Защо избирателите обръщат гръб на изборите за европарламент
...и защо това не е чак толкова страшно
В страните членки на Европейския съюз изборите си остават основното средство за легитимиране на политическите системи и за участие в тях. Когато през 1976 г. представителите на страните членки решиха да поставят началото на преки избори, те се опитваха да повишат легитимността на Европейската общност, като засилят участието на гражданите в нейното функциониране. Близо трийсет години след първите преки избори трябва да отбележим, че тази стратегия се оказа безплодна.
Ако първите преки избори за европарламент през 1979 г. бяха белязани от една относително висока пасивност на избирателите (37% за цялата Европейска общност), то през следващите години тя не престана да нараства и през 2004 г. достигна до 55% за целия ЕС, а за Словакия – до повече от 80%. В Европейския парламент (ЕП) - и в евросредите като цяло - сериозно се опасяват да не би този спад да продължи и през този юни и с това да засегне легитимността на тази институция, като се има предвид достатъчно трудният контекст, в който се намират понастоящем всички институции на Съюза. Всички съжаляват, че перспективата за влизане в сила на договора от Лисабон преди самите избори се отдалечава, а в евросредите много разчитаха той да внесе драматичност в тях, особено с възможността за „избор“ на Президент на Европейската комисията тъкмо от ЕП. В ход са дискусии, които предвиждат различни алтернативни стратегии за мобилизиране на избирателите.
На нас ни се струва обаче, че тези тревоги са преувеличени и непродуктивни. От научна гледна точка масовата пасивност, от която страдат изборите за европарламент, изобщо не е изненадваща; тя дори е логична, като се има предвид онова, което се знае за обичайните фактори, определящи избирателната активност. От друга страна, тази пасивност не трябва да ни безпокои въпреки онова, което говорят медии и политици в ЕС, опитвайки се да легитимират дискурса на евроскептицизма.
Тази статия си поставя за цел да загърби неплодотворния регистър на оплакванията и да се опита да анализира и да релативизира липсата на интерес у европейските граждани по отношение на изборите за европарламент. В първата част на текста ще видим, че огромната избирателна пасивност не трябва да ни изненадва. След това ще констатираме, че тя не само не представлява пречка за функционирането на ЕП и за неговата легитимност (които зависят от множество други фактори), а е най-вече аргумент, използван от политическите му противници. В заключение ще скицираме няколко писти, които, въпреки всичко, позволяват усилване на избирателната активност и които водят към добре подбрани цели.
Огромна пасивност, която е неизбежна
Множество политологически изследвания показват, че независимо за коя сфера на управлението става дума, избирателната пасивност влиза в тясно отношение с три основни фактора: „гражданската компетентност“ и степента на социална ангажираност на избирателите; елементи от идеологически порядък като отхвърлянето на системата на политическо представителство или на самата политическа класа; накрая, ефектите на конюнктурата и на политическите обещания. В европейските избори тези три вида спънки се натрупват и поради това те са особено изложени на избирателна пасивност.
- Що се отнася до първия критерий, очевидно е, че гражданите имат съвсем слаби познания за ЕС, за ЕП и за залозите на изборите (вж. Евробарометър 299 относно евроизборите през 2009 г.). Голяма част от избирателите или не разбират добре смисъла на последните, или не схващат тяхната специфика и са малко склонни да направят усилие и да отидат гласуват - било защото не чувстват, че това ги засяга, било защото не смятат, че могат да направят разумен избор. Встрани от това, чувството за принадлежност към ЕС, което гражданите изпитват, често е доста крехко; следователно им липсва достатъчно мотивация, за да участват в евроизборите.
- Във връзка с идеологическите фактори също констатираме, че гражданите имат множество причини да обърнат гръб на евроизборите. В страните с мощен двуполюсен политически модел те не са достатъчно способни да разберат „консенсусното“ функциониране на ЕП. Дори в страните, привикнали към консенсусната логика, сложността на текстовете, които се обсъждат в ЕП, техните тънкости и несигурният характер на тяхното влияние върху политиките и решенията на ЕС допринасят за поддържането на масовата апатия. Към това трябва да прибавим и факта, че отхвърлянето на елитизма, характерен за съвременните политически системи, е особено изострено в целия ЕС поради липсата на близост на гражданите с техните политически представители – в това число и европейските депутати – и поради негативния образ, който излъчва брюкселската микровселена.
- Накрая, ако мислим в термини на конюнктура и политически обещания, откриваме други пробойни. Като цяло евроизборите се преживяват като избори без реален залог: въпреки че, според договора от Лисабон, трябваше да създадат условия за предстоящото избиране на президент на Европейската комисия, те все още не са способни да провокират реална политическа промяна. Президентът на Комисията реално няма правомощията на истински министър-председател, а понятието за мажоритарна коалиция няма смисъл в рамките на ЕС. В по-широк план, ЕС излъчва образ на политическа система, която не е много чувствителна към изборите, понеже е основана върху търсенето на троен консенсус между държавите, основните политически семейства и капиталовите вложения. Някои дори смятат, че неолибералната природа на политиката на Съюза е генетично предопределена от договорите и че, следователно, е нечувствителна към резултатите от евроизборите. Мобилизирането на медии, политически партии и публични власти в предизборната кампания е твърде слабо, за да се коригира образът на аполитична и бюрократизирана система. Освен това, не малко регионални и национални политически актьори поддържат този образ, за да затвърдят схващането, че именно те са основните фигури в упражняването на властта или за да прехвърлят техните собствени грешки и провали върху спечелилата си репутация на недосегаема Европейска комисия. Най-сетне, трябва да уточним, че евроизборите, които се провеждат едновременно във всички страни членки, често влизат в противоречие с националния политически живот. Поради това те често биват лишавани от своята цел, за да послужат като референдум относно правителствената политика или като мегасондаж на общественото мнение, предоставяйки трибуна на антисистемните партии. Но дори и в случаите, когато националният политически контекст не се намесва, кризата на доверието, която тресе ЕС от началото на 90-те години, има склонност да превръща евроизборите в тест за убедеността на гражданите в европейската идея. Накрая ще добавим, че практическото провеждане на тези избори и правилата, свързани с тяхното финансиране, в много страни членки насърчават издигането на протестни и дори на шарлатански кандидатури. Най-общо, объркването около целите и провеждането на тези избори не убягва на гражданите и влияе върху тяхната мобилизация.
Една не толкова проблематична пасивност
Можем много да оплакваме липсата на интерес у гражданите към институцията, която е призвана да представлява техните интереси в политическата система на ЕС, или да съжаляваме, че евроизборите не са се превърнали в момент на мощна мобилизация и дебат около залозите на евроинтеграцията. Обаче трябва да се предпазим от преценки като тези на много коментатори и на някои евродепутати, според които масовата избирателна пасивност ще застраши ЕП или Съюза.
- Всъщност, функционирането на ЕС зависи не от неговата способност да поддържа и легитимира действията на едно правителство, за да прокара определена политика, а от взаимодействието между три независими една от друга институции: ЕП, Комисията и Европейския съвет. В ЕС легитимността не произтича само от участието в избори, а и от други форми на представителство (национална - в Съвета, регионална - в Комитета на регионите, икономическа и социална - в Комитета по икономически и социални въпроси), от участие (консултации от страна на ЕК и ЕП на бенефициентите на техните политики), от определена експертиза и от строг процедурен контрол над изработването на политиките. Въпреки че от началото 70-те години властта на ЕП непрестанно нараства, логиката на политическото представителство е само един от съществуващите вектори на легитимация, в това число и на самия ЕП. В действителност той увеличи броя на публичните изслушвания, които са широко отворени за гражданското общество, и наскоро предприе инициатива, която има за цел да включи „обикновените“ граждани в обсъждането на политиките на Съюза, за да подхранва своята рефлексия. Освен това, ЕП чувствително измени своята концепция за отношенията си с националните правителства: евродепутатите вече не виждат в тях конкуренти, които е най-добре да бъдат държани встрани от европейските въпроси, а партньори, с които ЕП трябва да изгради мрежа, способна да балансира тежестта на изпълнителната власт в държавите членки в Съвета на Европа.
- Освен това, въпреки че ЕП е „зле избиран“, той все пак остава институцията, която по интуиция се схваща като призвана да защитава интересите на гражданите, балансирайки тежестта на Комисията и Съвета, както и на лобитата, обикновено представяни като много влиятелни в Брюксел. Трябва да избягваме номиналисткия прочит на евроизборите, който ги помества в категорията на парламентарните избори и ги сравнява с тях по всички пунктове. Националните парламентарни избори обикновено се вписват в една дълга политическа история и представляват значимо политическо събитие; те са в непосредствен досег с дебатите, които текат в националното публично пространство, и служат за подкрепа или санкциониране на новата изпълнителна власт. Изборите на народни представители в националните парламенти са един от принципите на представителната демокрация и тези народни представители често имат голяма тежест на територията на националната държава. Поради техния общоизвестен и конкретен характер е логично тези избори да мобилизират гражданите много повече, отколкото евроизборите, които трябва да се схващат като принадлежащи към различна категория. Нивото на политическа пасивност, което отбелязват евроизборите, не е от значение само по себе си.
- Докато националните политически представители продължават да не образуват масирано присъствие в ЕП и докато евроскептичните партии продължават да участват в евроизборите, вместо да ги отхвърлят по презумпция, авторитетът на ЕП няма да бъде чувствително засегнат. Противно на общоразпространената идея в редиците на ЕП, сред специалистите по евроинтеграция и в националните парламенти, легитимността на една институция, основана върху избори, не се измерва с нивото на избирателна активност. Някои събрания (подобно на американския Конгрес), чиито легитимност и власт никой не оспорва, все пак не успяват да провокират силно участие на избирателите. Ако искаме да интерпретираме апатията на избирателите като знак за недоверие, е необходимо да се обърнем към други индикатори; тази апатия би могла да бъде анализирана и като форма на пасивно доверие. Към това ще добавим и че ако легитимността на една представителна институция се измерваше единствено според нивото на избирателна активност, би било достатъчно вотът да стане задължителен за всички страни членки, какъвто е случаят в Белгия и Гърция. Само че дали начинът, по който белгийци и гърци гледат на ЕП, е коренно различен от този на останалите европейци?
- В настоящия контекст легитимността и репрезентативността на ЕП могат да бъдат измерени много по-надеждно според способността му да отразява тревогите на гражданите и да защитава ефективно техните интереси. Ако липсват средства за краткосрочна промяна на гражданското поведение по отношение на евроизборите, евродепутатите могат от своя страна да се постараят да направят техните дебати по-разбираеми за гражданите и да отчитат по-добре техните тревоги. ЕП започна сериозно да обмисля тази тема и през 2008 г. това започна да дава плодове, водейки до дълбинна реформа на начините на пленарно обсъждане. Отсега нататък обсъждането придава много повече стойност на дебатите около чувствителни теми, които по презумпция са благоприятни за задълбочени дискусии и могат да привлекат вниманието на медиите и гражданите. От друга страна, ЕП предприе мерки за подобряване на своята връзка с гражданите.
Истинските залози на изборната пасивност
Не е достатъчно само да релативизираме значението на избирателната пасивност по отношение на евроизборите; трябва да разберем също и защо тя толкова тревожи политиците. За националните лидери тази пасивност е на първо място симптом за тяхната педагогическа нескопосност по европейските теми и за несъстоятелността на техните стратегии и речи в тази връзка. Трябва да добавим, че изборната пасивност вреди отчасти и на местните управляващи партии. В епоха, когато много държави от ЕС се намират в ситуация на резки политически промени, управляващите се страхуват, че слабата избирателна активност може да благоприятства един силен наказателен вот – какъвто беше случаят през 2004 г. в почти всички държави членки. Колкото до евродепутатите, те стават жертва на стратегиите на парламентарна мимикрия, които самите те задействаха още от създаването на ЕП: желанието им да превърнат тяхното събрание в „истински парламент“ всъщност ги подтикна към желанието да мобилизират гражданите по подобие на техните национални хомолози, без да се запитат за характера на наднационалното влияние на евроизборите.
Подчертаването на тези специфики обаче не ни позволява да разберем защо избирателната пасивност не престава да нараства от 1979 г. насам. Въпреки комуникационните усилия, които направи ЕП, въпреки благоприятния календар (честването на петдесетгодишнината от създаването на Европейската икономическа общност) и въпреки сериозната мобилизация, провокирана за първи път от реформата на договорите, разработвана от Конвента за бъдещето на ЕС, малко вероятно е тази тенденция да бъде преобърната. Как да си обясним тази трайна и дори нарастваща липса на интерес у европейските граждани по отношение на евроизборите. Тук трябва отново да се върнем към трите фактора, определящи избирателната пасивност, за да констатираме, че ситуацията изобщо не върви към подобрение.
- Що се отнася до „гражданската компетентност“, ЕС става все по-сложна система; множеството реформи на договорите не позволиха тя да стане по-разбираема и това затвърди образа й на оплетена бюрократична система, чиито компетенции и функции са непроницаеми. В това отношение един прочит на договора от Лисабон не би могъл да успокои европейските граждани. Тяхната информация относно ЕС нарасна, но това не произведе очакваните ефекти. Комисията дълго време основаваше политиката си върху идеята, че евроскептицизмът се храни от липсата на информация. Обаче нищо - освен зле интерпретирани статистически корелации - не доказва, че едно по-добро разбиране на ЕС, на неговите цели, институции и политики, по необходимост ще доведе до обединяването на европейските граждани под знамето на европейската интеграция така, както тя се провежда понастоящем.
- Това ни води до втория източник на изборната пасивност – идеологическите фактори: тук трябва да отбележим, че оптимизмът от 80-те години по отношение европейската интеграция секна. Идеята, че ЕС се намира в постоянна криза, е спорна, но е явно и че двойната цел за „политизиране“ на Съюза и за приближаването му до неговите граждани се провали. Евроскептицизмът се разрази в обществата на страните членки и се превърна в неизменен компонент на политическия дебат, като с това допринесе за отклоняването на електората от евроизборите и за употребата им като пространство на протест.
- Накрая, размишлявайки в термините на политически обещания, ако от 1979 г. насам ЕП все пак успя да спечели извънредно много правомощия, то гражданите вече са наясно, че неговото призвание не е да изземе функциите на националните парламенти – нещо, от което те се страхуваха през 70-те и 80-те години. Ако се анализират дейностите по политически контрол и ‛policy making“, се вижда, че ЕП днес е много по-мощна институция в сравнение с миналото и със сигурност е много по-влиятелна от повечето национални парламенти. Въпреки това обаче тя не се радва на образа на основни институции, който те имат. Освен това, трябва да припомним и че относителната тежест на избирателите в различните страни членки не спря да намалява поради разширяването на ЕС от 9 на 27 държави. В степента, в която общата рамка на евроизборите си остава национална, продължаващото намаляване на дела на избираните национални депутати по презумпция демотивира избирателите.
Целта тук не е да се отрече залогът на участието в евроизборите. Очевидно е, че ЕП щеше да се радва на много по-голям авторитет в международната система и на по-позитивен образ в общественото мнение, ако успяваше да мобилизира повече избиратели. Апатията на последните обаче трябва да бъде разбирана и релативизирана, за да се избегне съюзяването с алармисткия дискурс, на когото не липсват задни мисли. Изборната пасивност на европейските избиратели всъщност бива инструментализирана от най-различни типове актьори. Някои национални политици я използват като аргумент, за да оспорват легитимността или уместността на наднационалната политическа интеграция. Други, в структурите на Общността, се позовават на нея, за да оспорят желанието на парламентаристите в ЕП да упражняват още повече влияние и дори за да поставят под въпрос самия принцип на легитимиране на ЕП посредством наднационални избори. По този начин стигматизирането на високите нива на избирателна пасивност служи за опора в дискурсите на поддръжниците на „общностния метод“ (който иска да запази централната позиция на Комисията), на проповедниците на междуправителствената логика (които се обявяват в полза на усилване на властта на Европейския съвет и дори на националните парламенти) и на адвокатите на „плурализма“ (които възхваляват засилването на позициите на лобистките групи). От гледна точка на всички тези актьори, избирателна пасивност по отношение на европейските избори не е тема, която предизвиква загриженост, а политически ресурс в полза на една определена визия за евроинтеграция или в полза на нейното оспорване.
Euroduvillage.eu, 19 февруари 2009 г.
Превод от френски Момчил Христов
В страните членки на Европейския съюз изборите си остават основното средство за легитимиране на политическите системи и за участие в тях. Когато през 1976 г. представителите на страните членки решиха да поставят началото на преки избори, те се опитваха да повишат легитимността на Европейската общност, като засилят участието на гражданите в нейното функциониране. Близо трийсет години след първите преки избори трябва да отбележим, че тази стратегия се оказа безплодна.
Ако първите преки избори за европарламент през 1979 г. бяха белязани от една относително висока пасивност на избирателите (37% за цялата Европейска общност), то през следващите години тя не престана да нараства и през 2004 г. достигна до 55% за целия ЕС, а за Словакия – до повече от 80%. В Европейския парламент (ЕП) - и в евросредите като цяло - сериозно се опасяват да не би този спад да продължи и през този юни и с това да засегне легитимността на тази институция, като се има предвид достатъчно трудният контекст, в който се намират понастоящем всички институции на Съюза. Всички съжаляват, че перспективата за влизане в сила на договора от Лисабон преди самите избори се отдалечава, а в евросредите много разчитаха той да внесе драматичност в тях, особено с възможността за „избор“ на Президент на Европейската комисията тъкмо от ЕП. В ход са дискусии, които предвиждат различни алтернативни стратегии за мобилизиране на избирателите.
На нас ни се струва обаче, че тези тревоги са преувеличени и непродуктивни. От научна гледна точка масовата пасивност, от която страдат изборите за европарламент, изобщо не е изненадваща; тя дори е логична, като се има предвид онова, което се знае за обичайните фактори, определящи избирателната активност. От друга страна, тази пасивност не трябва да ни безпокои въпреки онова, което говорят медии и политици в ЕС, опитвайки се да легитимират дискурса на евроскептицизма.
Тази статия си поставя за цел да загърби неплодотворния регистър на оплакванията и да се опита да анализира и да релативизира липсата на интерес у европейските граждани по отношение на изборите за европарламент. В първата част на текста ще видим, че огромната избирателна пасивност не трябва да ни изненадва. След това ще констатираме, че тя не само не представлява пречка за функционирането на ЕП и за неговата легитимност (които зависят от множество други фактори), а е най-вече аргумент, използван от политическите му противници. В заключение ще скицираме няколко писти, които, въпреки всичко, позволяват усилване на избирателната активност и които водят към добре подбрани цели.
Огромна пасивност, която е неизбежна
Множество политологически изследвания показват, че независимо за коя сфера на управлението става дума, избирателната пасивност влиза в тясно отношение с три основни фактора: „гражданската компетентност“ и степента на социална ангажираност на избирателите; елементи от идеологически порядък като отхвърлянето на системата на политическо представителство или на самата политическа класа; накрая, ефектите на конюнктурата и на политическите обещания. В европейските избори тези три вида спънки се натрупват и поради това те са особено изложени на избирателна пасивност.
- Що се отнася до първия критерий, очевидно е, че гражданите имат съвсем слаби познания за ЕС, за ЕП и за залозите на изборите (вж. Евробарометър 299 относно евроизборите през 2009 г.). Голяма част от избирателите или не разбират добре смисъла на последните, или не схващат тяхната специфика и са малко склонни да направят усилие и да отидат гласуват - било защото не чувстват, че това ги засяга, било защото не смятат, че могат да направят разумен избор. Встрани от това, чувството за принадлежност към ЕС, което гражданите изпитват, често е доста крехко; следователно им липсва достатъчно мотивация, за да участват в евроизборите.
- Във връзка с идеологическите фактори също констатираме, че гражданите имат множество причини да обърнат гръб на евроизборите. В страните с мощен двуполюсен политически модел те не са достатъчно способни да разберат „консенсусното“ функциониране на ЕП. Дори в страните, привикнали към консенсусната логика, сложността на текстовете, които се обсъждат в ЕП, техните тънкости и несигурният характер на тяхното влияние върху политиките и решенията на ЕС допринасят за поддържането на масовата апатия. Към това трябва да прибавим и факта, че отхвърлянето на елитизма, характерен за съвременните политически системи, е особено изострено в целия ЕС поради липсата на близост на гражданите с техните политически представители – в това число и европейските депутати – и поради негативния образ, който излъчва брюкселската микровселена.
- Накрая, ако мислим в термини на конюнктура и политически обещания, откриваме други пробойни. Като цяло евроизборите се преживяват като избори без реален залог: въпреки че, според договора от Лисабон, трябваше да създадат условия за предстоящото избиране на президент на Европейската комисия, те все още не са способни да провокират реална политическа промяна. Президентът на Комисията реално няма правомощията на истински министър-председател, а понятието за мажоритарна коалиция няма смисъл в рамките на ЕС. В по-широк план, ЕС излъчва образ на политическа система, която не е много чувствителна към изборите, понеже е основана върху търсенето на троен консенсус между държавите, основните политически семейства и капиталовите вложения. Някои дори смятат, че неолибералната природа на политиката на Съюза е генетично предопределена от договорите и че, следователно, е нечувствителна към резултатите от евроизборите. Мобилизирането на медии, политически партии и публични власти в предизборната кампания е твърде слабо, за да се коригира образът на аполитична и бюрократизирана система. Освен това, не малко регионални и национални политически актьори поддържат този образ, за да затвърдят схващането, че именно те са основните фигури в упражняването на властта или за да прехвърлят техните собствени грешки и провали върху спечелилата си репутация на недосегаема Европейска комисия. Най-сетне, трябва да уточним, че евроизборите, които се провеждат едновременно във всички страни членки, често влизат в противоречие с националния политически живот. Поради това те често биват лишавани от своята цел, за да послужат като референдум относно правителствената политика или като мегасондаж на общественото мнение, предоставяйки трибуна на антисистемните партии. Но дори и в случаите, когато националният политически контекст не се намесва, кризата на доверието, която тресе ЕС от началото на 90-те години, има склонност да превръща евроизборите в тест за убедеността на гражданите в европейската идея. Накрая ще добавим, че практическото провеждане на тези избори и правилата, свързани с тяхното финансиране, в много страни членки насърчават издигането на протестни и дори на шарлатански кандидатури. Най-общо, объркването около целите и провеждането на тези избори не убягва на гражданите и влияе върху тяхната мобилизация.
Една не толкова проблематична пасивност
Можем много да оплакваме липсата на интерес у гражданите към институцията, която е призвана да представлява техните интереси в политическата система на ЕС, или да съжаляваме, че евроизборите не са се превърнали в момент на мощна мобилизация и дебат около залозите на евроинтеграцията. Обаче трябва да се предпазим от преценки като тези на много коментатори и на някои евродепутати, според които масовата избирателна пасивност ще застраши ЕП или Съюза.
- Всъщност, функционирането на ЕС зависи не от неговата способност да поддържа и легитимира действията на едно правителство, за да прокара определена политика, а от взаимодействието между три независими една от друга институции: ЕП, Комисията и Европейския съвет. В ЕС легитимността не произтича само от участието в избори, а и от други форми на представителство (национална - в Съвета, регионална - в Комитета на регионите, икономическа и социална - в Комитета по икономически и социални въпроси), от участие (консултации от страна на ЕК и ЕП на бенефициентите на техните политики), от определена експертиза и от строг процедурен контрол над изработването на политиките. Въпреки че от началото 70-те години властта на ЕП непрестанно нараства, логиката на политическото представителство е само един от съществуващите вектори на легитимация, в това число и на самия ЕП. В действителност той увеличи броя на публичните изслушвания, които са широко отворени за гражданското общество, и наскоро предприе инициатива, която има за цел да включи „обикновените“ граждани в обсъждането на политиките на Съюза, за да подхранва своята рефлексия. Освен това, ЕП чувствително измени своята концепция за отношенията си с националните правителства: евродепутатите вече не виждат в тях конкуренти, които е най-добре да бъдат държани встрани от европейските въпроси, а партньори, с които ЕП трябва да изгради мрежа, способна да балансира тежестта на изпълнителната власт в държавите членки в Съвета на Европа.
- Освен това, въпреки че ЕП е „зле избиран“, той все пак остава институцията, която по интуиция се схваща като призвана да защитава интересите на гражданите, балансирайки тежестта на Комисията и Съвета, както и на лобитата, обикновено представяни като много влиятелни в Брюксел. Трябва да избягваме номиналисткия прочит на евроизборите, който ги помества в категорията на парламентарните избори и ги сравнява с тях по всички пунктове. Националните парламентарни избори обикновено се вписват в една дълга политическа история и представляват значимо политическо събитие; те са в непосредствен досег с дебатите, които текат в националното публично пространство, и служат за подкрепа или санкциониране на новата изпълнителна власт. Изборите на народни представители в националните парламенти са един от принципите на представителната демокрация и тези народни представители често имат голяма тежест на територията на националната държава. Поради техния общоизвестен и конкретен характер е логично тези избори да мобилизират гражданите много повече, отколкото евроизборите, които трябва да се схващат като принадлежащи към различна категория. Нивото на политическа пасивност, което отбелязват евроизборите, не е от значение само по себе си.
- Докато националните политически представители продължават да не образуват масирано присъствие в ЕП и докато евроскептичните партии продължават да участват в евроизборите, вместо да ги отхвърлят по презумпция, авторитетът на ЕП няма да бъде чувствително засегнат. Противно на общоразпространената идея в редиците на ЕП, сред специалистите по евроинтеграция и в националните парламенти, легитимността на една институция, основана върху избори, не се измерва с нивото на избирателна активност. Някои събрания (подобно на американския Конгрес), чиито легитимност и власт никой не оспорва, все пак не успяват да провокират силно участие на избирателите. Ако искаме да интерпретираме апатията на избирателите като знак за недоверие, е необходимо да се обърнем към други индикатори; тази апатия би могла да бъде анализирана и като форма на пасивно доверие. Към това ще добавим и че ако легитимността на една представителна институция се измерваше единствено според нивото на избирателна активност, би било достатъчно вотът да стане задължителен за всички страни членки, какъвто е случаят в Белгия и Гърция. Само че дали начинът, по който белгийци и гърци гледат на ЕП, е коренно различен от този на останалите европейци?
- В настоящия контекст легитимността и репрезентативността на ЕП могат да бъдат измерени много по-надеждно според способността му да отразява тревогите на гражданите и да защитава ефективно техните интереси. Ако липсват средства за краткосрочна промяна на гражданското поведение по отношение на евроизборите, евродепутатите могат от своя страна да се постараят да направят техните дебати по-разбираеми за гражданите и да отчитат по-добре техните тревоги. ЕП започна сериозно да обмисля тази тема и през 2008 г. това започна да дава плодове, водейки до дълбинна реформа на начините на пленарно обсъждане. Отсега нататък обсъждането придава много повече стойност на дебатите около чувствителни теми, които по презумпция са благоприятни за задълбочени дискусии и могат да привлекат вниманието на медиите и гражданите. От друга страна, ЕП предприе мерки за подобряване на своята връзка с гражданите.
Истинските залози на изборната пасивност
Не е достатъчно само да релативизираме значението на избирателната пасивност по отношение на евроизборите; трябва да разберем също и защо тя толкова тревожи политиците. За националните лидери тази пасивност е на първо място симптом за тяхната педагогическа нескопосност по европейските теми и за несъстоятелността на техните стратегии и речи в тази връзка. Трябва да добавим, че изборната пасивност вреди отчасти и на местните управляващи партии. В епоха, когато много държави от ЕС се намират в ситуация на резки политически промени, управляващите се страхуват, че слабата избирателна активност може да благоприятства един силен наказателен вот – какъвто беше случаят през 2004 г. в почти всички държави членки. Колкото до евродепутатите, те стават жертва на стратегиите на парламентарна мимикрия, които самите те задействаха още от създаването на ЕП: желанието им да превърнат тяхното събрание в „истински парламент“ всъщност ги подтикна към желанието да мобилизират гражданите по подобие на техните национални хомолози, без да се запитат за характера на наднационалното влияние на евроизборите.
Подчертаването на тези специфики обаче не ни позволява да разберем защо избирателната пасивност не престава да нараства от 1979 г. насам. Въпреки комуникационните усилия, които направи ЕП, въпреки благоприятния календар (честването на петдесетгодишнината от създаването на Европейската икономическа общност) и въпреки сериозната мобилизация, провокирана за първи път от реформата на договорите, разработвана от Конвента за бъдещето на ЕС, малко вероятно е тази тенденция да бъде преобърната. Как да си обясним тази трайна и дори нарастваща липса на интерес у европейските граждани по отношение на евроизборите. Тук трябва отново да се върнем към трите фактора, определящи избирателната пасивност, за да констатираме, че ситуацията изобщо не върви към подобрение.
- Що се отнася до „гражданската компетентност“, ЕС става все по-сложна система; множеството реформи на договорите не позволиха тя да стане по-разбираема и това затвърди образа й на оплетена бюрократична система, чиито компетенции и функции са непроницаеми. В това отношение един прочит на договора от Лисабон не би могъл да успокои европейските граждани. Тяхната информация относно ЕС нарасна, но това не произведе очакваните ефекти. Комисията дълго време основаваше политиката си върху идеята, че евроскептицизмът се храни от липсата на информация. Обаче нищо - освен зле интерпретирани статистически корелации - не доказва, че едно по-добро разбиране на ЕС, на неговите цели, институции и политики, по необходимост ще доведе до обединяването на европейските граждани под знамето на европейската интеграция така, както тя се провежда понастоящем.
- Това ни води до втория източник на изборната пасивност – идеологическите фактори: тук трябва да отбележим, че оптимизмът от 80-те години по отношение европейската интеграция секна. Идеята, че ЕС се намира в постоянна криза, е спорна, но е явно и че двойната цел за „политизиране“ на Съюза и за приближаването му до неговите граждани се провали. Евроскептицизмът се разрази в обществата на страните членки и се превърна в неизменен компонент на политическия дебат, като с това допринесе за отклоняването на електората от евроизборите и за употребата им като пространство на протест.
- Накрая, размишлявайки в термините на политически обещания, ако от 1979 г. насам ЕП все пак успя да спечели извънредно много правомощия, то гражданите вече са наясно, че неговото призвание не е да изземе функциите на националните парламенти – нещо, от което те се страхуваха през 70-те и 80-те години. Ако се анализират дейностите по политически контрол и ‛policy making“, се вижда, че ЕП днес е много по-мощна институция в сравнение с миналото и със сигурност е много по-влиятелна от повечето национални парламенти. Въпреки това обаче тя не се радва на образа на основни институции, който те имат. Освен това, трябва да припомним и че относителната тежест на избирателите в различните страни членки не спря да намалява поради разширяването на ЕС от 9 на 27 държави. В степента, в която общата рамка на евроизборите си остава национална, продължаващото намаляване на дела на избираните национални депутати по презумпция демотивира избирателите.
Целта тук не е да се отрече залогът на участието в евроизборите. Очевидно е, че ЕП щеше да се радва на много по-голям авторитет в международната система и на по-позитивен образ в общественото мнение, ако успяваше да мобилизира повече избиратели. Апатията на последните обаче трябва да бъде разбирана и релативизирана, за да се избегне съюзяването с алармисткия дискурс, на когото не липсват задни мисли. Изборната пасивност на европейските избиратели всъщност бива инструментализирана от най-различни типове актьори. Някои национални политици я използват като аргумент, за да оспорват легитимността или уместността на наднационалната политическа интеграция. Други, в структурите на Общността, се позовават на нея, за да оспорят желанието на парламентаристите в ЕП да упражняват още повече влияние и дори за да поставят под въпрос самия принцип на легитимиране на ЕП посредством наднационални избори. По този начин стигматизирането на високите нива на избирателна пасивност служи за опора в дискурсите на поддръжниците на „общностния метод“ (който иска да запази централната позиция на Комисията), на проповедниците на междуправителствената логика (които се обявяват в полза на усилване на властта на Европейския съвет и дори на националните парламенти) и на адвокатите на „плурализма“ (които възхваляват засилването на позициите на лобистките групи). От гледна точка на всички тези актьори, избирателна пасивност по отношение на европейските избори не е тема, която предизвиква загриженост, а политически ресурс в полза на една определена визия за евроинтеграция или в полза на нейното оспорване.
Euroduvillage.eu, 19 февруари 2009 г.
Превод от френски Момчил Христов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
