"Муратова. Опит за киноантропология" от Михаил Ямполски е съвсем нова книга на издателство „Сеанс“ в Санкт Петербург. Публикуваме предговора на автора (със съкращения).


Тази книга можеше да бъде друга. Тук например няма и дума за биографията на Кира Муратова, а сложната биография на режисьора несъмнено се е отразила на тематиката на филмите й. С нея отчасти може да се обясни интересът й към маргиналите, язвителността по отношение на цивилизования истаблишмент и пр. Освен това, тази книга не е съвсем киноведска в традиционния смисъл. Тук изобщо няма анализи на филми, не се отделя никакво внимание на работата на оператора, звукооператора, актьорите, художниците, композиторите, макар всичките тези аспекти несъмнено да го заслужават. Не се занимавам и с рецепцията на филмите. Съществува богата критическа литература за Муратова (преди всичко рецензии за нейните филми), но аз оставям настрана работата на колегите ми.

Тази книга е опит за теоретичен анализ на някои важни аспекти от киносвета на Муратова, които възникват при гледането на нейните филми. Той се отличава от познатите ни кинематографични светове и дори само с това може да предизвика раздразнението на консервативния зрител. В своите филми тя не поставя „нравствени проблеми“, не създава епични исторически конструкции, не размишлява над съдбата на Русия, не набляга на „духовността“, независимо дали става дума за православна или екзистенциална, и не изважда на екрана травмирани „афганци“ и „чеченци“. С една дума, Муратова игнорира целия този „супен комплект“, от който в голяма степен и сега се приготвя варивото на съветско-руското кино. Тя ме привлича най-вече с това, че стои встрани от банкрутиралата родна кинематографична традиция. Тази й различност насред познатия пейзаж често обърква дори професионалните критици. И наистина, как да разбереше странното поведение на нейните герои, безкрайно повтарящи една и съща фраза, интонирайки неестествено, произнасящи някакви дълги, в основата си литературни, монолози? Много от персонажите й сякаш са изскочили от лудница, фигурираща пряко в “Астеничен синдром“ и „Второстепнни хора“. Сюжетите в някои от муратовските произведения изглеждат крайно странни, линиите им завършват внезапно, предизвиквайки разбираемото недоумение у зрителя, свикнал с убеждението, че във филмите се разказват истории.

Струва ми се, че „странностите“ на света й или, по-точно, неговите особености, се определят от философията на режисьора. Смятам Муратова за единствения философски мислещ режисьор в киното ни от последната трета на ХХ век. Имам предвид философията не като университетска специалност, а като рефлексия на човешката същност, своего рода художествена антропология. При това нейната рефлексия е изключително оригинална и фокусирана във въпроса – какво е човекът? Има ли той същност, и ако да, каква е тя? С тази философска насоченост Муратова решително избягва философстването в кадър, което обичаше Тарковски например. Всевъзможните спекулации и дълбокомислени разсъждения пречат на режисьора, за когото каквато и да е претенциозна високопарност е отличителна черта на цивилизацията, която той ненавижда. Муратова се интересува преди всичко от човека в разни ситуации, които тя виртуозно измисля и разработва. При това поведението на хората в зрелите й филми се интерпретира не в „психологически“, а в антропологични категории.

Философията на Муратова има описателен, а не декларативен характер. Тя потвърждава, че „пряката функция на изкуството е да отразява“, а не да поставя въпроси. За един от най-дълбоките си филми например Муратова заявява, че не вижда в него „въпроси и проблеми, защото проблемите са нещо, което има някакво разрешаване, отговор. Струва ми се, че тук става дума за необратими неща, които нямат разрешаване. Имам професия, превърнала се в моето щастие – да отразявам. И получавам от нея удоволствие, защото ми се струва, че създавам някакво огледало, което отразява света или моя мироглед.“

(...) Киното се оказва идеалния начин за описателно философстване. Именно абсолютният реализъм, антисимволизмът в киното на Муратова, неговата дескриптивна феноменологичност правят много от филмите й трудни за разбиране. Възприятието винаги се осъществява през хоризонта на очакването, формиран от натрупания опит, от жанровите клишета и пр. Когато тези очаквания се нарушат, зрителят се оказва дезориентиран. Най-често при Муратова това става именно, защото тя предлага да видим фикуса там, където зрителят вижда символа на еснафството. Но пък, от друга страна, киното й се гледа леко, защото тя не е алегорична, не е символична и в някакъв смисъл, независимо от изключителната интелектуална изостреност, е принципно антикултурна. Често във филмите си използва изобразителни цитати, например репродукции на класически картини. Но не го прави с интертекстуална насоченост. Не изпитваме необходимост да мобилизираме културния си багаж, за да разберем смисъла на тези картини и през него да задълбочим разбирането на филма. Най-често те фигурират просто като картинки, изображения, репрезентации... Тоест всичко е това, което е. Но по тази логика Муратова е трудно разбираема за среднокултурния зрител, дресиран със стереотипите.

(...) Описателната философия на режисьора е всъщност кинематографична антропология, защото игралното кино е ориентирано към повествование, построено върху взаимодействието на човешките тела. Цялата поетика на този тип кино е дълбоко антропоморфична. Например системата на плановете се определя от мащаба на човешката фигура: крупният план е лице или част от лицето, ръка; общият – няколко малки фигури в пространството и т. н. Но отношенията на киното с телата не могат да бъдат сведени до простата скала на мащабите.

Киното всъщност не се отличава от живописта в подхода си към телесността – разкадровката, работата със светлината, монтажът, актьорската игра – всичко това участва в конструирането на стила. В случая с Муратова става дума, разбира се, не само за работата с голотата, а за конструирането на телесността в широкия смисъл на думата, което аз наричам кинематографична антропология. В книгата се опитвам да разбера как някои ритуали на телесното поведение се съотнасят с пространството, как например се променя афективният смисъл на човека или куклата, когато се пренасят от цивилизования бит в пустотата или театъра, или как . каталептикът или животното се вписва в пространството на репрезентацията. Такъв род антропология се отличава от феноменологията на телесността, тъй като е детерминирана от историята и културата. Струва ми се, че контекста на муратовското творчество тя има силен евристичен потенциал.


От руски Геновева Димитрова