На сцената има само една сива метална конструкция. В нея – множество мънички клетки. А в тях са се напъхали актьорите, облечени също в сиво. Тя е като цитат на конструктивизма и авангардисткия устрем на театъра от XX век, но и на буквализираните й по сцените партийни възхвали на скелето и социалистическото строителство.

Но още с първото ритмично подканяне, с припяването на групата, висяща по нея, с първото „ха-ха-а, ха-ха-а“ тя се превръща в нещо като катерушка на детска площадка, а актьорите - в играещите там деца. Така започва играта, в която влиза творецът-подсъдим, разиграват се неговите интервюта с рояк досадни журналисти, затварянето в болница и срещата с апаратчика; актьорите се превръщат в любителска трупа, която чете записките на твореца, в клоуни, които безутешно ридаят, в двете воюващи за няколко зърна групи и т.н., и т.н.

В играта стиховете, откъсите от пиесите, от досието, от изреченото от Константин Павлов оживяват, но и се отчуждават. Защото невинността на детския жест е в искрения порив да се вживееш, да „разбереш“, да „преживееш“ историята. И пак чрез невинната наивистичност в образа на детето се преобръща и отчуждава иронично опитността на „актьорите“, тоест на тези, които професионално разбират-и-представят. Образът на детето-актьор (а това са нейните деца-студенти-актьори) за Юлия Огнянова включва и любимия й образ на клоуна.

Изключителен в простотата си и актуален в силата на театралното си въздействие е изборът й да събере поколенията от два века в една игра на прости въпроси със сложни отговори за етичните опори, които удържат човешката „конструкция“. Гениално прост, защото играта е неизменният образ на театъра, а този на играещото дете – на актьора. В едно от интервютата си Константин Павлов казва, че предпочита да поставя „капани на времето“. Какъв по-добър капан от театъра, където Юлия Огнянова отваря широко вратата на времето.

В единствения клоунски епизод Кирчо седи и плаче, а Жирчо го пита: „Защо така безутешно ридаеш?“. Кирчо му обяснява, че тук имало една врата, той влязъл, но вратата изчезнала и сега не може да излезе. „Разбра ли сега?“, пита Жирчо следващия клоун, който се появява на сцената. „Разбрахте ли сега?“, питат публиката четиримата насъбрали се при Кирчо клоуни. И „да“, и „не“, но какъвто и да е отговорът, всеки влиза през вратата на „временното си време“, а представлението ни въвлича в друго, в изминалото време на социализма, за да събере различните времена (на зрителя и поета) в играта на „вечното“.

В поезията и пиесите на Константин Павлов времето има различни образи. То се появява в конкретни пространствени, предметни очертания, в изкривена иронична гримаса, в разчлененост на телата, в писане „с единия крак в живота“. Сам казва, че са му „по-вкусни консервите на вечното време“. Че е „спирач на времето“. Юлия Огнянова го показва, изважда го на сцената по неочаквано актуален, но и сроден му театрален начин – без да го инсценира. Никакви характери, костюми, пиески и подобни „театрални“ пре-въплъщения! Актьорската група Свила Величкова е облякла в сиво (знак на времето, но и моден цвят) - има жени с рокли-хитони и забрадки, мъж с каскет, жени с модни, но и по детски ампирни роклички и чорапки до коленете и пр. Всеки излиза „напред“ към зрителя в своя „откъс“ от сценария, създаден от Юлия Огнянова с преживяното познание на текстовете на Константин Павлов, но и с удивление пред гения. „Власт за бездарника! Слава за гения!“, както скандира стиховете от „Всекиму своето“ малка групичка. Тя въвежда в отделните фази на „играта“ като „материал“, като документи откъсите от произведенията му, от биографията му. Но въвеждането им в логиката на театралната игра ги у-плътнява и изважда от конкретността. „Любителската трупа“ чете от раздадените им листа, например, „давам ви своя дял от земята - около два квадратни метра“ и актьорът пита: „Какво значи това“? Поетът (Филип Аврамов) разказва себе си на едно болнично легло и две деца (Стефка Янорова и Мая Новоселска) хикикат отстрани, приквакват като от негово стихотворение, подпрели глави с ръце. Иначе казано, документалното, поетичното, театралното и фантастичното удивително се пресичат и наслагват в представлението.

Помним червения клоун на Мая Новоселска от „Бивалици-небивалици“ в „Ла Страда“, който тъжно рецитираше стиховете на Константин Павлов. За Юлия Огнянова „Тапетите на времето“ са дълго подготвяната среща с поета. Казва, че е спектакъл за съдбата на твореца през втората половина на ХХ век. Сама сред големите фигури на българския театър, тя ни дава произведение, което, типично за тях, казва винаги повече от своя автор. Това е спектакъл-изповед, в която бели и черни са само птиците от едноименната пиеса, а дълбокото признание е, че да „живееш в трагично време, не е героизъм“ (Леон Даниел). Показва също и че малцина имат силата да носят самотно моралния избор да живеят с въпроса какво и как оцелява от тях през времето, да имат таланта да „се самопревеждат в естетически категории“. Има романтизъм, но и дълбок, самоиронизиран стоицизъм в този избор. И затова те ни казват много повече за социализма, за „своето време“, отколкото някои кресливи архивари, претендиращи за единствената „ историческа истина“.

Финалът е „Беше ХХ век“ като монолог, изпълнен от Александра Василева пряко към залата, а последните му редове са: „Беше ХХ век. Гинат бездомните песове.“ Тук вратата на времето се отваря към новия ни век с новозалепените му тапети и го влючва в една перспектива, където „успоредните се събират“. В нея се чува също интимността на признанието, че никой не идва на празно място, че „както винаги“, по думите на Леон Даниел, „ще остане ашладисаното, това, което си знае родителите“.

„Живяхме в един и същи исторически отрязък с моите връстници, но имахме различни времена. Времето има хиляди писти“, казва Константин Павлов в едно интервю. В този спектакъл на Юлия Огнянова пистите им се пресичат в изкуството – където за него „писането е навик, по-лош от пушенето“, а за нея – това е театърът.