Венецианското биенале на изкуствата е най-старият световен форум с над сто годишна история. През 2008 България бе за първи път поканена да участва със свой павилион-изложба.
Правата на организатор от Министерството на Културата и Министерство на регионалното развитие и благоустройство бяха делегирани на САБ, а Съюзът на Архитектите в България избра екип, който да осъществи тази изложба.
Изложбата България: Младите Архитекти се показва до 28.02.2009 във фоайето на Националната галерия за чуждестранно изкуство.
Комисар на изложбата еТодор Булев.
Куратор и дизайн концепция - Георги Станишев, а асистент куратор - Весела Ножарова.
Дизайн на системите: осветление, окачване, инсталация - Ивайло Петков.
Графичен дизайнер - Андреан Нешев. Полиграфия фирмата Грея, Явор Николов, фотограф Борис Анев.
Продуцент на изложбата е фирмата Десет ООД.


Разговор с арх. Георги Станишев и арх. Лило Попов около Българския павилион на Архитектурното биенале във Венеция


- Каква е ролята на биеналето във Венеция за съвременната архитектурна култура? А и защо участваме за първи път там?

Георги Станишев: Венецианското биенале е най-старият световен форум на изкуствата с над сто годишна история. То започва като изложение на художествения авангард в областта на изящните изкуства, но постепенно това ядро обраства с други жанрове... През 30-те години на ХХ век към него се присъединяват музиката и театъра. През 60-те - киното, скулптурата. Архитектурата е една от последните придобивки на биеналето. Първото биенале по архитектура се провежда 1980 г. на тема Страда Новисима, едно постмодерно представяне от Алдо Роси. Оттогава архитектурата счита, че е възвърнала позицията си сред изкуствата. За разлика от множество други форуми, биеналето във Венеция представя архитектурата в нейната артистична художествена същност и то в най-авангардните й съвременни прояви.

Обикновено всяко биенале има директор, който определя неговата тема на биеналето и играе ролята на главен куратор, като създава централна изложба, посветена на темата, за която събира материли и кани архитекти от цял свят. Паралелно на тази тематична линия се развиват серия архитектурни изложби на отделни страни, т.нар. национални павилиони по архитектура.

През май миналата година САБ ми предложи да разработя концепция за националното представяне на тази първа българска изложба във Венеция. След месец концепцията бе представена и приета и с моя забележителен асистент-куратор Весела Ножарова се заловихме за работа.

Главната тема на биеналето през 2008 бе Архитектурата Отвъд Строителството. Арон Бетски – главният куратор на биеналето, я обяснява като търсене на експерименталното и визионерското в съвременната архитектурна действителност.

Лило Попов: Първото самостоятелно архитектурно представяне на Биеналето беше изключително популярно сред младите архитекти навремето. В духа на темата «Присъствие на миналото» в Арсенала по инициатива на директора на архитектурния раздел Паоло Портогези бе изградена, от него самия и още 19 най-видни архитекти, представители на актуалния тогава постмодернизъм, 20 фасади, образуващи т.нар. «Страда новисима» - самото название препраща към архитектурната история...

- Докога архитектите ще се занимава с архитектура ‛отвъд‛? Имам чувството понякога, че бумажната1 архитектура залива света.

Георги Станишев: Напротив. Независимо че в момента изживяваме строителен бум в световен мащаб, качеството на концептуално визионерската мисия в архитектурата е общо взето в застой. В архитектурната професия е вграден един визионерен, прогностичен компонент, който днес не функционира успешно, може би защото бъдещето днес отсътства. Целият следвоенен авангард в Европа, Япония и Америка бе посветен на конструиране на едно бъдеще. Архиграм, Суперстудио, Метаболистите, по-късно през 80-те и руските «бумажники» се занимаваха с търсенето на перспективи... И днес отсъствието на тези търсения поражда носталгия към периода, който е бил наситен с визионерски потенциал. Може би именно строителният бум в световен мащаб пренасочи експериментирането в областта на технологиите, материалите, новите естетики.... Покрай този бум архитектурата стана звезда и влезе в орбитата на медийната известност... А свръх експозицията на една културна дейност я кара да се държи неестествено, имайки предвид насоченото към нея внимание.

- Може би затова напоследък се създава впечатление, че архитектурата е станала изключително театрална.

Георги Станишев: Архитектурата става театрална поради светлината на прожекторите, които са насочени към нея. Тя става медийна звезда, появи се и това смешно понятие starchitect и т.н. Всъщност, когато си осветен, от теб се очаква една удивителна жестикулация, спектакъл. Архитектурата е в това поле в момента, тя е прекалено модна и това я влошава. Прекалено модна и поради строителния бум, поради тези инвестиции, които се правят. Тя, както би казал Лотман, моделира външната гледна точка върху себе си. Оттук се прояви страстта към сензационното, формалното за сметка на социалното, футурологичното. В известен смисъл днешната архитектура на бума се занимава с настоящето и губи тъкмо този бумажен, както го наричате, визионерски слой, своята прогностична мисия. Това ми напомня, че днешното време е една реализация на критичните предупреждения в манифеста Société du spectacle на Ги Дебор, един от идеолозите на студентските революции около 1968 г. в Европа и Америка.

- И Биеналето във Венеция се занимава с нещо, което не съществува днес?

Георги Станишев: Биеналето на Аарон Бетски бе едно носталгично биенале. То се опита да насочи архитектурната енергия по вектор, който днес не действа... И това е може би персонална носталгия на Бетски. Поради липса на нови радикални визии той вади прашни визионерски ‛мумии‛ от 60-те години. На Кооп Химмелблау – от 60-те, на Заха Хадид от 70-те, на ОМА от същия период. При това и трите посочени архитектурни бюра работят съвсем успешно и днес, но това, което представя биеналето, е инсталацията от 1969 г. на Химелблау, ретроспекция на рисунки от 70-те години на Заха Хадид, концептуална живопис на Маделон Врисендорп – един от основателите на ОМА от 70-те... Новите неща на същите архитекти са лишени от предишния футуристичния заряд... В това отношение мисля, че архитектурното Биенале на Рики Бърдет, директор на биеналето 2006, който постави темата за взаимодействието на архитектурната и социалната динамика в големите градове, беше много по актуално...

Лило Попов: Но пък тези имена, които навремето бяха точно такива визионери, експериментатори, в известен смисъл бумажници, като Заха Хадид, като Рем Кулхас, като Либескинд, да речем, сега вече са утвърдени архитекти. И неща, които трудно можем да си представим, че може да се построят, сега се строят: и на Заха, и на Либескинд.

Георги Станишев: Да, но те реализират вижданията си от преди 20-30 години. Не съм виждал по-носталгично биенале от това, което се проведе миналата година. Носталгично и по концепция - търсенето на изгубения рай на концептуалната визионерска традиция, търсенето на хоризонт, който отсъства не само в архитектурен, но и в политически, и идеологически план. Хоризонт за човечеството, за много по-глобални неща - на колективно бъдеще, ако щеш, и т.н.; търсене на философски хоризонт, осмисляне на съществуване. Всички неща изведнъж се притиснаха към земното, към супермаркета. Кризата на световните икономики намалява строителния напор и създава надежди, че архитектите ще се върнат и към своите социални и прогностични мисии.

- Нека се върнем към младата българска архитектура.

Лило Попов: Мисля, че изживяхме един период на архитектура, която реагираше директно на предишния, на неговия аскетизъм; реагираше с по-пищно, натруфено формообразуване; изживяхме обръщането към (дори господството на) масовия вкус и вкуса на определена икономическа прослойка – новите богаташи. Преодоляването му се дължи, освен на обществено-икономически причини (промениха се условията, промениха се и инвеститорите), и на навлизането на поколението архитекти, представено на Биеналето, в професионалната практика. Макар и млади, те вече са показали професионална зрялост, а тук, на Биеналето, се изявяват и като мислещи архитекти, като концептуалисти. Това ми се струва особено показателно, защото то доказва, че и успехите им в практиката не са случайни.

Те се обръщат към една по-рафинирана, интелектуална архитектура, понякога демонстрираща пластическо богатство, което дава помощта на компютърното проектиране, друг път сдържана, изчистена, привидно скромна с финеса на ранния модернизъм. Това показва, че е налице връщане към истинските художествени ценности - след строителния бум на жилища и курорти, който, колкото и даде хляб на архитектите, толкова ги и разврати.

Георги Станишев: Всъщност посоката на експериментиране и търсене на реални стойности, които да съответстват не просто на финансовата, но и на духовната култура, би започнало със завършването на бума. Парадоксално, но минимализмът - който през 60-те бе артистичен хит в САЩ и малко в Европа; и който продължи в архитектурата като естетика на лаконичната чистота и сдържаност - има шансове да възвърне в условията на икономическа криза и своя етически заряд. Архитектите ще имат време да се наслаждават с изработка на по-малко проекти годишно, да прецизират детайли, да отработват композиционни тънкости, да се заемат с бъдещето, защото настоящето постепенно ще престане да ги устройва. Все неща, за които в условията на бума просто липсваше време... Повечето швейцарски архитектурни бюра работят и днес с по трима-четирима души в едно студио и правят не повече от два-три проекта, за да може да се контролира концептуалното и художественото качество.

Лило Попов: Чарлз Дженкс беше казал навремето, че най-големият порок на съвременната архитектура е, че се прави бързо...

Георги Станишев: А младото поколение дава много добри надежди. Те, още в ситуацията на строителен бум, успяха да настроят инвеститорите си на една по-европейска вълна, да научат инвеститора да харесва самото пространството повече от формалните небивалици, да го свикнат с простотата, лекотата и прозрачността на архитектурата. Избраните за Венеция бюра от младото поколение могат да мерят нивото на някои от работите си с експерименталното ниво на съвременната европейска традиция.

Лило Попов: .Аз също съм настроен оптимистично, базирайки се на това, което показват най-добрите (защото все пак това е една селекция) млади архитекти. Наистина, трябва да им се признае заслугата в култивирането на вкус към един обновен, по-модерен архитектурен речник. Разбира се, в това отношение те не са сами. Не мога да кажа, че съществува някаква генерационна пропаст; и от средното поколение също има утвърдени колективи, които не отстъпват по качество. Но добрата позиция на пазара не означава задължително и винаги качествена архитектура.

Георги Станишев: Призванието на архитекта е да се вглежда в настоящето, но да работи за бъдещето. Младото архитектурно поколение днес е една лаборатория за проучване на времето, един футурологически инструмент, един делфийски оракул. Младият архитект се разглежда като ларва, чрез която прозира пространството на пеперудата. Чрез него едно общество би могло да прозре перспективите си, да осъзнае ставащото с него. Затова оосновният замисъл на участието ни във Венеция беше да се изберат най-изявените от българската архитектурна младеж и да им се предоставят независими пространства за самоизява. Изложбеното пространство е изградено като серия от цилиндрични пространства - по едно за всеки от избраните колективи. По този начин ние с Весела Ножарова делегирахме част от кураторските си права на младите архитекти, които получиха възможност - всеки в своя цилиндър - да изявят своите архитектурни манифести самостоятелно, както намерят за добре.

- Как функционира това «всеки в своя цилиндър»?

Георги Станишев: Инсталацията представлява серия цилиндри, окачени в празно пространство на еднаква височина от пода. Цилиндрите нямат дъна. Те висят като абажури на лампи и са с диаметър 2 метра, окачени на 1.50 метра от пода Така входът във всяко индивидуално цилиндрично пространство е отдолу, с навеждане. Вътрешните страни на цилиндрите служат за монтаж на индивидуалните експозиции. На външните стени са отпечатани с по-специална графична техника портретите във фас на младите архитекти. Портретите на участниците във всяко архитектурно студио, група, са представени на фасадата на всеки цилиндър в естествена големина и ръст, така че, ходейки в лабиринта между цилиндрите, неволно срещаш погледите им. Зад тях в пространството на цилиндъра се крие тяхното колективно аз. Инсталацията разиграва базисната за архитектурата тема: външно/вътрешно пространство. Цилиндрите способстват не само за отделяне на световете на архитектите от външната реалност, но и създават условия за усамотяване на самите зрители... Или неочаквани срещи с други зрители вътре... Един цилиндър побира до 2-5 зрители наведнъж.

Тъй като изложбата представлява сбор от индивидуални творчески полета на младите архитектурни студиа, цялата инсталация функционира като една диаграма, отразяваща страховете, надеждите и интересите на младото поколение, а също състоянието на съзнанието на младата архитектурна култура. Инсталацията действа и като изложба, и като изследователски инструмент.

- Не е било лесно да се организира всичко това...

Георги Станишев: Аз съм много признателен и на Лило Попов, и на Тодор Булев, тъй като именно в тяхно лице кураторският екип виждаше най-ярки поддръжници на замисъла на този проект. От друга страна, изложбата беше подкрепена от двете министерства, това на културата и на регионалното развитие и благоустройство. На откриването във Венеция присътстваше и министър Асен Гагаузов. А без личната подкрепа на Димчо Михалевски, зам.- министър на МРРБ, както и на Иван Токаджиев, зам.-министър на културата, изложбата изобщо не би била осъществена.

Лило Попов: Всички колективи, които участват в Биеналето, са вече забелязани у нас с архитектурата, която създават. Въпреки това във Венеция те предпочетоха да не показват точно нея, а своите послания в друга, неархитектурна или ‛параархитектурна‛ форма - навярно провокирани от мотото на биеналето: отвъд архитектурата, отвъд сградата, оттатък строителството... Трябваше да защитим автентичността на тези послания – ако наистина ни интересуват...

Разговора води Христо Буцев


1. Термин от 80-те години. „Бумажници‛ тогава наричаха млади съветски архитекти, които даваха воля на идеите и фантазията си върху листо/чертежа, създавайки проекти за провокативни и често непостроими сгради. (Хр.Б.)