Намираме се в 2020 година, десет години след въвеждането на програма, целяща да осигури на страната ни устойчива икономика. Следваме два основни принципа: не използваме природните ресурси по-бързо, отколкото те могат да се възобновяват и не изхвърляме отпадъци по-често, отколкото те могат да се разграждат.

В нашето общество учените определят правилата. Те решават какви са приемливите нива на потребление и вредни емисии и ако се съмняват в нещо, дават предпазливи оценки. Впоследствие икономистите трябва да намерят начини да спазват тези ограничения и да насърчават иновациите с цел максимално усвояване на природните ресурси, които използваме.

За тази цел те прибягват до два основни механизма. Първият от тях е система на ограничение и размяна (т. нар. cap-and-trade), която позволява на предприятията да купуват и продават разрешителни за отделяне на газове с парников ефект. Тази уредба е особено ефикасна при ограничаването на емисиите от СО2. Вторият механизъм се състои в промяна на фискалната логика. Постепенно сме отменили данъка върху приходите (едно много популярно решение!), за да насърчим хората да остойностяват колкото се може повече природните ресурси, с които си служат. Тези ресурси вече се облагат с данък, от момента в който биват изтеглени от биосферата: например петролът, след като е изпомпан от почвата или рибата, след като е извадена от моерето. Това увеличава тяхната цена и стимулира всички да ги използват пестеливо.

Едно допълнително предимство на тази фискална политика е, че тя е лесна за налагане. Измамниците вече не могат да се изплъзнат от данъците, прикривайки приходите си. За нещастие обаче тя има едно неудобство: бедните отделят по-голям дялт от приходите си за закупуване на блага за потребление от богатите. Облекчаваме тази ситуация, като отпускаме част от приходите за социални помощи и за финансиране на социални проекти.

Тъй като не можем повече да разчитаме на икономическия растеж за увеличаване на приходите, налага се да се борим с бедността по различен начин. Преразпределяме прогресивно богатствата, като фиксираме граници на икономическите неравенства. Не беше лесно да определим размера от средства, който да може да възнаграждава действителните приноси, вместо да умножава привилегиите. Навремето Платон беше предложил като крайна граница отношение 1 към 4. Университетите, обществените служби и армията винаги са функционирали в мащаб 1 към 10 или 20, но в началото на ХХI век, преди да стартираме тази програма, в американския частен сектор този мащаб се беше увеличил до повече от 1 към 500. Нашата първа цел бе да редуцираме общата разлика до отношение 1 към 100: например, ако в едно предприятие най-ниската заплата е 10 000 долара годишно, директорът няма да може да печели повече от един милион долара. Впоследствие ще се опитаме да достигнем до мащаб 1 към 30.

Но какво става с растежа, ще попитате вие? Той е позволен, доколкото не надвишава фиксираните от еколозите граници. Така че процентните ставки са много ниски, но остават по-големи от нула. Технологичният прогрес и по-голямата ефективност ни позволяват да експлоатираме природните ресурси по все по-оптимален начин и това стабилизира икономиката ни.

След като дадохме начало на този преход, наложихме такса върху въглерода, която направи транспортните средства, които използват петрол, изключително скъпи. Това ограничи придвижванията с автомобили, но и провокира вълна от мощни инвестиции в обществения транспорт и в технологии, позволяващи на превозните средства да се движат с възобновяема енергия. Резултатите от научните изследвания ни се отплатиха и тези превозни средства стават все по-достъпни. Друг процъфтяващ сектор е виртуалната реалност: въздушният транспорт е много по-ограничен, но само с едно кликване ние можем да се озовем на екзотични места.

Вече произвеждаме само онова, от което имаме нужда. Друг сектор, който е претърпял огромна промяна, е този на финансите. Нашата уравновесена икономика би била неспособна да поддържа огромната финансова суперструктура, която някога се крепеше върху перспективата за растеж. Инвестициите са насочени основно към заместването на предмети и към подобряване на качеството; огромното бреме, което тежеше върху нашата икономика се облекчи. Постепенно увеличаваме дела на влоговете, които банките трябва да държат в резерв. В следствие на това се отпускат все по-малко търговски заеми – отсега нататък печалбите на банките идват от финансово посредничество и от комисионни. Навлизаме в култура, в която, за да бъде инвестирана и заета една сума, тя преди това трябва да бъде спестена.

Предметите, които произвеждаме, също са от различен тип. След като вече плащаме екологичната цена за това, което използваме, производството на краткотрайни стоки повече не е интересно от икономическа гледна точка. Вече произвеждаме само онова, от което имаме нужда, а нещата са направени, за да траят: няма вече високотехнологични джунджурии, които излизат от строя след шест месеца. Развиваме и нови форми на собственост: вместо да ги купуваме, сега можем да наемаме кола или килим от даден собственик, който ще отговаря за тяхната поддръжка и впоследствие за тяхното рециклиране.

Поддръжката и ремонтът са станали много по-важни източници за наемен труд, отколкото бяха някога, измествайки по този начин производството. Подобен е и обратът в науките и технологията. Тези сектори предлагат всякакви възможности за кариера: както за учени, подпомагани от държавата, за да пресмятат различни величини (например, демографския капацитет на планетата) или за да предвиждат ефектите от покачването на нивото на океаните, така и за предприемачи, които развиват технологии за възобновяване на ресурси.

Всички сме може би малко по-щастливи. Тъй като икономическият растеж е по-слаб, не можем да осигуряваме пълна всекидневна заетост; вярно е обаче че и старата ни икономика не успяваше. Работим на непълен работен ден, най-вече като съсобственици на едно предприятие, отколкото като негови наемни работници. Ритъмът на живота е по-спокоен. Приходите са по-слаби, но ние сме забогатели с нещо, което повечето от нас не познаваха преди: времето.

Разбира се, вече не е възможна пълна свобода на търговията, тъй като трябва да държим сметка за екологичната цена, която предприятията в държавите, останали в икономиката на растежа, могат да си позволят да не отчитат. Разрешаваме международния обмен, но той е регламентирани от закони, които да коригират тези различия. А и тъй като все повече страни прегръщат идеята за устойчивостта, клубът, в който можем да търгуваме свободно бързо се разраства. Надяваме се, че един ден той ще обхване целия свят.

Десет години по-късно можем да кажем, че доброволните жертви са били по-леки, отколкото се страхувахме, че ще бъдат. Вече сме вън от модела на икономическия растеж – който сме осъдили – и никой не е ощетен. И е добре да знаем, че отсега нататък нашите внуци имат шанс за по-добър живот.



Този сценарии е вдъхновен от едно интервю с Херман Дали, американски икономист и специалист по устойчиво развитие, който преподава в Школата за публични политики в университета в Мериленд.

New Scientist