- Здравей! – каза Пух на тъмното, в случай, че някой беше зад вратата.
- Здравей! – отвърна Този, Който беше.
- О! – възкликна Пух. – Здравей!
- Здравей!
- О, ето те и теб! – каза Пух – Здравей!
- Здравей! – повтори Странното Животно, като се чудеше докога ще продължава това.

В крайна сметка се оказва, че Странното Животно е Тигър, Кристофър Робин знае за него и Мечо Пух се връща в кревата, успокоен, че никой не се опитва да открадне някое от гърненцата с мед. Едва ли обаче наблюдателите на българския политически живот ще могат да изпитат някакво успокоение. Не само защото гърненцата с мед постоянно изчезват, а и защото основните политически лица толкова често сменят лицата и интонациите си, че не знаеш кой точно стои пред теб – може да е меланхоличният Йори, но може да е и хиперактивният Зайо, може да е сладкият Прасчо, но може да е и страховитият Муслон.

Тази вакханална смяна на идентичности е обхванала всички – от министър-председателя до най-ярките му отрицатели. Да си припомним с какво се занимаваше българският премиер в дните, когато неговите колеги от Европа, Америка и Азия се опитваха да поставят основите на новия икономически ред. Сергей Станишев чатеше. С девойките от своя фен-клуб и по-специално с добилата национална популярност Zvezdicka. 42-годишният премиер изведнъж се превърна в побеснял от хормони тийнейджър, който излива обхваналата го страст в безкрайни нет-диалози. Умилителни са опитите на червените пиар-и да превърнат неособено харизматичния премиер в сгряваща девичите сърца сексуална икона. Но за да се увенчае с успех, подобна свръхамбициозна инициатива задължително трябва да бъде ръководена или от Карл Роув (стратега на Джордж Буш-младши), или от Алистър Кембъл (медийния съветник на Тони Блеър), или от Глеб Павловский (политтехнолога на Владимир Путин). За дълбоко съжаление на соцсимпатизантите, у нас няма професионалисти с качествата на гореизброените spin-doctors. Те в никакъв случай не са особено симпатични лица, но поне знаят как да постигнат нужните резултати. А нашенските им епигони не само са несимпатични, ами на всичкото отгоре са и некадърни. Колкото и червени кърпи да връзват по ръцете на Станишев, колкото и македонски хора да го накарат да изиграе, колкото и песни да го принудят да изпее, едва ли някога ще постигнат желаното преобразяване. Съблазнителни девойки няма да си хвърлят сутиените по него, а сексуално настроени гражданки няма да се тълпят пред входа на Министерския съвет с надеждата да зърнат поне за миг идола си. И защо тогава е целият напън? Само заради призива на „архи-врага“ Бойко Борисов да бъдат извадени хомосексуалистите от властта? Или заради наближаващите избори? Само че да се конкурираш с неформалния лидер на ГЕРБ на полето на сексуалната харизма си е абсолютна загуба на време. И на пари. Столичният кмет отдавна си е парцелирал този периметър и ще продължи да бъде основно действащо лице в сънищата на маникюристките, масажистките и фризьорките. И никакви усилия на никакви червени шамани не могат да променят това либидно статукво, да метаморфозират образа на г-н премиера от скучноват отличник в сексуален хищник.

Неуспешните метаморфози в обществения ни живот засягат както политиката, така и бизнеса. Напоследък поредният самороден икономически гений от Самоков тръгна да разширява влиянието си. Христо Ковачки не само си направи партия, но и в стахановски срокове спретна цяла коалиция. Може би г-н Ковачки искаше да последва светлия пример на Силвио Берлускони, а може би просто му беше омръзнало да си дава парите на другите партии. Но в желанието си, било да спести някой лев, било да се превърне в българския Il Cavaliere, енергийният олигарх се престара. И позитивният ефект от действията му започна да се превръща в негативен. На още неродената коалиция предрекоха сигурно влизане в парламента и (почти) сигурно участие в следващото правителство. Тази вълшебна музика за ушите на г-н Ковачки вероятно е прозвучала като предупредителен камбанен звън в главите на довчерашните редовни получатели на парите му. Доста силен ще да е бил този набат, щом пословичната със своето будистко отстранение българска правоохранителна система прояви неочаквана активност във връзка с бизнес-делата на новопоявилия се партийно-коалиционен строител. След нейните светкавични действия Христо Ковачки ни трогна с родолюбивото си признание, че предпочита да лежи в български затвор, отколкото да събира тен на чуждестранен плаж. Вероятно обаче няма да му се наложи да доказва практически този жертвоготовен патриотизъм. Защото у нас прокуратурата и съдът служат основно за сплашване на прекалено възгорделите се индивиди, никога за тяхното реално наказание.

На мушката на някогашните си съюзници (и все още коалиционни партньори) изглежда е попаднал и един друг много известен български гражданин. Ахмед Доган. Не знам защо се сетих за него веднага след Христо Ковачки. Вероятно е чиста случайност. Както и да е. Г-н Доган започна да усеща все по-силна жега, защото така и не пожела да реши в каква точно премяна ще се явява пред населението – тази на бизнесмена или тази на политика. Досега му позволяваха да ползва аксесоари ту от единия гардероб, ту от другия, но явно всяко търпение си има граници. Дори и това на менторите му. Вероятно вербалните снаряди, които изстреляха по някогашния си Шеф знайни и незнайни бивши ДПС-функционери, няма да предизвикат фатални поражения. Сигурно Ахмед Доган не е и чак такъв Велик комбинатор, че да посредничи в петролни сделки между „Газпром“ и Турция. Имайки предвид кокошкарския характер на българската политика, що-годе достоверно звучи единствено твърдението за натъпканите с банкноти войнишки мешки. Но самият повелител на ДПС дотолкова се вживя в образа на политико-бизнесмен, че каквато и небивалица да бъде произнесена по адрес на икономическите му интереси, ще бъде възприета насериозно. Няма как, популярността има и неприятни страни. И това, че разни хора не те харесват, е най-малката. Много по-неприятни за личности като г-н Доган са следите, които остават, както казваше Павел Вежинов. Колкото и да си хитър, колкото и да си изобретателен, няма как да ги скриеш всичките. Ръкописите, дори и тези, които съдържат скучни финансови отчети, не горят. И винаги могат да бъдат извадени. Когато му дойде времето.

А, ами какво става със СДС? Не бива да забравяме тази партия. Дори само от историческа почтеност. Няма да е честно, ако не си спомним, че някога се кълняхме в тези три букви, че за много от нас те бяха символ на радикалната промяна, на опита на България да излезе от ориенталско-комунистическата диващина. Да, знам, че всичко това е безвъзвратно отминало, че няма как да се върне, че бляскаво възкресение има само в Евангелията. Но пък може да има и не чак толкова бляскаво възкресение, нали? Още повече, сега има точно седем кандидати за спасяване на синята партия. Защо да не съзрем зад това число някаква библейска символика? Можем, разбира се, всякакви неща да виждаме и дори да си ги измисляме. Основният проблем за СДС обаче се състои в тъжния факт, че никой от кандидат-спасителите не прилича дори и в малка степен на Онзи, който с едно докосване изцеляваше болните и обсебените от зли духове. Не е нужно, разбира се, политическият лидер да има класически месиански черти. Но пък и не е известно някъде по света партии да печелят избори само и единствено благодарение на програмните си документи. Колкото и добре да са написани. И това е съвсем естествено. Напълно нормално е да гласуваш не за лист хартия, а за хората, на които можеш да имаш доверие, че ще изпълнят написаното. В официалните документи на Демократическата партия в Америка най-вероятно е имало много добри послания. Но също толкова вероятно е, че са ги прочели твърде малко гласоподаватели. Избирателите изпълваха стадионите и огромните аудитории, привлечени не от поредното комюнике, а от възможността да чуят какво ще каже Барак Обама. Нямаше никакво значение, че от републиканския лагер му се подиграваха, че го наричаха снизходително „Избрания“ и че пускаха реклами, в които пренебрежително го сравняваха с Бритни Спиърс и Парис Хилтън. В крайна сметка, тъкмо този „звезден“ статус помогна на Обама да стане президент. Ето защо харизмата има значение. При това огромно.

Наивно е да си представяме, че новият лидер на СДС може да има излъчване и красноречие, подобни на тези на Обама. Но все някакво излъчване и някакво красноречие трябва да има, нали? Трябва да бъде разпознаваем и запомнящ се образ, а не поредното Странно животно, което хвърля в недоумение избирателите и ги кара с досада да чакат окончателното пропадане в небитието на синята партия. А най-любопитното е, че тъкмо защото е в такова окаяно състояние, СДС има шансове. В момента партията е нещо като куха структура. Там няма съдържание, но пък ги няма и всички онези отрицателни характеристики – отлюспвания, търсене на врага с партиен билет, болезнен вождизъм – които я пратиха на дъното. Когато си в най-ниската точка, единственият път е нагоре. Ако, разбира се, не си пълен кретен и не започнеш да дълбаеш надолу.

Това се отнася както за ръководството на СДС, така и за висшите функционери на всички останали партии. Безкрайно важно е всеки от тях да намери истинското си лице, а не постоянно да влиза в роли, коя от коя по-неподходящи. Защото, ако това фалшиво лицедейство продължи, при вида им избирателите ще почнат да реагират като ужасения Прасчо:

- Има най-голямата глава, която си виждал някога! Грамадно нещо, като... като Нищо! Огромно! Като... Е, като... и аз не знам... като гигантско Голямо Нищо! Като гърне!