Прибираш се в къщи, сядаш пред телевизора, изключваш познатата реалност и прехвърляш каналите за хубав филм. Или направо включваш любимия сериал. Това е лично пространство. И лично време. За собствени слабости, скрити мечти, пристрастия или просто глупости. Всеки го прави. Независимо от своята ‛класа, пол, занятие‛. Най-вече в очите на този глобализиран зрител международен фестивал като ‛Златната ракла‛ би изглеждал като истински празник в гледането-на-телевизия-без-край. Зрителите обаче са си в къщи с дистанционно в ръка. А в залите на Новотел ‛Пловдив‛ са телевизионери, журналисти, гости и малка част от авторите на филмите.

Във всеки кино- или театрален фестивал празникът е както в срещата между създателите, които искат да знаят ‛къде сме ние?‛ (какво се случва в изкуството, с което се занимават), така и между зрителите и създателите, които искат да проверят как се възприемат техните произведения от онези, към които са обърнати. Най-особеното в ‛Златната ракла‛ е, че не е ясно кой с кого иска да се срещне. Или по-точно, за кого е празникът. В това отношение срещата куца, доколкото не е организирана според съответни ясни формати, програми, принципи или теми. Пресконференциите представят (част) от авторите на филмите набързо, дискусиите за целите на телевизионното филмопроизводство, за качеството му и връзката с обществения живот са блян, а разпространението на показаните тв-филми едва ли зависи от присъствието им на фестивала. Ясно е само, че наградените ще бъдат показани по БНТ.

В тазгодишния ХХХІІІ международен фестивал ‛Златната ракла‛ участваха 61 телевизионни организации и независими продуценти от 26 страни. Според статута на фестивала, в селекцията попадат изпратените в съответния срок филми. И тъй като те трябва да отговарят на най-общо формулиран жанров белег (‛тв-игрални филми и мини сериали за възрастни‛), показаното беше от най-различен характер, с различно качество, ориентирано към най-широк кръг от теми, проблеми и съответно аудитории.

Филмът на Чешката телевизия ‛Урок по пиано‛ на режисьора Зденек Зеленка например е трогателен разказ за силата на приятелството. Когато всичко изглежда загубено за бившия пианист Франтишек Стара след излизането му от клиниката за алкохолици и никой не му дава втори шанс - нито жена му, нито сина му, нито колегите му музиканти, единственият, който го разбира и му подарява пиано, е приятелят му Мандрик. Това познато, но винаги печелещо качество на чешкото кино - да се вглежда в малкия човек и да разказва просто и с чувство за хумор неговата история, за да се огледат в нея вечните етични въпроси, можеше да се види и в този типичен за жанра си филм – четлив, с ясни образи и добри актьори, с остроумно и леко построен диалог, с професионално организирани в композицията на филма завръзка, кулминация и развръзка. По съвсем противоположен начин е разказана историята на едно чувствително и болно момче в унгарския ‛Розовите храсти на Вайнхаген‛ по разказите на Ласло Дарваши – в ясна и дълбока психологическа картина чрез преживяванията на главния герой, с минимален диалог и дълги кадри.

Далеч по-оригинален от тези два ненаградени филма е получилият ‛Сребърна ракла‛ румънски ‛Таке‛ на режисьора Игор Кобиленски и ‛Домино-филм‛. Той поглежда на живота през очите на 61-годишния Таке, работещ в гробището ‛Покой за всички‛ и търсещ реализация на мечтата си за най-добро място за вечен сън. Наред с него е френският ‛Мама е луда‛ на Жан-Пиер Амери и Франс 3 заедно с получилата награда за женска роля Изабел Каре. Филм проследява чрез образа на Силви конфликта между семейната хармония и помощта за имигранти от Ирак, Иран, Судан и пр., конфликт между семейната и обществената солидарност, или - между юридическите и неписаните закони на битието.

Наградите в първия раздел са толкова много, че съвсем не е било трудно за журито с председател Станимир Трифонов да покрие почти целия разнороден раздел от филми.

Филмът, който получи ‛Златната ракла‛ и наградата за най-добър сценарий на Тамас Кирхнер, бе ‛Чудото на Берлин‛. Той е на Роналд Сузо Рихтел и ZDF и е добър пример за ясна политика на телевизията по отношение на ключови за обществото теми. Излъчен през януари 2008, в съботна вечер, той е ориентиран към максимално широка аудитория. ‛Чудото на Берлин‛ изглежда като епизод от дългосрочна програма за представянето на живота на ГДР преди падането на стената. Преработването на миналото и наследството на социализма е тема, която е постоянно във вниманието на немското общество. Филми като ‛Животът на другите‛ или ‛Сбогом, Ленин‛ са само най-популярната и видима част от сложен, противоречив и широк процес в публичността. Той включва усилията на медии, писатели, учени, журналисти, политици и особено на хора на изкуствата за осмислянето на следите, останали от социализма в живота на хората. В обществените телевизии присъстват предавания, документални филми и пр., представящи различни гледни точки към времето преди падането на Стената. Постоянните изложби, дискусии, превръщането в паметни на места от близката история, отварянето на Музей на ГДР, прочутата осталгия (носталгия по Източна Германия), вписването в архитектурния образ на Берлин на неговото разцепено минало не са нито случайни, нито еднократни акции. Така че част от този процес е изборът на телевизия като ZDF да направи ‛Чудото на Берлин‛. Животът в ГДР е едновременно пазарна, модна и болна тема. Всеки, който отвори сайта на телевизията, може да види, че за филма е използвана истинската история на войника Тило Кох. Филмът обаче я разказва чрез неговото семейство. В него добросъвестно е възстановена обстановката, стила, атмосферата заедно с всички детайли от интериора и екстериора, описани са образите в едно семейство. Бащата е служител на Щази. Синът му - член на пънкарска група. Официалният и алтернативния свят са сблъскани в семейството. Майката се включва в движението за промяна. Синът е приет в армията и мобилизиран отново точно преди падането на Стената - в разгара на протестите след прочутата среща на Хоникер с Горбачов. ‛Вятърът на промените‛ оставя бащата напълно сам, ‛отвява‛ дядото в болница, прегърнал телевизора си, за да следи събитията, и изправя от двете страни на Стената войникът и неговото момиче. За тях финалът е щастлив. Образите са ясни, актьорите играят точно гестусите на социалните соц-групи, ако използваме понятието на Брехт. В този смисъл филмът е исторически. Той реконструира чрез добре показаната семейна история малко парче от една вече изчезнала епоха. Неговата цел и ценност не е в оригиналността на погледа, а в лесната разпознаваемост на ГДР в четивни образи и истории. Тепърва ще бъдат създавани филми за тази епоха и ‛Чудото на Берлин‛ показва ролята на ZDF в този процес. Така че наградата за филма е и награда за политиката на ZDF.

С наградата на Алесандро Прециози за най-добър актьор в ‛Главен инспектор Де Лука: неразрешено разследване‛ на Раи, Италия, бе, де факто, отличен най-добрият от показаните в този раздел сериали. Впрочем, вече познат на българския тв-зрител.

Напълно обяснимо е, че ‛Дзифт‛ на Явор Гърдев получи четири награди. Напълно необяснимо е обаче присъствието му в конкурсната програма сред тв-игралните филми и сериалите. Фактът, че БНТ участва във финансирането му, е повече от важен знак за промяната в политиката й по отношение на българското кино, но съвсем не превръща ‛Дзифт‛ в телевизионен филм. Той беше показан ден след българската му премиера в съвсем неподходяща за пълноценното му въздействие зала, с лошо техническо качество. Началото му пропадна. Звукът и музиката на този филм нямат нищо общо с функциите на звука и музиката в телевизионния филм. Който пък от своя страна, въпреки жанровото си разнообразие, няма общо с жанровостта и пластовете на киноразказа, с изображението му. Накратко, с цялостната киноестетика на ‛Дзифт‛. Още по-кратко, то е като разликата между парче ‛Орбит‛ и парче дзифт. Така че, нито тук е мястото да се обясняват качествата му, нито би било професионално след прожекция с подобно качество. В театъра възможността представлението да не мине максимално добре е предвидена от режисьора, тя е вписана от него още при създаването на спектакъла. В киното е обратното, най-малкото защото техническата му ‛характерност‛ е и естетическа. Така че, тъкмо ‛Дзифт‛, вместо да изпише вежди на юбилейното издание, широко отвори очите за разтегливостта в избора на филми, за неизяснения профил и цел на фестивала.

Не по-малко мъглив бе разделът за тв-филми и мини-сериали за деца и юноши. С пълно основание и известно неудобство председателката на журито Милена Андонова каза, че тяхната работа е била лесна, защото не са имали особен избор. 15-минутният ‛Лека нощ, Франк‛ на Люк ван Гиникен и VRT, Белгия, действително се отделя сред минималната си конкуренция. Смъртта на хамстера Франк се преживява драматично от малкия Шийн и преобръща отношенията както с брат му, така и погледа му към всичко. В 15-минутната тв-капка режисьорът по неочакван начин показва как се съхранява света на състраданието, чувствителността, приятелството, семейството.

Разбрах, че традиционно разделът на документалните филми и репортажи се посреща с най-голямо любопитство. Те бяха и най-много. Известна част от тях имаха добра информативна страна. Друга част показаха старата истина, че не винаги от добра идея се получава добър документален филм. Още от Маклуън се знае, че към каквото и да се обърне камерата, публиката го приема и не се нуждае от мотивация. Но от това едва ли следва, че интересният обект пред камера компенсира липсата на ‛документална‛ кинодраматургия. Имаше филми, в които водеща бе познавателната цел. Тя успешно бе постигната чрез опит за изследване и влизане в съвсем непознат свят (‛База: Афганистан/Пакистан‛). Но също и чрез дисциплинирано приближаване към скрита в реалността реалност (‛Прах‛). Или бе търсена чрез едно по-спокойно приближаване и вглеждане в познати реалности (‛Нощ в София‛). Няколко от документалните филми предлагаха неочакван поглед в добре организирано изображение: ‛Частно разследване‛ на Антоний Дончев и Иван Тонев, ‛Парите на Якудза‛ на Хиденобу Йокой и Адцуши Миамото (Япония), ‛Чарлз Линдберг в цветове‛ на Даниел Костел и Изабел Франк (Франция). Жалко, че съвсем не бяха много хората, които видяха тези филми.

Извънконкурсната програма по-ясно показа полезната страна на подобен фестивал, защото представяше публично процеси в телевизията.

Тя включваше поредния ‛Отворен клас‛ на Патрик Сандрен и БНТ. Темата ‛Да продуцираш‛ е, разбира се, ключова заради огромния спектър от въпроси, които поставя – за отговорността, за риска, за ценността на подкрепения проект, за избора на автори, на структури на финансиране и разпространение и пр., и пр. Около повечето от тях се концентрираше разговорът. Залата беше пълна, а класът - воден от Н.Т.Бин (критик, режисьор, киновед), Мишел Рейак (режисьор и независим продуцент), Росица Вълканова (продуцент), Пиер-Ален Мейер (продуцент), Ив Мармион (директор по експлоатацията в ‛Еспас Синема‛ и др.) Един от ясно дадените ‛уроци‛ в класа бе, че продуцентството е най-вече ясно осъзната лична отговорност.

Представени бяха и успешните тв-формати на Творческия форум на Евровизия в Берлин през септември.

Пак в извънконкурсната програма бе показан ‛Коридор №8‛ – за разлика от образа на добре познатото ‛буре барут‛, това е весело отстранен и самоироничен балкански образ, съставен от различни срещи по трасето на несъстоялия се европейски проект за коридор №8.

Беше показана най-новата продукция на СТФ ‛Екран‛ с ‛Реката‛ на Анри Кулев, ‛Приятелите на Марго‛ на Иван Росенов, ‛Български хроники‛ на Дамян Петров и Дочо Боджаков, ‛Между маските‛ на Огнян Гелинов, ‛Предисторията: Богове и поклоници‛ на Атанас Димитров и серия от ‛Хъшове‛ на Александър Морфов. Съдбата им е трудно предвидима, но без съмнение би било успех, ако предизвикват реакции и дискусии. Защото с това представяне СТФ ‛Екран‛ заявява опит за промяна в политиката на БНТ за подкрепа и развитие на българското филмопроизводство.

Новото руско кино като съпътстваща програма беше в хармония с юбилейността на фестивала, доколкото е част от годината на Русия в България. Българската премиера на филма на Карен Шахназаров ‛Изчезналата империя‛ може да се чете и като подарък за юбилея на ‛Раклата‛.

Поне за мен, за пръв път присъстваща на този фестивал (като поканен за тържеството персонаж от Чеховия ‛Юбилей‛), на фона на блясъка на неговата 40-годишнината, още по-ясно се чу скърцащият звук на ръждясалия механизъм, отварящ капака на „раклата‛. Организаторите му обещаха следващата година фестивалът да се появи с нов формат. Дано това не значи само козметичен ремонт, смазване на механизма и лека редукция на броя на наградите. Колкото до глобализирания български тв-зрител, той се прибира в къщи, сяда пред телевизора и докато прехвърля каналите, е възможно да научи, че юбилейното издание на ‛Златната ракла‛ е приключило. След което си включва любимия сериал.