Няма нищо учудващо във факта, че руските коментатори реагираха крайно внимателно на избирането на новия предстоятел на Руската православна църква – тема, твърде деликатна за обсъждане. Както се знае, душевните струни на вярващите са по-тънки и нежни от тези на атеистите. Макар че събитието, разбира се, очевидно излиза от рамките на тясно църковните дела и проблеми. Но в коментарите все пак присъстват определени оттенъци. Например, разбилият душевното си здраве в служба на държавата Максим Шевченко възприе с нескрит оптимизъм възшествието на патриаршеския престол на митрополит Кирил. Патосът на неговите филипики по този повод в „Эхо Москвы“ се свежда до една проста мисъл: с идването на новия патриарх църквата става важна политическа институция и започва да играе далеч по-забележима роля в живота на руското общество. Консервативна, според версията на Шевченко. (Значи, ако беше избран митрополит Климент, който се смята за значително по-ортодоксален от победилия го съперник, този журналист би умрял от възторг.)

Телевизионният журналист Николай Сванидзе на страниците на „Ежедневный журнал“ също предрича увеличаване на ролята на РПЦ в обществените и политическите процеси. Вярно, за разлика от Шевченко, той говори за това с нескрито безпокойство. Очевидно е, че журналистът не изпада във възторг от възможната клерикализация на нашия живот. Безпокойството всъщност е напълно оправдано – РПЦ като обществена институция досега се държеше като челичен поддръжник на държавната власт, дори бих казал, че беше нейна опора. Затова е основателно да се предположи, че в тежките за нея времена властта ще се опита да използва църквата като буфер между себе си и подопечното й народонаселение. Буфер, призван да гаси народния протест.

И няма никакви съмнения, че днешните ръководители на руската държава ще се опитат да използват този най-сериозен ресурс за своите интереси. Но ще се съгласи ли патриарх Кирил да им предостави могъщото си рамо? Засега съмненията по този повод изглеждат малко обосновани. Но това е засега.

Какво знаем за патриарх Кирил? Преди всичко едва ли някой би оспорил, че е много умен и деликатен човек. Блестящо владее словото. Несъмнено е интелигентен. А като добавка към всичко това – и прекалено амбициозен. Цялата му дейност досега позволява да се мисли за него като за изключително изкусен царедворец, владеещ всички методи на подмолната политическа борба. Той умее да намира могъщи съюзници (говори се, че ръководител на предизборната му кампания бил Владислав Сурков) и да избягва лобистки стълкновения със своите неприятели. Освен това е известно, че патриарх Кирил е прекалено независим човек. Едва ли може да му се влияе недодялано и грубо. С други думи, пред нас е портрет на църковен политик, чиито амбиции се протягат далеч зад пределите на чисто църковните интереси. Имам усещането, че той претендира за много по-значителна роля. Какво следва от това? Ето какво.

Разбира се, до определен момент историята на взаимоотношенията между РПЦ и властта ще се развива по предречения сценарий. Но само до определен момент. Позволявам си да предположа, че, ако ситуацията в Русия се влоши, много скоро РПЦ, в лицето на своя предстоятел, все по-малко ще иска да се асоциира пряко с тези, които в очите на гражданите (паството) ще носят отговорност за бедите, сполетели страната. И едва ли църквата ще се съгласи да жертва своя авторитет и политическата си тежест в безнадеждни опити да спаси днешните кремълски началници от удавяне. Уверен съм, че веднага, щом патриарх Кирил разбере, че лодката им отива към дъното, той гордо ще я напусне. И в тази ситуация пред него се отваря принципно нова перспектива – да остане в историята на страната като действително значителен обществен деятел. Съмнявам се, че патриарх Кирил ще се справи с такова изкушение.

Александър Риклин