Класически пример за това как Ню Йорк Таймс преобразява новините, за да ги направи по-подходящи за публикуване, е отразяването на работата на Международния съд в Хага по делото, в което Босна и Херцеговина обвинява Сърбия в геноцид и настоява за изплащане на репарации в размер на няколко милиарда.

Това беше дело, в което Ню Йорк Таймс взе огромно участие. Балканските войни бяха златни дни за американската журналистика. Репортери на Ню Йорк Таймс спечелиха „Пулицър“ за разказване на ужаси, колумнистите, списващи колонките „анти-редакционни“, като Антъни Луис и Лесли Ге, всяка седмица призоваваха към бомбардиране, повтаряйки: сърбите са виновни за това, че Сърбия се разпадна; сърбите са отговорни за войните в бивша Югославия; само сърбите извършваха геноцид като форма на държавна политика и ако не бе американското решение за бомбардиране, сърбите щяха да изтребят всеки етнос и да реализират древната си мечта за Велика Сърбия.

Разказите за ужасиите на сърбите, изпълнени със снимки на виещи от мъка жени и палещи свещи момичета, имаха за цел да докажат на читателите, че противно на това, което може би виждат или чуват, онези, които извършват зверствата, са не САЩ, а техните противници. Ето защо решението на Международния съд в Хага, взето на 26 февруари 2007, е било огромно разочарование за Ню Йорк Таймс. Съдът отсъди, първо, че зверствата в Босна не представляват геноцид; второ, че правителството на Югославия не само че не е извършило геноцид, а че не и отговорно за убийствата в Босна, защото то не е упражнявало ефективен контрол върху въоръжените сили на босненските сърби.

Освен това съдът, следвайки Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (МНТБЮ), постанови, че геноцид е имало само при един случай - през юли 1995 в Сребреница. Но дори и при това положение правителството на Югославия не носи никаква отговорност. Няма никакво доказателство, твърдят от съда, че атаката срещу Сребреница е била разпоредена или предприета с тайното участие на Белград. И дори и връзките между двете армии – на Югославия и на босненските сърби, „да са били силни и близки в предишни години... поне по онова време политическите и военните организации на босненските сърби не са били същите като тези на Федеративна народна република Югославия. (ФНРБ)“

Затова съдът постанови, че кланетата в Сребреница не са били ‛извършени от хора или от обекти, свързани с органи на [Югославия]. Също така стана ясно, че не е изяснено дали кланетата са били извършвани под инструкциите, или под ръководството на органите на [Югославия], нито пък че нарежданията са били издавани от федералните власти в Белград или от който и да е друг орган на ФНРБ, още по-малко, че подобни инструкции са били давани със специфичния замисъл, че могат да доведат до нещо, което да се характеризира като геноцид. Ето защо съдът отсъди, че Сърбия не дължи никакви парични репарации на Босна и Херцеговина.

Стратегията на Ню Йорк Таймс бе да дискредитира присъдата на Международния съд и в същото време да го атакува заради нея. Победоносното заглавие, появило се на следващия ден под текста на Марлис Симонс: „Съдът обяви, че убийствата в Босна са били геноцид“, бе сякаш като доказателство за онова, за което Ню Йорк Таймс пишеше. Разбира се, не това бе решението на съда. И, между другото, това бе един от въпросите, по които съдът бе помолен да се произнесе – въпросът дали Сърбия е отговорна за предполагаемия геноцид. Симонс признава, че съдът е обявил, че Сърбия не е виновна за геноцида. Но тя бърза да добави, че съдът „обвинява Сърбия, постановявайки, че „е можела и е трябвало“ да предотврати геноцида“.

Съдът обаче не е казвал подобни неща. Думите, които Симонс цитира, не могат никъде да бъдат намерени в решението. Те фигурират в изявлението, направено за пресата, от страна на председателя на Международния съд – съдия Розалин Хигинс от Великобритания. Тя казва: „Съдът установи, че [Югославия] е можела и е трябвало да действа, за да предотврати геноцида, но не го е направила. [Югославия] не е направила нищо, за да предотврати кланетата в Сребреница, въпреки политическите, военните и финансовите връзки с Република Сръбска, включително и с нейната армия.“ Така, по неизвестна някаква причина, Хигинс преобърна решението на съда.

Съдът е записал, че “предвид на тяхното безспорно влияние и на информацията, с която са разполагали и която е съдържала сериозни предупреждения, федералните югославски власти е трябвало да направят всичко, което е било в правомощията им, за да се опитат да предотвратят трагичните събития, за степента на които не е можело да се знае със сигурност, но поне е можело да се направят предвиждания.“

Има огромна разлика между формулировките - човек не е направил всичко, което е било по силите му, за да предотврати престъпление, и човек е можел и е трябвало да предотврати престъплението. Всъщност, съдът не е могъл да се произнесе, че Белград е трябвало да предотврати убийствата в Сребреница и заради това е постановил, че на Босна не се дължат никакви репарации.

‛Репарациите за Босна щяха да имат основание, ако съдът бе в състояние да заключи.., че геноцидът в Сребреница е щял да бъде избегнат, ако [Югославия] бе действала в съответствие с юридическите си задължения. Но съдът просто не може да го направи... И тъй като съдът не може да докаже причинно следствена връзка между нарушаването на задължението [на Югославия] да извършва превенция и щетите в резултат на геноцида в Сребреница, финансовата компенсация не е подходящата форма на репарация при нарушаване задължението за предотвратяване на геноцид.“

Въпреки откритото си самохвалство, Симонс е знаела, че решението на съда е огромно разочарование. Ето защо тя неясно и мънкащо говори за някакъв политически натиск, който бил оказан върху съда. Решението, пише тя, „дори и стриктно да се придържа към закона, е в синхрон с политическите желания на Западните страни, които искат да придърпат Сърбия в голямата западна европейска общност, вместо да я гледат изолирана и отхвърлена, най-вероятно обвинена в геноцид, с нарастващ брой крайни националисти.“

Ето как Симонс, която иначе съвсем безкритично пише за действията на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия, сега намеква, че съдиите от Международния съд, които са наистина от много държави, се подчиняват на диктата на някои ‛Западни страни“, които обаче не се споменават поименно.

Симонс завършва статията си с изречението: „Все още не е казана последната дума за ролята на сръбските лидери в босненската война“. Освен това, цитирайки анонимни прокурори от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия, тя твърди, „че трибуналът има част от записите, направени във Върховния съвет за отбрана по време на военните действия, при които могат да бъдат чути политически лидери и членове на бившата югославска армия... Анонимните служители твърдят, че има минути от записа, които са заглушени, а някои и напълно изтрити. Става дума за части от записа, който съдържа информация за това как сръбските лидери „са ръководили подопечната им армия в Босна“.

Според Симонс Сърбия се е договорила с трибунала само нейни съдии и адвокати да могат да гледат записите. В решението на Международния съд в Хага се казва, отбелязва Симонс, че „на съдиите не е била дадена възможност да видят записите“. Да, това е вярно, но те не отдадоха кой знае какво значение на този факт, имайки предвид голямото количество материали, които им предостави Босна. Освен това Симонс твърди, че съдът е постановил, че геноцидът е извършен в Босна и че Сърбия е нарушила Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид. А това, че той е пропуснал да се произнесе, че геноцидът в Босна е бил организиран от Белград, Симонс обяснява само с унищожени документи и с някакъв натиск, оказан от неназовани Западни страни. И най-накрая да си го кажем: решението на Международния съд е проблематично. Съдът твърди, че никъде, освен в Сребреница, не е имало геноцид. Но подобна формулировка няма никакъв смисъл.

Геноцид означава опит за унищожаване на цяла една нация или на цяла една етническа група. Ако убиете редица невъоръжени членове на етническата група „х“ в селото „у“, но ги оставите живи в следващото село, вие извършвате военно престъпление, но не и геноцид. Рафаел Лемкин, който е формулирал Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид през 1948, определя „геноцида“ като координиран план от различни действия, които са насочени към унищожаване основите на живота на дадени национални групи с цел унищожаването на самите групи“. Ето защо съдът не може да претендира, че безусловно прилага конвенцията, след като отсъжда, че убийствата в Босна не представляват геноцид, а убийствата в малкия град Сребреница - представляват.

След като според Международния съд превземането на Сребреница е станало импровизирано, не е имало идея босненските сърби да извършват екзекуции преди промяната на военните цели, Белград не е упражнявал ефективен контрол върху босненските сърби, не е знаел предварително, че се планира Сребреница да бъде превзета и не е имал свои въоръжени части в Босна – е трудно да се каже какво точно сръбските власти е трябвало да направят, за да предотвратят клането. Организацията на обединените нации, която в онзи момент е имала свои части в Босна, е била в далеч по-добри позиции, за да направи нещо, с което трагедията да се избегне.

В допълнение към основната статия на Симонс, същия ден Ню Йорк Таймс публикува и текста на Никълъс Ууд, който горко се оплаква от Международния съд в статия, озаглавена “Босненските мюсюлмани приемат решението на съда като поредното поражение.“ Решението, пише Ууд, маркира втора пречка за една година“. А каква беше първата? Смъртта на Слободан Милошевич.

Също като Симонс, Ууд реализира две стратегии – да атакува Международния съд и да дискредитира решението му. Той някак си несериозно пише, че съдът ‛е открил ясна връзка между Сърбия и армията на босненските сърби. Според съда Сърбия е била в състояние да спре геноцида, извършен срещу 8 000 мюсюлмани – мъже и момчета от Сребреница.“ Съдът не е обявил, че Сърбия е била ‛в състояние да спре геноцида“. Той постановява, че Сърбия е пропуснала да покаже, че ‛предприема всякакви действия, за да предотврати случилото се и да избегне зверствата, които бяха извършени.“ С други думи, тя можеше и трябваше да направи повече.

Шест дни по-късно Ню Йорк Таймс публикува редакционен коментар, в който обявява, че Международният съд ‛е установил официалното съучастничество на бившето сръбско правителство“ в геноцида в Сребреница. Това отново е плоска лъжа. Съдът изрично бе подчертал, че ‛Сърбия не е участвала в геноцид и в нарушаване на изпълнението на задълженията си по Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид“. На следващия ден Симонс отново писа за решението на Международния съд, повтаряйки отново лъжата, че съдът е намерил основание да твърди, че Сърбия ‛е можела и е трябвало да предотврати убийствата [в Сребреница] така, както го изисква конвенцията...“

Прави впечатление, че в материала си Симонс твърди, че ‛решението свърза сегашното правителство на Сърбия с бича на геноцида, дори и той да е бил извършен по време на управлението на Слободан Милошевич.“

Месец по-късно Симонс пише статия от 1800 думи, озаглавена ‛Геноциден съд се обяви в полза на Сърбия, без да види пълния военен архив“. В нея тя твърди, че съществува заговор за омаловажаване на сръбските престъпления и че в него са въвлечени и Международният съд в Хага, и Международният наказателен трибунал за бивша Югославия. През 2003 Симонс непрекъснато пишеше, че Сърбия е предала на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия стотици документи, които ‛съдържат и записи от военни срещи между югославски политици и военни“ и ‛обещават най-добрия поглед отвътре“ за ролята на Сърбия в босненската война от 1992-1995.“

Сърбия успя да си извоюва правото записи от тези срещи да не попаднат в публичното пространство, тъй като са свързани с националната сигурност на страната. Белград обаче позволи на съдиите и адвокатите в Международния наказателен трибунал за бивша Югославия да видят и цензурираните материали. Това не попречи на Симонс да твърди, че Белград ‛е разкрил истинската си цел: да държи пълните военни архиви далеч от Международния съд в Хага, в който Босна съди Сърбия за геноцид, и да се отърве от изплащането на огромни репарации“.

Според Симонс онези, които са видели архивите и секретните записи, смятат, че те още по-директно показват как Сърбия е контролирала и финансирала войната в Босна и как армията на босненските сърби, въпреки че официално е разпусната след 1992, е останала реално продължение на югославската армия.

Твърденията на Симонс са объркващи. Ако Международният наказателен трибунал за бивша Югославия е разполагал със секретните документи още през 2003, то защо не ги е използвал? Делото срещу Милошевич показа съвсем ясно, че обвинителите се провалиха в намирането на сериозно доказателство, че войната в Босна е била предизвикана и организирана от Белград.

Твърденията, че трибуналът не е имал достъп до записите, са пълни безсмислици. Той е разполагал с редица инструменти за събиране на свидетелства и доказателства, като при това е можел напълно да гарантира анонимността на свидетелите. Записите по делото са изпълнени с многобройни показания на хора, пожелали анонимност.

И сега? Оказа се, че всичко е свързано с някакви документи, в някакви ‛архиви“, в някакво белградско министерство, които само няколко души са видели, но които могат напълно да докажат онова, което трябва да се докаже – че под прякото командване на Белград армията на босненските сърби е извършила геноцид в Босна.

Прокурорите от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия, които информират Симонс, имат пълното основание да не се чувстват виновни за липсата на успех. Малко след като историята на Симонс бе публикувана, нейният основен източник на информация и главен прокурор в процеса срещу Милошевич - Джефри Найс, публично разкритикува Карла дел Понте. В отворено писмо до хърватския всекидневник Jutarnji List Найс обвинява Дел Понте, че е сключила сделка с Белград, след като, без да се консултира с него, ‛е поставила част от архива под възбрана.“

От своя страна Дел Понте веднага отговори на атаката, като разпространи изявление, в което се казва: ‛От кабинета на прокурора на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия категорично отхвърлят всякакви обвинения, че по някакъв начин са въвлечени в ‛криене на документи“ от Международния съд в Хага или в каквато и да е в друга ‛сделка“ с белградските власти.“

Как да не повярваш, че Ню Йорк Таймс се занимава със странни теории на конспирацията...

Taki’s Magazine,

Превод от английски Михаела Паунова