Още от самото начало на съвременните Олимпийски игри културата винаги се е опитвала да се промъкне на купона. Идеалистичното уподобяване на спорта и изкуствата като рецепта за сплотяване на младежта по света беше фундаментален принцип на Игрите, основани от Пиер дьо Кубертен. Той и сподвижниците му бяха дотолкова завладени от тази идея, че самият той беше награден със златен медал на игрите в Стокхолм през 1912 за написаното му под псевдоним стихотворение ‛Ода за спорта“.

Това беше и първият път, когато Олимпийски медали бяха присъдени за художествени постижения. Тази практика продължи до 1948, когато – sic! – беше прекратена, защото застрашавала любителския статус на Игрите. Канонизирането на всички тези свети спринтьори можело да бъде застрашено от поетите, безмилостно грабещи пари.

Това беше загуба за игрите – записите показват, че повече от 380 000 посетители са се стекли в Музея за история, наука и изкуства в Лос Анджелис по време на игрите през 1932, за да се включат в състезанията по изкуства. Но Олимпиадите бяха ориентирани в различна посока, изоставяйки отживелите императиви на аматьорските състезания и културния идеализъм далеч в миналото.

Все пак културата се задържа там. Не може да се говори за Олимпиада, без да се спомене Културна олимпиада; шанс за страната домакин да покаже на света, че възможността й да похарчи милиарди за няколко стадиона е съпроводена от плодовит и динамичен хинтерланд. За успешно домакинство на Лондон на Игрите през 2012 сериозно се разчита на неговата култура. И защо не? Спорно е, че това е единственото и най-голямо преимущество на града.

Акцентите на Лондонската културна олимпиада бяха неофициално ‛разбулени“ и беше трудно да потиснем прозявката. Ще ги изброим за протокола: приветствие по случай домакинството на Лондон и цялото Обединено кралство към света; вдъхновяване и привличане на младите хора; генериране на позитивен опит за поколенията. Това е класическа, добре ‛наточена“ олимпийска реч. Но това не е езикът на художественото творчество.

Не се съмнявам, че ще има изобилие от стойностни и правилно оценени културни проекти, които по подходящ начин ще отпразнуват пристигането на това наистина необичайно международно събитие в Лондон. Амбициите ще бъдат без граници. Как ви звучи това за встъпителни надписи към филм и видео програма за Културната олимпиада: ‛Около 15 000 младежи, в по-голямата си част от целеви групи от хора в неравностойно положение, ще вземат активно участие в масовото социално наблюдение на XXI век“. Достатъчно много ли ви говори?

Разбира се, ключово е честването. Но културата е нещо толкова по-обширно от това. Британската култура в частност се корени в нейната подмолност, непочтителност и сатира. Културата на Англия се защитава със зъби и нокти, когато трябва да се подчини на някакви почтени цели. Това е, което й дава живот и острота.

Така че тук е проблемът на организаторите на Културната олимпиада: как да се доберат до енергията и интегритета на британската култура, като в същото време останат предани на благите идеали на Олимпийската визия. Това не може да стане на практика. Културната олимпиада трябва да посее алтернатива на самата себе си.

Разбира се, Олимпийските игри не се грижат особено много за тъмните страни на каквото и да било, но културата със сигурност го прави. Това е разликата между спорт и изкуство. Когато нещата опрат до истински дълбок апел, нищо не може да се сравни със заредения с тестостерон финал на спринта на 100 метра. Да гледаш маратон, е като да видиш предела на човешките усилия. Изкуството трябва да се бори да достигне интензитета на тези събития.

Но това, което прави, е да озарява човешката природа по много по-деликатни и разнообразни начини. Истинската Културна олимпиада би трябвало да забрави за връзките между изкуство и спорт и вместо това да подчертае различията им. Лондонската културна олимпиада трябва да бъде изпълнена с решаващи, завладяващи, мъчителни моменти. Тя трябва да изпраща посланието, че истинското художествено творчество е независимо и непредсказуемо. Тя трябва поне отчасти да остави честването настрана и да осмисли критично какво този невероятен град означава за хората през 2012. Последното, от което се нуждаем, е просто още една „ода“ за спорта.

Питър Аспден, Файненшъл Таймс

Превод от английски Михаела Паунова