Дейвид Чипърфийлд за Новия музей
Архитектът Дейвид Чипърфийлд за реставрацията на Новия музей и архитектурната история на Берлин
Където е стъпвал Щюлер
- Господин Чипърфийлд, първите реакции около завършването на Новия музей са наистина много позитивни. Очаквахте ли ги?
- Бях напълно сигурен, че публиката ще бъде очарована от този нов вид „внимателна“ реставрация. Но не сме го създали ние, в Италия той се среща навсякъде. Още миналия септември, когато музеят за първи път беше отворен за посетители, одобрението можеше да се почувства. Не бях сигурен дали посетителите ще успеят да направят разлика между това, което вече беше завършено, и останалото. В крайна сметка човек се пита дали другите ще разберат работата му. Берлин е град със страшно много исторически наслоения. Затова нашият подход към историята може би не е напълно погрешен.
- Какъв е специфичният ви подход към сградата на Новия музей?
- Като архитекти носим преди всичко отговорност пред майстора Щюлер. Не можехме да се отнесем към сградата като към неутрална находка, а искахме да се съобразим с това как тя някога наистина е изглеждала. Нашата втора отговорност беше пред фрагментите, пред очевидността на това, което е останало оттогава. По тази точка се противопоставихме на идеята да имитираме някогашната сграда. Опитахме се да запазим това, което намерихме.
- Непрекъснато ви критикуваха, че се опитвате да създадете култ към пораженията, нанесени от войната.
- В никакъв случай. Не сме искали да се фокусираме върху пораженията. По-скоро видимостта на пораженията е следствие от съхранението на оригиналните строителни материали. Историята винаги се състои от много слоеве. Така е и с тази сграда. Някогашната декорация е била разрушена през 20-те години на XX век, като тогава обаче са останали белите стаи; войната, от своя страна, е разрушила именно тях. Към кое състояние трябва да се върнем?
- Може ли да се каже, че сегашната сграда е в стила на Щюлер в най-голяма степен, тъй като някогашният декор го няма и за първи път всеки може да види архитектурната структура?
- Като начало, ние се опитахме да разберем идеята на сградата, както и ролята на декора. От друга страна, отговорихме пряко на архитектоничните качества на Новия музей. От архитектурна гледна точка се смята, че стая, в която има светлина, притежава голяма физическа сила. Светът е пълен с разочароващи, синтетични сгради, в които човек не може да бъде докоснат от нищо.
- Какво е различното при Новия музей?
- Когато за първи път отидохме до нереставрираната сграда, усетихме – ето, това е архитектура! И ако се махне декорацията, тя може да се усети още по-силно. Не разглеждахме сградата от академична гледна точка, а напълно емоционално - като архитекти.
- Веднъж споменахте, че с Новия музей се чувствате едва ли не отговорен за немската история...
- Мисля, че можем да сме благодарни, че опасенията ни не се сбъднаха - решенията ни бяха изведени до самия си край. А имаше риск това да не се случи. Ако само си спомним за един предишен проект за реставрация - тогава бях член на журито и не бях голям оптимист, че взимането на решенията няма да бъде повлияно от големи конфликти. При Новия музей бяхме облагодетелствани, че работихме в атмосфера, в която нямаше конфронтация, в противен случай проектът би бил невъзможен. Беше добре да си аутсайдер, англосаксонец, който може да изслуша внимателно всички - и представителите на музея, и на агенцията за защита на националните паметници. Всичко това обаче не дава гаранции за взимането на правилните решения, все пак ние водихме страхотни дискусии в продължение на единадесет години.
- Музейният остров не е едно цяло, а хетерогенен ансамбъл от сгради от различни епохи, с различни начини за реставриране. Какво според вас е мястото на музея в този ансамбъл?
- Открихме сграда, в която в по-голяма степен се е запазила субстанцията на оригинала в сравнение с която и да е друга постройка на музейния остров. Имахме сграда, която никога не е била модернизирана. След войната тя не е била използвана. Останалите музеи, които са функционирали от 1950 до 1990, са били модифицирани и променяни. Има я голямата история и до нея – малката, на ежедневните промени, правени заради покриване на изисквания за функционалност. При музея Боде например не беше останало почти нищо от оригиналната субстанция. Какъв трябваше да бъде подходът ни тогава? За посетителите е много интересно да видят, че при Новия музей сме следвали друг модел.
- Вашата работа се критикува и по отношение на планираната входяща сграда непосредствено пред Новия музей – галерията ‛Джеймс Саймън“. Вие преработихте напълно първия план. Ще бъде ли построена сграда по новия план?
- Първият план беше свързан с изследване на това, което можем да направим. Какво може да се построи на това място? Наистина нямахме пълната подкрепа от страна на всички музеи и заради това проектът ни беше много хипотетичен и зависеше от въпросите, какво може да се сложи там и колко ще струва. Едва след като се посветихме за по-дълго време на тази идея, получихме възможност за развитие.
- Какво изпитвахте при мисълта, че ще строите върху същото място, на което са работили известните ваши предшественици Карл Фридрих Шинкел и Фридрих Аугуст Щюлер?
- Несигурност. Това е огромна отговорност. Мисля, че сегашният план получи одобрението на всички участници, въпреки че в началото съществуваше опасението, че никой не може да се справи по подходящ начин със ситуацията.
- Вашата работа е вече част от голямата традиция на архитектурното изкуство...
- Не се смятам за гений. По-скоро съм интерпретатор на ситуация, създадена от други. Не е нужно да се представям по начина, по който са го направили Шинкел и Щюлер. Мога да стъпя в техните стъпки, защото искам да работя добре, като им отдам нужното уважение и ги допълвам. Не съм Шинкел на XXI век.
- Не мога да не ви попитам и за трудността на немците да общуват с историята - вярвате ли, че, като англичанин, по-лесно сте намерили правилния подход към една толкова исторически натоварена сграда, каквато е Новият музей?
- Произходът ми улеснява моето посредничество в дискусията. Когато представих плана си за литературния музей в Марбах, първите обсъжданията бяха много напрегнати. Непрекъснато ме обсипваха с въпроси - кажете ни нещо за фасадата, за колоните, опасяваме се за фасадата! Защо - попитах, нима това ви напомня за архитектурата на тридесетте години? Да, беше отговорът, благодарим ви, че го казахте, защото ние нямаше да можем. Ние харесваме тази фасада, но позволено ли ни е да я харесваме? Да, казах им, позволено ви е, защото това просто е класицистичен стил.
- Смятате ли, че ние, немците, сме прекалено фиксирани върху нашата по-нова история?
- Немците имат ясно съзнание за тези неща. Повече от всички други народи те са заети с въпросите на историята, особено на своята. Да, на мен ми е по-лесно да говоря за тези неща. Това, че има отговори, е едно от нещата, които ние – надявам се – сме постигнали.
Бернхард Шулц
Тагесшпигел, 04 март 2009
Превод от немски Десислава Манева
- Господин Чипърфийлд, първите реакции около завършването на Новия музей са наистина много позитивни. Очаквахте ли ги?
- Бях напълно сигурен, че публиката ще бъде очарована от този нов вид „внимателна“ реставрация. Но не сме го създали ние, в Италия той се среща навсякъде. Още миналия септември, когато музеят за първи път беше отворен за посетители, одобрението можеше да се почувства. Не бях сигурен дали посетителите ще успеят да направят разлика между това, което вече беше завършено, и останалото. В крайна сметка човек се пита дали другите ще разберат работата му. Берлин е град със страшно много исторически наслоения. Затова нашият подход към историята може би не е напълно погрешен.
- Какъв е специфичният ви подход към сградата на Новия музей?
- Като архитекти носим преди всичко отговорност пред майстора Щюлер. Не можехме да се отнесем към сградата като към неутрална находка, а искахме да се съобразим с това как тя някога наистина е изглеждала. Нашата втора отговорност беше пред фрагментите, пред очевидността на това, което е останало оттогава. По тази точка се противопоставихме на идеята да имитираме някогашната сграда. Опитахме се да запазим това, което намерихме.
- Непрекъснато ви критикуваха, че се опитвате да създадете култ към пораженията, нанесени от войната.
- В никакъв случай. Не сме искали да се фокусираме върху пораженията. По-скоро видимостта на пораженията е следствие от съхранението на оригиналните строителни материали. Историята винаги се състои от много слоеве. Така е и с тази сграда. Някогашната декорация е била разрушена през 20-те години на XX век, като тогава обаче са останали белите стаи; войната, от своя страна, е разрушила именно тях. Към кое състояние трябва да се върнем?
- Може ли да се каже, че сегашната сграда е в стила на Щюлер в най-голяма степен, тъй като някогашният декор го няма и за първи път всеки може да види архитектурната структура?
- Като начало, ние се опитахме да разберем идеята на сградата, както и ролята на декора. От друга страна, отговорихме пряко на архитектоничните качества на Новия музей. От архитектурна гледна точка се смята, че стая, в която има светлина, притежава голяма физическа сила. Светът е пълен с разочароващи, синтетични сгради, в които човек не може да бъде докоснат от нищо.
- Какво е различното при Новия музей?
- Когато за първи път отидохме до нереставрираната сграда, усетихме – ето, това е архитектура! И ако се махне декорацията, тя може да се усети още по-силно. Не разглеждахме сградата от академична гледна точка, а напълно емоционално - като архитекти.
- Веднъж споменахте, че с Новия музей се чувствате едва ли не отговорен за немската история...
- Мисля, че можем да сме благодарни, че опасенията ни не се сбъднаха - решенията ни бяха изведени до самия си край. А имаше риск това да не се случи. Ако само си спомним за един предишен проект за реставрация - тогава бях член на журито и не бях голям оптимист, че взимането на решенията няма да бъде повлияно от големи конфликти. При Новия музей бяхме облагодетелствани, че работихме в атмосфера, в която нямаше конфронтация, в противен случай проектът би бил невъзможен. Беше добре да си аутсайдер, англосаксонец, който може да изслуша внимателно всички - и представителите на музея, и на агенцията за защита на националните паметници. Всичко това обаче не дава гаранции за взимането на правилните решения, все пак ние водихме страхотни дискусии в продължение на единадесет години.
- Музейният остров не е едно цяло, а хетерогенен ансамбъл от сгради от различни епохи, с различни начини за реставриране. Какво според вас е мястото на музея в този ансамбъл?
- Открихме сграда, в която в по-голяма степен се е запазила субстанцията на оригинала в сравнение с която и да е друга постройка на музейния остров. Имахме сграда, която никога не е била модернизирана. След войната тя не е била използвана. Останалите музеи, които са функционирали от 1950 до 1990, са били модифицирани и променяни. Има я голямата история и до нея – малката, на ежедневните промени, правени заради покриване на изисквания за функционалност. При музея Боде например не беше останало почти нищо от оригиналната субстанция. Какъв трябваше да бъде подходът ни тогава? За посетителите е много интересно да видят, че при Новия музей сме следвали друг модел.
- Вашата работа се критикува и по отношение на планираната входяща сграда непосредствено пред Новия музей – галерията ‛Джеймс Саймън“. Вие преработихте напълно първия план. Ще бъде ли построена сграда по новия план?
- Първият план беше свързан с изследване на това, което можем да направим. Какво може да се построи на това място? Наистина нямахме пълната подкрепа от страна на всички музеи и заради това проектът ни беше много хипотетичен и зависеше от въпросите, какво може да се сложи там и колко ще струва. Едва след като се посветихме за по-дълго време на тази идея, получихме възможност за развитие.
- Какво изпитвахте при мисълта, че ще строите върху същото място, на което са работили известните ваши предшественици Карл Фридрих Шинкел и Фридрих Аугуст Щюлер?
- Несигурност. Това е огромна отговорност. Мисля, че сегашният план получи одобрението на всички участници, въпреки че в началото съществуваше опасението, че никой не може да се справи по подходящ начин със ситуацията.
- Вашата работа е вече част от голямата традиция на архитектурното изкуство...
- Не се смятам за гений. По-скоро съм интерпретатор на ситуация, създадена от други. Не е нужно да се представям по начина, по който са го направили Шинкел и Щюлер. Мога да стъпя в техните стъпки, защото искам да работя добре, като им отдам нужното уважение и ги допълвам. Не съм Шинкел на XXI век.
- Не мога да не ви попитам и за трудността на немците да общуват с историята - вярвате ли, че, като англичанин, по-лесно сте намерили правилния подход към една толкова исторически натоварена сграда, каквато е Новият музей?
- Произходът ми улеснява моето посредничество в дискусията. Когато представих плана си за литературния музей в Марбах, първите обсъжданията бяха много напрегнати. Непрекъснато ме обсипваха с въпроси - кажете ни нещо за фасадата, за колоните, опасяваме се за фасадата! Защо - попитах, нима това ви напомня за архитектурата на тридесетте години? Да, беше отговорът, благодарим ви, че го казахте, защото ние нямаше да можем. Ние харесваме тази фасада, но позволено ли ни е да я харесваме? Да, казах им, позволено ви е, защото това просто е класицистичен стил.
- Смятате ли, че ние, немците, сме прекалено фиксирани върху нашата по-нова история?
- Немците имат ясно съзнание за тези неща. Повече от всички други народи те са заети с въпросите на историята, особено на своята. Да, на мен ми е по-лесно да говоря за тези неща. Това, че има отговори, е едно от нещата, които ние – надявам се – сме постигнали.
Бернхард Шулц
Тагесшпигел, 04 март 2009
Превод от немски Десислава Манева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
