"Грозотата се продава зле" е заглавието на книгата на един американски дизайнер, Раймонд Льови, която е преведена във Федерална Република Германия през 1953 г. и се превръща в крилата фраза, а книгата - в хит и наръчник в бюрата за дизайн и реклама. Обяснима е нейната популярност след появата на new look в модата и новата естетика на стоките, която е определяла пазара и е изисквала предметите да бъдат красиви и удобни за употреба, а всеки купувач да има „добър вкус“. В един вече глобален свят обаче започващата тогава еуфория от индустриалния бум и масовата консумация изглежда като началото на приказка за съчетанието на просперитета с естетизацията на всекидневието. Половин век по-късно, през 2003 г. Мариус фон Майенбург пише пиесата си „Грозният“, а нейният сюжет представя всъщност финала на тази приказка, когато и „грозотата се продава добре“. За неин герой авторът избира появилия се пластичен, самомоделиращ се човек, погълнат от консуматорската треска. И се забавлява с него, довеждайки до абсурд възможностите, които му предлага пазарът.

Мариус фон Майенбург избира за главен герой грозния човек. Грозният инженер Лете не може да замине на конгреса на инженерите и да представи своето изобретение, защото шефът на фирмата смята, че грозотата му ще продаде зле изобретението и изпраща асистента му Карлман. Неподозиращият грозотата си Лете я осъзнава за пръв път. Жена му потвърждава факта и той, макар и огорчен, разбира, че това е поправимо и все още не е късно да се продаде добре. Защото живеем в епохата на пластичната хирургия. Резултатът след операцията е зашеметяващ и отговарящ точно на мечтите за красив мъж. Успехът е пълен – не само в продажбите на изобретението, но и сред тълпите обожателки. Фон Маенбург строи сюжета, без да изпада нито в дълбоки философски размисли върху съвременния човек, нито в яростна критика към обществото. Романтическата представа за талантливия, но грозен човек той превръща в просто клише за забавление. Лицето и маската са лесно заменяеми. Както човекът и неговият двойник. Няма драма. Хирургът започва да произвежда същото „успешно“ лице за/върху всеки желаещ. За Лете пътят назад е затворен.

Комедията на известния драматург на Шаубюне – Берлин, Василена Радева преобръща в трагедия. Комичното е изобразено като гримаса. То присъства чрез пластическата гримаса на тялото и лицето, която обозначава смешното, но не предизвиква смях. Шефът Шефлер (Михаил Милчев), облечен в нещо като шинел, си бели ябълката, а после краставицата, възкачен зад двата прозрачни куба, около които Владимир Славов организира камерното пространство. Особено в неговата игра най-ясно е изразена гримасата на перверзния напън за успех на всяка цена на ситуационно пластичния човек. Тя е „посочена“, обозначена е без екзистенциален патос, показана е просто като куха телесна форма, като „смешна“ и глупава.

В триъгълника Лете (Росен Белов) – Фани (Невена Калудова) – Карлман (Калин Врачански) се разиграва цялата драматична игра на старите и новите лица. Невена Калудова и Калин Врачански играят и ролите на своите двойници – старата дама Фани и сина й Карлман. Актьорите много добре следват идеята на режисьорката да представят ролево-пластически двойниците в търсенето на точен сценичен изказ на непсихологическия драматургичен език. Смяната на ролите е показана от тях чрез телесно-изобразителна пластичност и този сценичен ход представя съвременната игра с идентичността като безстрастно самомоделиране на успешната представа за себе си. В играта на актьорите режисьорката обозначава „гротескността“ и „комичността“ на сюжета, отваряйки свободни пространства между различните лица и отношенията между хората, които ги сменят. Пестеливата сценография на Владимир Славов цели да отвори също максимално тези свободни пространства на игрови конфигурации на идентичности чрез работата с един елемент (куб) с технологични възможности за трансформация (подобно на хората) и с осветлението.

Докъде са границите на самомоделирането и самосъздаването и каква е цената на успеха? Какво става с разбирането за човешкото? Тези въпроси нямат общо с трагическото преживяване на проблема за идентичността и изчезващата лична уникалност в изкуството от втората половина на XX век, нито с постмодерните игри върху него, а прескачат в хлъзгавите реалности на човека в глобалния свят. Около тях се върти това интелигентно, умно и амбициозно представление. Дори прекалено натоварвайки комедията на Майенбург.