Български  |  English

Голямото преброяване на четящите зайци

Ние от Макондо, от Калиманица, от Харманли пак сме малцинство – вечните маргинали в глобалния четящ свят, който гласува/чете? само онова, с което са го зарибили киното и телевизията. Твърде съм стар вече да си правя илюзии, че времената на голямата литература, на Гогол, Достоевски и Толстой са отново възможни, че четящата прослойка от една нация може да отделя зърното от плявата, тоест, да не слага на една и съща лавица в библиотеката си „Сто години самота“ и „Време разделно“, защото това са неща от различен ред и защото има графоманстващи пишурковци, които се изживяват като писатели, и има действителни писатели-художници. Реалността на нашето „Голямо четене“ потвърди едно от най-невеселите ми допускания за състоянието на така наречената „народна душа“. Тъжно е, че мнозина от почетените да открият форума интелектуалци побързаха да „излъчат“ като романа на романите „Майсторът и Маргарита“. Това, според мен, звучи несериозно, освен ако се забрави за съществованието на „Мъртви души“, „Братя Карамазови“ и „Война и мир“... Тъжно е да се коментира и сантименталният спомен и пристрастие към „Малкият принц“, ако се познават Балзак, Юго, Стендал, Флобер. Аз също имам младежки спомени от писателя Стайнбек – неговите „Тортила Флет“ и „Улица Консервна“ бяха откровения за моето поколение – но дори и там, а още повече в сбъркания политически роман „На изток от рая“, може да се види, че стилът на този писател никога не е прескачал летвата на голямата литература и, за разлика от Фокнър, никога не се е домогнал до създаване на своя Йокнапатофа... Разликата, както се е изразил един французин, е като между ходенето и танца. Изобщо дългите години на властване в нашата литература на безкрилия реализъм и суровата шаячна правда ще ни дърпат все към зоната на чорбаджи Марковци, Султани, Караибрахимовци, граф МонтеКристовци и прочие продукти на една просветителско затъпяваща култура. Възможно е на един български художник, който е известен с псевдонима Нерон, да му е било достатъчно през целия си съзнателен живот да е прочел само „Малкият принц“ и дори, както съм чувал, се е гордеел с това. Тези, които харесват неговите картини, вероятно са доволни, че геният не си е бъркал главата с излишни текстове, но на мен след гледането на петата или шестата му селска самодива ми става скучно и тъжно за този явно талантлив човек, който доброволно е избрал дивия остров на Робинзон Крузо и общуването само с Петкан. Въобще общуването с персонажи, като Хари Потър, Мунчо, Ередия и Бойчо Огнянов, ми навява асоциации с пустотата, онази пустота, която одрямва душата, отдала се на телевизионната сапунка след обилното похапване.

Това е положението в нашите географски ширини, такова е било и даже е станало още по-тегаво с появата на разни псевдолитературни хибриди като този „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Все едно, безсмислено е било превеждането и издаването на български на „Одисей“ на Джойс, щом дори англичаните предпочитат да се тешат с „Гордост и предразсъдъци“. Резултатите от това четене/преброяване са ясно предупреждение за всички пишещи и занимаващи се с духовност у нас – избраните български заглавия демонстрират упорито гледане назад, забиване в патриотично-националистичните изживявания на една нация, която не желае да излезе същински от своята котловинност и, свряна под турските керемиди на бащиното, няма куража да си признае, че от килийното училище до днешните компютъризирани класни стаи, даскалите все са й пробутвали някакви сурогати, пособия за култивиране на циментовия вкус на пролетариата. И напук на някои социолози, това „преброяване на четящите“ (по-скоро на тяхното качество) доказва, че Преходът не е свършил, даже не знам дали в някои глави той изобщо е започвал.

Въпросът е какво ще правим ние от Макондо, от Калиманица и Харманли с тези глави, с техните деца и внуци?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”