Отец Юзеф Тишнер, наричан понякога „капеланът на Солидарност“ заради откритата си обвързаност с идеите на това демократично движение през 80-те години, е сред най-популярните имена на съвременната полска култура. Той е от тези, които емблематизират така специфично „полската“ неразделимост на религия, философия, политика и национални идеали. Учен, възпитан в голямата философска традиция на Хусерл и Хайдегер, Тишнер е навярно най-видният представител на силната феноменологическа школа в Полша. За разлика от нашите учени-теолози (възпитани или невъзпитани в някаква философска традиция), той последователно и съзнателно се старае да бъде разбираем, ясен и разговорен в своя философски дискурс. (Трябва само да си представите текстовете на Хусерл и Хайдегер, за да разберете колко осмислена целенасоченост изисква подобен опит.) Негова мечта е била идеята да напише История на философията на местното наречие от планинския край, в който е бил роден. Умрелият на 69-годишна възраст Тишнер не успява да реализира тази мечта, но разбираемостта, достъпността на философията до нефилософски възпитания читател е особеност, която бележи всички негови трудове и която – парадоксално за православната традиция – идва тъкмо от религиозния мироглед на един човек, убеден, че учеността в християнството е начин да се общува колкото с Бога, толкова и с другите (особено с по-малко учените, с „обикновените“) хора. Тишнер обаче е не само мислител и проповедник, но и политик с европейска нагласа. По идея на папа Йоан Павел Втори той става един от инициаторите-основатели на Института за изучаване на човека във Виена, чиято цел от създаването му досега е да свързва, да събира на едно място интелектуалци от Източна и Централна Европа с известни учени от целия свят.

Върху какви основни идеи е положена философията на Юзеф Тишнер; кое е специфично „тишнеровското“ в нея? Човекът е драматично същество, човешкото битие е драма (оттук и заглавието на най-представителния му труд, Философия на драмата). Да бъдеш драматично същество означава „да преживяваш времето с другите хора около теб и земята като сцена, на която стоиш. Човек нямаше да е драматично същество, ако не бяха следните три фактора: отвореност към другите хора, отвореност към сцената на драмата и към преминаващото време“. Виждаме, че „отвореност“ е ключово понятие в тази философска система. Особено важно е отварянето към Другия. То има диалогичен характер. „Благодарение на диалогичната отвореност пред мене заставаш Ти“, пише Юзеф Тишнер и ние разбираме, че диалогизмът при него е не просто желание за невъзпряна комуникативност, но и философска идея, и научен подход. Оттук нататък следват интригуващо формулирани заглавия на глави, като „Лицето на Другия“, „Взаимността“, „Тайната на лицето“, „Политическият разум“, „Емоциите на лъжеца“, „Демонът на победителя“, „Поробването чрез страх“... Авторът нерядко се позовава на библейски примери, при това нетрадиционно (но не и странно, като се има предвид афинитетът му към „еврейски“ мислители, като Левинас и Розенцвайг), взети предимно от Стария Завет. Чести фигури на неговата аргументация са Каин (защото лицето на Другия предразполага към акт на насилие; то не може да бъде завладяно, може само да бъде убито) и особено Авраам, онзи, който „първо продава своята свобода, а после, благодарение на изкуплението, си я възвръща“. Изобщо въпросите за лъжата, предателството, братоубийството и, разбира се, за тяхното изкупление в Бога вълнуват философа, гражданина, човека Тишнер, живял през почти всички големи изпитания на XX век. Философия на драмата е спокойна, мъдра и разбираема книга, която не навява отчаяние дори когато разказва за греховете на човека, защото и те, очевидно, са част от живота-драма, от битието като не секващ диалог, в който всички сме потопени.