Страшно беше, скучно стана, пушех и мълчах. Мълчах и пушех

(интервю в утробата на кита)


Явно съм враг някому. И аз, като всеки човек, не само съм пасивен консуматор на враждебни чувства, и аз излъчвам същото в отговор понякога. После казваха, че такъв човек не съществува. Това и в чужбина са го казвали, когато някъде съм бил превеждан... През 60-а или 61-а годиа, не помня точно, един ме среща на площад ‛Славейков“ и ми казва: ‛Ние тебе за 24 часа можем да те ликвидираме, но не искаме да даваме храна за шум на Запад...“

Нужна ми е цялата картина – и като плът, и като философия – искам да се разположа вътре и в никакъв случай тази равносметка няма да бъде опит да се поставя на уютно в онзи живот, който вече е част от историята... Искам просто да видя как изиграх собствения си живот... А и чувствам, че единият ми крак още е в утробата, и не искам да предизвиквам Кита, докато не се измъкна целият, докато не повярвам на себе си, че вече не съм там. Още съм там. Там съм дори със спомена... С различни неща се занимавах. Имаше един момент, така, на стъписване. Аз наистина бях изненадан и с един такт по-късно разбирам, че тези хора не са заслужавали никакво доверие, че е трябвало малко по-рано да знам как действат и съответно и по-малко внимание да им обръщам, или някакви контрамерки за съхранение да намеря. Смятам, че някои са по-глупави от мен, но те имат една специфична хитрост, една генетична пъргавост – да изпреварват, те са просто животни с такава функция... И как между тях не се намери нито един интелигентен, нито един талантлив... А страхотно ефективни се оказаха тези хора. И винаги ми е било... сега вече ми е смешно, че са глупаци – като си помисля кои са ми били врагове, кои са доносничели, съчинявали... Ние говорим бюрокрация, чиновници. Глупости! Най-страшната бюрокрация са тия, дето се бият в гърдите, така наречените поети. Те какво зло извършиха спрямо културата! Че мен директно никой от началниците – партийни, административни, не ми е направил злото. Направили са ми злото моите така наречени колеги – поети, белетристите, всякакви... критици. Как ще кажеш: ‛Той е чиновник“? Напротив! Те такива не ходят на работа. Само слухтят кой какво казал... (...) Да споменавам имена в моите очи ми се струва недостойно... Ще прозвучи като дребнава разплата. Особено сега... (...) Още повече, че и на мен не ми се е струвало недостойно. Приемал съм го като правилата на играта. Човек свиква с изкривяванията, със социалните изкривявания и изведнъж хармонията може да го шокира като нещо неестествено и патологично.

Може би векове ще са нужни, за да се възстановят отново нормалните човешки норми, това, което наричаме хуманизъм, човешка нравственост.

Не обичам думата ‛жертва“, затова няма да говоря в първо лице... Странно ми е, когато жертвата започва да придобива психологията на палача си... Разбира се, аз знам и друго – че и палачът придобива нещо от психологията на жертвата. Господ е заложил някакъв много разумен баланс – винаги трагедията да бъде двустранна, да няма абсолютен победител. Абсолютният победен парадоксално може да се окаже победител, и обратно.

Започнах да търся своята грешка. Понеже знам, че не съм съвършен. Мен от хиляди неща ме е срам – от жест, от фалшива усмивка, някога съм постъпил несправедливо, някога съм се подиграл някому, а не е трябвало да се подигравам, трябвало е да разбера човека, не е било време за шеги... Озлобявал съм се – неправомерно и с неточен адрес, защото се натрупва енергия, зла у човека и не винаги се насочва към този, който я предизвиква. Често пъти става един разпилян огън, от който невинни могат да пострадат... Десетки неща се натрупват в човек, когато е достатъчно изморен, когато инстинктът му за съхранение започва да прави отстъпки, когато се появяват мазохистични усещания и започва да се себеупреква. Самото самоупрекване е вече един аванс за онези, които смяташ за несправедливи, некоректни...

Тълпата не е само понятие, тя е действаща категория. Тя е нещо много опасно и много гнусно, обича да се кичи с прогресивни лозунги, опасен заместител, сурогат на истинските стойности...

Моята безотговорност много им помогна. Мен ме мързи да правя кариера, после – малко суета с обратен знак. Освен това – някакво доверие в биологическото безсмъртие и утешението, че О!, аз винаги ще си наваксам и винаги ще си отмъстя! Като казвам ‛отмъстя“, разбирам, че моите стихове ще изтрият този или онзи. За себе си не знам дали съм талантлив, но едно от упованията ми е, че като чета ‛гениите“ на нашата литература, виждам, че съм по-добър от тях, и ми става смешно, защото ако това, което правят те, е изкуство, тогава изкуството е много жалко и смешно и не заслужава човек да има сериозно отношение към него...

Нищо страшно няма да се озлобиш и да се отчаеш, и да се самосъжалиш, пък и да се мислиш от време на време за нещо повече, но това трябва да бъдат динамични състояния. В крайна сметка личната човешка душа намира вярната формула от всички тия движещи се елементи. (...) Аз обичам да бъда циник и към себе си, обичам да се видя и като шут на самия себе си. Благообразните и благородни маски повече ме плашат, отколкото една гротеска, защото тя е по демократична, по-честна. По-добре да излъжеш хората, че си лош, отколкото да ги излъжеш, че си добър.

Това е едно от щастията – че винаги са ме надценявали творчески и ядох пердах, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се така и ми създадоха добра биография. Аз бях възпитаван романтично – от литературата, не от живота, - и винаги можех по тази романтична струйка да бъда подведен да извърша престъпление, без да се усетя...

Най-важното е пред самия себе си да не допусна чувство за някаква изключителност. (...) Най ме е страх сега, точно в този момент да изглеждам герой. Това ме ужасява просто. Сега как се става герой? От глупост, да кажем, държавата наругае някого и той стане герой. А най-странното е, че другите започват да завиждат: ‛Аз какво казах едикога си! Аз бях пръв“...

Поезията, както и свободата, е лишено от смисъл понятие и то само се е се съгласило да бъде унизено.

З ноември 1988

Константин Павлов в разговор с Велислава Дърева

Вестник ‛Култура“, бр. 21, 25 май 1990