват за различни цели - проучвателски, изложбени, просто за осведомяване на широката публика и запознаването и с културните достояния на българската книга.
- Напоследък се чуха различни подмятания около наградата „Импак“. Бихте ли разказали малко повече за нея.
- Да, изписаха се и се изговориха някакви нелепости. Очевидно подробностите около тази награда не са известни и се правят спекулации. Затова накратко ще обясня какви са условията за предлагането на тази награда, която се връчва в Дъблин. Ако някой иска да бъде предложен следващата година, например, трябва да е издал книгата си на български за първи път през 2008 г., а през настоящата, 2009, до 1 декември да я издаде и на английски език. Наградата има не литературно-критически, а библиотечен характер. Книгите се номинират само от библиотекари – т.е., не всеки може да прави предложение. Това предпоставя и някои други изисквания: правилно полиграфическо оформление с всички международни приети елементи, издържано издателско каре, редовен ISBN номер от съответната година и още - да бъде депозирана в библиотеката в законовия едномесечен срок - нещо, което редица издатели не спазват. Участват световноизвестни автори и съвсем неизвестни писатели, като всяка година между 35 и 45% са дебютанти с по една книга. Такъв е и получилият наградата за 2008 г.
Всяка библиотека може да предлага на един път три, а в отделни случаи и 5 книги, което и се стремя да правя от четири години насам. Но понякога предложенията се връщат, защото има някакви несъответствия. Обикновено у нас за една година има не повече от две книги, които по всички показатели отговарят на изискванията. Между тях и моята книга, която бе представена миналата година. И в това няма нищо нередно и нищо странно. Напротив, бях окуражена да участвам от уредниците на конкурса, като дори главният библиотекар на Градската библиотека в Дъблин – г-жа Маккена – ми каза, че „това е библиотечна награда и е напълно в реда на нещата да бъде представен един пишещ проза библиотекар“... Тъкмо затова и там бе записано истинското ми име, а не псевдонима, за да няма никакви съмнения за нещо скрито. Аз не получих наградата, но книгата ми получи много висока оценка в Дъблин от тамошните колеги. И който наистина се интересува от това, може да го провери на сайта на „Импак“ веднага. Разбира се, там всички оценки са благосклонни – това е замислено като приятно общуване между библиотеки, библиотекари и книги, а не като повод за взаимно оплюване, в каквото се превръща всичко в България. Но аз знам какъв им е проблемът на тия, които ни заливат с потоци от лоши емоции – не стъпват в библиотека. Някак си, нямаме си доверие, не се уважаваме достатъчно... Даже някои ме съветваха да постъпвам като колегите си от Гърция например – да предлагам само чужди книги, без български. Аз обаче съм на мнение, че трябва да популяризираме българските автори и ще продължавам да го правя. Не знам за кой път вече заявявам, че ще предлагам всички книги, които отговарят на изискванията .Дори приканвам всички, които подготвят подходящи издания за следващата година, да ги депозират в НБКМ до края на настоящата година. Правя го даже не заради наградата – в случая за мен е важно, че това е още един начин книги от български автори да отиват в чужди библиотеки и да търсят свои читатели. През последните три–четири години Националната библиотека и аз лично направихме много за популяризирането на българската книга извън границите с разработването на програмата „Даряваме българската книга на света“. Досега купувахме и изпращахме само научни и научно-популярни книги, включително албуми, атласи и справочници. От следващата, 2010 г. обаче, ако бъдем финансово подкрепени от Министерството на културата, ще включим и квота за художествена литература. Българските изследователи и българските писатели заслужават повече внимание и по-широка известност, убедена съм в това. Има журналисти, които ми обясняват, че няма големи съвременни български писатели. Да не забравяме обаче, че големите писатели се изграждат, включително от читателите си и от обществото.
- А кои са предложенията за тази година?
- Тази година са предложени „Изгубените магарета“ от Валери Стефанов и „Размисли в катраненото буре“ от Джак Харт, ирландски автор, чието първо издание на предложената книга излиза за първи път на български език.
Разговора води Марин Бодаков
- Хората обичайно смятат, че библиотеките са ‛място злачно, място покойно“, място музейно... И въпреки това през последните години станахме свидетели на челни сблъсъци и тайни интриги, които, слава Богу, бяха преодолени - и Законът за обществените библиотеки е вече факт.
- Голяма част от този Закон е свързана пряко с Националната библиотека и с нейната водеща роля у нас. Всички от колегията бяха много развълнувани – такъв закон излиза за първи път! – в деня след гласуването се поздравявахме като на празник. Библиотеките обаче са бойно поле, вече трябва да скъсаме с представите, че тук е тихо, спокойно място, където дните минават незабележимо и „работят жени, които кротко искат да изчакат пенсията си“. В момента полагаме много усилия, за да покриваме максималните изисквания за една Национална библиотека. На нея е и посветен целият ІІ раздел в Закона - там са изброени всичките й колекции и всичките й функции. Законът предвижда утвърждаването на специален правилник за нейната дейност, както и задължението да издава публичен годишен отчет, с който да отчита дейността си пред цялото общество. Но това ние правим още 1998 г., когато станах неин ръководител, така че вече имаме отпечатани дванадесет книжки с годишни отчети. Тъй като върху Закона за обществените библиотеки се работи много (той се подготвя отдавна и бе обсъждан на различни нива и доста прецизно, както и бе хармонизиран с редица други закони в Комисията по културата на НС, се надявам, че ще бъде един от малкото, които няма да се налага да се ревизират и да се преправят.
- Какви образователни стандарти издига този закон по отношение на библиотекарите?
- Законът ясно казва, че човек, който заема място за библиотекар, трябва да има съответното образование и квалификация. Той дава и един период на заварено положение от няколко години, в който, ако дадено лице заема библиотечно място, но няма квалификация, да може да я получи. Чл. 29 например гласи: „На длъжност библиотекар в регионална библиотека могат да се назначават лица, които притежават висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ или „бакалавър“ в професионално направление „Обществени комуникации и информационни науки“ или професионална квалификация, придобита във висше училище, обучението по която включва най-малко 50% дисциплини от библиотечно-информационния цикъл“.
- Тогава законът може ли да предизвика сериозни брожения в гилдията?
- Напротив, смятам, че ще предизвика по-скоро по-голям интерес към висшите училища и университетите, които дават библиотечно-информационно образование. И за хората, които са библиотекари и са положили усилия да получат бакалавърска или магистърска степен, това е амбициращо и радващо, защото в края на краищата ние не бива сами да подценяваме професията си. Да работиш в Националната библиотека безспорно не е лесно, защото в нея се извършва разнопосочна квалифицирана дейност, но не е лесно да работиш и в другите библиотеки, дори и в малките читалищни библиотеки. Човекът там трябва да може да прави проекти, да има виждане какво да комплектува, да има поглед върху читателската си аудитория, за да знае от какви книжовни ресурси се нуждае, как да опазва и предоставя фондовете...
- Пред очите ни в течение на няколко години Националната библиотека се отвори към културния ритъм на София...
- Библиотеката реализира годишно 150 изложби, литературни вечери, четения, пресконференции, научни сесии, кръгли маси и други подобни изяви. Няма ден без някакво събитие. А понякога се застъпват. Всички посолства в София и всички европейски библиотеки, когато правят нещо престижно, се обръщат именно към Националната библиотека, за да подготвим заедно проект и да покажем част от дейността им. В този смисъл ние сме много желан партньор и в чужбина, и тук, от български и чужди институции и организации. Ето, в момента отбелязахме националния празник на Италия и 130-годишнината от установяването на дипломатически отношения с Италия с изложба на макети на Леонардо да Винчи.
Иска ми се един ден Националната библиотека официално да бъде призната и за Национален музей на книгата, защото тя фактически е и това. От една страна е модерна информационна организация, която предлага и изработва информация. Но по съществото на фондовете си и по характера на сбирките си тя е всъщност и истинският музей на българската книга. Тоест, библиотеката може да има и постоянни експозиции, които разкриват историята на книгата от появата й до ден днешен; или най-малко на българската книга от делото на нашите първоучители и патрони до днешния ден. Следващата, 2010 г., в нощта на музеите ще предложим за първи път нощно четене на апокрифини творби, чиито преписи се съхраняват в сбирката ни от славянски и чуждоезични ръкописи.
- А не ви ли е тясно вече това здание?
- Отдавна ни е умаляло и в момента сме наели нови хранилища извън София и сме заети с една невероятно трудоемка дейност - да преместваме тонове фондове в новите си хранилища. Ние и сега разполагаме с хранилища извън София, но те не са добри като сгради. Стари училища са, вече в лошо състояние; а, от друга страна, и някои селища са ги дали преди десетилетия и сега си ги искат. Така че ние пренасяме в нови хранилища, хубави и здрави, но, за съжаление, далеч до основната ни сграда. Голямата мечта и една кауза, за която си заслужава да отдадеш живота си - и съм готова да го направя, е да се построи огледалното ни здание отзад, в нашето си място. Очакваме го отдавна, но така и не му идва времето. Да се надяваме, че когато кризата приключи...
- Кризата стана алиби за всичко...
- Ще се намери ли втори Митеран в тия времена у нас? Един държавник с голям авторитет, който да поеме патронажа над новата сграда и да помогне за построяването. Така, както е построена лично под патронажа и с участието пряко във финансирането на Франсоа Митеран новата сграда на Френската национална библиотека. Надявам се да го намерим в скоро време и да бъде построена огледалната половина на библиотеката, за което ние си пазим още старите архитектурни планове от големите архитекти Васильов и Цолов. Аз намирам Националната библиотека за една от най-красивите сгради в София и цялото място тук, около библиотеката, за мен е естественият център на столицата. Последните разработки на различни английски библиотековеди са насочени към това, че не е важно само да четеш или да научаваш, да си информиран – нещо, което можеш да правиш спокойно по интернет. Появяват се и статии, които настояват, че важното е да бъдеш там, beeng there, на мястото, в библиотеката. Да доизградим библиотеката, да я свържем архитектурно с университета, с Художествената академия, с галерията за чуждестранно изкуство, със зелените площи около нас...
- Тази амбиция обаче ще ви създаде врагове от най-различно естество.
- Защо? Надявам се, всеки би искал да види една хубава, модерна, добре оборудвана Национална библиотека.
- Ще настъпите много интереси.
- Дали? Еколозите, да речем, заради дърветата... Бедата е, че повечето от тези дървета вътрешно са вече болни и изгнили. И три от тях паднаха. Що се отнася до земята , тя е собственост на библиотеката, преактувана е и е публична държавна собственост. Според мен, ако се направи една комисия, която да одобри старите архитектурни планове с някои видоизменения, а ще имаме предвид и запазването на прекрасното дърво в двора... Да, знам какви спорове се разиграват, да речем, сега за Художествената академия, но разширението на библиотеката е нещо, замислено още през 1942 г. И е залегнало при самото й устройство в центъра на София. Новата сграда няма да бъде нито по-висока, нито по-различна, тя просто ще излезе от другата страна на улица „Кракра“ в същия вид и в никакъв случай няма да наруши красотата на този хубав софийски квартал.
- По какви проекти работите в момента?
- Преди всичко по два големи проекта: изграждането на „Българска виртуална библиотека“ - І и ІІ етап, и разширяването на Дигиталната библиотека, с която се включваме и в европейския портал „Съкровища на европейските национални библиотеки“. Още през октомври ще стартира и чаканият отдавна от издатели, книжари и библиотекари проект „Books in print“, по който работим съвместно с асоциация „Българска книга“. Аз съм научен ръководител и на един проект за описване, дигитализация и реставрация на сбирката от славянски ръкописи на Църковния историко-архивен институт. Във връзка с тази сбирка и във връзка със съществуването на не малко средновековни български ръкописи, които са в тежко състояние и се нуждаят от реставрация, библиотеката възнамерява да започне за първи път в България една нова програма и си търси медиен партньор, за какъвто искам да поканя вестник ‛Култура“. Програмата ще се казва „Осинови книга“. Това ще даде възможност да бъдат спасени десетки безценни ръкописи и да бъдат предложени във вид, който да позволява да се използват за различни цели - проучвателски, изложбени, просто за осведомяване на широката публика и запознаването и с културните достояния на българската книга.
- Напоследък се чуха различни подмятания около наградата „Импак“. Бихте ли разказали малко повече за нея.
- Да, изписаха се и се изговориха някакви нелепости. Очевидно подробностите около тази награда не са известни и се правят спекулации. Затова накратко ще обясня какви са условията за предлагането на тази награда, която се връчва в Дъблин. Ако някой иска да бъде предложен следващата година, например, трябва да е издал книгата си на български за първи път през 2008 г., а през настоящата, 2009, до 1 декември да я издаде и на английски език. Наградата има не литературно-критически, а библиотечен характер. Книгите се номинират само от библиотекари – т.е., не всеки може да прави предложение. Това предпоставя и някои други изисквания: правилно полиграфическо оформление с всички международни приети елементи, издържано издателско каре, редовен ISBN номер от съответната година и още - да бъде депозирана в библиотеката в законовия едномесечен срок - нещо, което редица издатели не спазват. Участват световноизвестни автори и съвсем неизвестни писатели, като всяка година между 35 и 45% са дебютанти с по една книга. Такъв е и получилият наградата за 2008 г.
Всяка библиотека може да предлага на един път три, а в отделни случаи и 5 книги, което и се стремя да правя от четири години насам. Но понякога предложенията се връщат, защото има някакви несъответствия. Обикновено у нас за една година има не повече от две книги, които по всички показатели отговарят на изискванията. Между тях и моята книга, която бе представена миналата година. И в това няма нищо нередно и нищо странно. Напротив, бях окуражена да участвам от уредниците на конкурса, като дори главният библиотекар на Градската библиотека в Дъблин – г-жа Маккена – ми каза, че „това е библиотечна награда и е напълно в реда на нещата да бъде представен един пишещ проза библиотекар“... Тъкмо затова и там бе записано истинското ми име, а не псевдонима, за да няма никакви съмнения за нещо скрито. Аз не получих наградата, но книгата ми получи много висока оценка в Дъблин от тамошните колеги. И който наистина се интересува от това, може да го провери на сайта на „Импак“ веднага. Разбира се, там всички оценки са благосклонни – това е замислено като приятно общуване между библиотеки, библиотекари и книги, а не като повод за взаимно оплюване, в каквото се превръща всичко в България. Но аз знам какъв им е проблемът на тия, които ни заливат с потоци от лоши емоции – не стъпват в библиотека. Някак си, нямаме си доверие, не се уважаваме достатъчно... Даже някои ме съветваха да постъпвам като колегите си от Гърция например – да предлагам само чужди книги, без български. Аз обаче съм на мнение, че трябва да популяризираме българските автори и ще продължавам да го правя. Не знам за кой път вече заявявам, че ще предлагам всички книги, които отговарят на изискванията .Дори приканвам всички, които подготвят подходящи издания за следващата година, да ги депозират в НБКМ до края на настоящата година. Правя го даже не заради наградата – в случая за мен е важно, че това е още един начин книги от български автори да отиват в чужди библиотеки и да търсят свои читатели. През последните три–четири години Националната библиотека и аз лично направихме много за популяризирането на българската книга извън границите с разработването на програмата „Даряваме българската книга на света“. Досега купувахме и изпращахме само научни и научно-популярни книги, включително албуми, атласи и справочници. От следващата, 2010 г. обаче, ако бъдем финансово подкрепени от Министерството на културата, ще включим и квота за художествена литература. Българските изследователи и българските писатели заслужават повече внимание и по-широка известност, убедена съм в това. Има журналисти, които ми обясняват, че няма големи съвременни български писатели. Да не забравяме обаче, че големите писатели се изграждат, включително от читателите си и от обществото.
- А кои са предложенията за тази година?
- Тази година са предложени „Изгубените магарета“ от Валери Стефанов и „Размисли в катраненото буре“ от Джак Харт, ирландски автор, чието първо издание на предложената книга излиза за първи път на български език.
Разговора води Марин Бодаков
Коментари от читатели
Добавяне на коментар







