Разликата между художествено произведение и политологичен анализ е в начина на поднасяне на посланието. При втория вариант то е директно формулирано и аргументирано от самия автор; при първия е закътано в гънките на страсти, преживявания и емоции, споделени от автора. Читателят ги интерпретира и формулира самото послание.

В този смисъл клипът на БСП по повод последния партиен конгрес е художествено произведение с безспорна естетическа стойност. Клипът отразява страстите, терзаещи неговите автори, техния багаж от преживявания, спомени и натрупани знания. Без даже да подозират, те формулират визия за света и себе си в него – при това искрена и неподправена (вероятно поради факта, че са дълбоко убедени в своята правота). Не познавам по-откровен програмен документ от този клип – той е искрен израз на това какво всъщност партията е и какво не е.

Трамваят като метафора на българското общество е доста прозрачна. Също така прозрачно е и внушението кой може да го управлява с лекота (други потенциални претенденти се задъхват). Невероятна обаче е празнотата. Трамваят – както и спирката, на която той така и не спира – са обезлюдени. Останал е само един човечец на преклонна възраст, изживяващ отново и отново спомените от собствената младост. Страната сега, обществото сега, поколението сега липсват. Може би вече всички са се изнесли в чужбина? Или просто са се изпокрили нейде в шубраците? Където обаче и да са, мълчат зловещо.

В липсата на света днес и поколението днес прозира целият ценностен заряд на клипа и на самопризнатата визия на БСП за света и себе си. Партията начело с младеещия си председател остава закотвена в началните години на „телевизионното поколение“. Самият трамвай е също антикварен, няма и намек действието да се развива в началото на XXI век. Авторите (и героите) като че ли са заспали във времето на сериала „На всеки километър“ с ролевите модели на Серго и Митко-бомбата. После са се събудили в нов, непознат свят, чиято динамика и ценности не разбират, и като самозащита търсят спасение в собствените спомени.

По този начин клипът – както и цялата партия, която символизира – е в „минало време“, въпреки претенциите на каращия влака (трамвая). Новото мрежово поколение остава изцяло извън кадър – както на клипа, така и на текущата „политика“ на БСП. Досущ като по времето на Митко-бомбата и Велински, БСП се самоизживява като единствена политическа партия, призвана да отстоява ценностите на социална справедливост и равенство на възможностите. Прави това обаче по изключително бездарен и вредителски за идеята начин, понеже от самото си преименуване досега упорито слага знак на равенство между „леви ценности“ и „преклонна възраст“. В клипа стига до своеобразен апогей, локализирайки сред преклонната възраст не само ценностите, но и идеите, чрез които те да бъдат реализирани.

Ако БСП успя да постигне нещо през последните 17 години, това е да окарикатури лявата идея и да я направи за посмешище в България. И продължава да го прави в момент, когато провалът на неолибералната философия извежда именно тези ценности отново на дневен ред в световен мащаб. В световен мащаб обаче техните носители не са в пенсионна възраст и не се захласват по носталгична черно-бяла ретро стилистика. Те са млади, в нета, самоорганизират се и общуват така, както са израснали – с новите технологии и новите концепции за света. Не рециклират стари издания на нафталинена патетика, а превеждат изконните ценности за справедливост на езика на съвременната реалност и глобалните проблеми. Достатъчно е човек да гугълне „Olivier Besancenot“ или „our lives are worth more than their profits“ и ще разбере за какво става дума. Ще разбере и колко далеч от всичко това е БСП барабар с двамата си Сергиевци.

Жалко и тъжно е да гледа човек как от „защитник на левите ценности“ БСП се превърна в техен гробар. А попътно – и в гробар на реалната дясна алтернатива, понеже антипод на карикатура може да бъде единствено карикатура.