Васил Тончев: И държава, и общество се грижат все по-малко за спорта
- Какви са връзките между политика и спорт, отношенията между политици и спортисти?
- Спортистите винаги са очаквали признание и помощ от страна на политиците. И професионалният спорт, който се налага в международен мащаб, цели да повдига духа и да създава емоции у хората на национално равнище. Очевидно е, че това е един изключително успешен феномен. Виждаме как се посрещат успелите спортисти във всяка една страна – с всенародна радост и тържества, които имат реален социален ефект. Ето защо е напълно нормално политиците да се стремят да са съпричастни на този ефект - всеки знае, че те са сред първите хора, които посрещат спортистите и участват в създаването им, така че тук симбиозата е очевидна. Друг е въпросът, че в общество със сериозни икономически проблеми като нашето, възможностите на политиците са твърде малки, пък и може би не винаги отношението към спорта е достатъчно искрено. Те не всякога достатъчно силно искат да помогнат и са съпричастни към труда на спортистите. Безспорно е, че за да се постигнат големи спортни успехи в условия на жестока конкуренция, са необходими огромни усилия.
- А къде би трябвало да се влагат повече средства - в масовия спорт или в така наречения олимпийски спорт?
- Това са съвсем различни неща. Ако преди 30-40 години имаше някаква пряка връзка между двата типа спорт и се смяташе, вероятно заради структурите в обществото, че спортното майсторство и елитният спорт се раждат от масовия спорт, днес спортът вече в такава степен се е професионализирал, че между двата типа спорт няма нищо общо. Вече така нареченият елитен спорт се прави при много определени условия, талантът се селектира още в ранна детска възраст, след което преминава през изключително специализирана и професионална подготовка, която е обезпечена с много средства. Това могат да си го позволят само родителите, на които помага определена организация или държавата. Връзката между масовото спортуване и елитния спорт е окончателно прекъсната и това става и с професионализирането на олимпийските игри - първоначално при тях имаше аматьори, но по-късно се появиха и професионалистите. Така от епохата на Самаранч насам на Олимпийските игри участват единствено професионалисти, което прави невъзможна връзката с масовия спорт. Безспорно е, че трябва да се влага и в двата типа спорт, но като че ли при масовия спорт по-голяма е грижата на отделните хора, тъй като става въпрос и за индивидуална култура и възможности, докато елитният спорт е грижа на държавата.
- Може ли да се направи връзка между неучастието на ЦСКА в Шампионската лига и актуалната социокултурна ситуация в България?
- Подобна връзка е трудно да се направи. Може да се каже, че това е проблем на мениджмънта на един футболен клуб, за който е явно, че ръководството не е направило съответните отчети. От тях се вижда, че то не си е свършило професионално работата, тъй като е направило големи разходи, които не може да покрие и с това е стигнало до фалит. Това се случва и в бизнеса, и в много други сфери и страни и в случая става дума за индивидуален неуспех на мениджърите на клуба ЦСКА. Друг е случаят при Българската федерация по вдигане на тежести – там случилото се е много неприятно и много симптоматично – да, това е дефект и директно може да се направи аналог с начина, по който страната ни усвоява европейските фондове. Просто някои хора, по някакви причини – дали поради манталитет или поради желание за лично облагодетелстване, са започнали да си мислят, че могат да правят каквото си искат, държат се безотговорно и създават големи неприятности на България. Този допинг скандал е изключително неприятен за целия ни спорт и вместо спортистите ни да носят радост на страната и престиж в чужбина, ни лепват петно, което с години не можем да измием. Освен това отношението на държавата, на отговорните институции и органи към подобни случаи е много меко. България е втората страна по допинг скандали в света след САЩ. Очевидна е разликата в мащабите. Друго обаче, което е за отбелязване, е, че в САЩ скандалите дойдоха вследствие на техни вътрешни разследвания и дори при някои случаи трябваше да минат няколко години, за да се установят подобни факти и да се накажат съответните спортисти и отговорни лица. Отново подчертавам, при примерите в САЩ става дума за усилия, положени вътре в страната, с цел унищожаване на пагубното явление. Докато в България скандалите са предизвикани само отвън и са в резултат на това, че някой се е отнесъл безотговорно към държавата. Ето защо са необходими сериозни, крути мерки, за да се измъкнем, за да могат другите да ни повярват и за да влезем в някакви правила, според които се движат всички. Тук мога да направя аналогия с начина, по който се усвояват европейските фондове, защото ние не играем по правилата, които са приети от всички. А в този момент на всички български спортисти ще е особено трудно да доказват, при наличието на определен успех, че са чисти и че това им постижение се дължи на талант и на труд.
- Преди седмици се появи новината, че фен на ЦСКА ще съди Александър Томов за над 300 000 лева за нанесени психически щети. Е ли това акт на гражданска активност?
- Лично за мен тук запалянковщината е много по-голяма, отколкото гражданската активност, защото същите тези привърженици, когато стане въпрос да се помогне на клуба дори с малко и се заговори за превеждане на средства по конкретна банкова сметка, те се отдръпват. Така че - едно е запалянковщината, а друго - отговорното отношение. Мисля, че в случая става дума повече за емоции, отколкото за грижа. От друга страна обаче, ако от този процес излезе нещо, случилото се ще бъде добър симптом. Сигурно има начини гражданското общество да окаже натиск и да даде отпор на безотговорните действия на ръководството на ЦСКА. Не ми се струва обаче, че точно искът е успешният път, но нека да минем по него и видим какво ще излезе.
- В каква степен е тревожен фактът, че в последно време – всъщност от 1994 насам, българинът изпитва чувство на национална гордост само когато определен спортен тим или спортист печели? Е ли това типично за съвременните общества?
- Когато една нация се намира в дупка, когато няма с какво да се похвали, тя обикновено се хваща за странични фактори, каквато например е историята. Тя става много важна... Но какво се случва реално – ние се хвалим с миналото си, а не с настоящето си, което, въпреки всичко, в последните години се променя в положителна посока. Но ние, потопени в него, не успяваме да видим положителните промени. Достатъчно е обаче да се посетят балканските страни наоколо, за да се направи аналог с пътя, който сме изминали през последните години и по който вървят другите след нас. Аз , като умерен оптимист, смятам, че в близките 4-5 години българинът ще има много повече основания да се гордее и с битието си, и с принадлежността си към ЕС, дори и със стандарта си, който в момента е най-големият проблем. Така че не мисля, че само спортът е единственото нещо, което ни носи престиж и гордост. Освен това, за съжаление, през последните години се забелязва тенденцията нашите успехи в спорта да са по-малки, защото грижата за него - и от страна на държавата, и от страна на обществото, намалява. И ние след време ще съжаляваме, защото разполагаме с традиция и с кадри, които не трябва да губим.
- Ако спортът е социален отдушник, кой трябва да поеме отговорност за глобата от 500 хил. евро, които Международната федерация по вдигане на тежести наложи на българската организация?
- Българската федерация по вдигане на тежести трябва да плати глобата. Ясно е обаче, че тя няма такива възможности и за да го направи, ще трябва да обяви несъстоятелност. Очевидно е, че глобата може да се плати само от държавата, и то само чрез Държавната агенция за младежта и спорта. Очевидно е, че мерките и наказанията, които сега се предвиждат от страна на българската държава спрямо подобни случаи, са много меки и неадекватни.
Преди 1988 щангите бяха флагманът на нашия спорт – носеха ни много радост и престиж. Но ето че 20 години този спорт ни носи предимно позор заради поредицата от скандали и заради факта, че в международен план българският щангист е синоним на дрогиран спортист.
- Какъв е най-добрият ход в подобна ситуация? Държавата да плати глобата и да се започне на чисто?
- Ние не трябва да омаловажаваме труда на всички щангисти, защото нередностите, поразиите се извършват от едни и същи лица и те трябва да си понесат наказанието. Вероятно ще е необходимо за определен период от време - може би две години, дейността на Българската федерация по вдигане на тежести да бъде замразена, за да може да настъпи промяна. Факт е обаче, че дори на Олимпиадата да отидат български щангисти, дори те да се представят много добре, ние няма да можем да говорим за престиж. Какво чувство ще е това?
Въпросите зададе Теодора Георгиева
- Спортистите винаги са очаквали признание и помощ от страна на политиците. И професионалният спорт, който се налага в международен мащаб, цели да повдига духа и да създава емоции у хората на национално равнище. Очевидно е, че това е един изключително успешен феномен. Виждаме как се посрещат успелите спортисти във всяка една страна – с всенародна радост и тържества, които имат реален социален ефект. Ето защо е напълно нормално политиците да се стремят да са съпричастни на този ефект - всеки знае, че те са сред първите хора, които посрещат спортистите и участват в създаването им, така че тук симбиозата е очевидна. Друг е въпросът, че в общество със сериозни икономически проблеми като нашето, възможностите на политиците са твърде малки, пък и може би не винаги отношението към спорта е достатъчно искрено. Те не всякога достатъчно силно искат да помогнат и са съпричастни към труда на спортистите. Безспорно е, че за да се постигнат големи спортни успехи в условия на жестока конкуренция, са необходими огромни усилия.
- А къде би трябвало да се влагат повече средства - в масовия спорт или в така наречения олимпийски спорт?
- Това са съвсем различни неща. Ако преди 30-40 години имаше някаква пряка връзка между двата типа спорт и се смяташе, вероятно заради структурите в обществото, че спортното майсторство и елитният спорт се раждат от масовия спорт, днес спортът вече в такава степен се е професионализирал, че между двата типа спорт няма нищо общо. Вече така нареченият елитен спорт се прави при много определени условия, талантът се селектира още в ранна детска възраст, след което преминава през изключително специализирана и професионална подготовка, която е обезпечена с много средства. Това могат да си го позволят само родителите, на които помага определена организация или държавата. Връзката между масовото спортуване и елитния спорт е окончателно прекъсната и това става и с професионализирането на олимпийските игри - първоначално при тях имаше аматьори, но по-късно се появиха и професионалистите. Така от епохата на Самаранч насам на Олимпийските игри участват единствено професионалисти, което прави невъзможна връзката с масовия спорт. Безспорно е, че трябва да се влага и в двата типа спорт, но като че ли при масовия спорт по-голяма е грижата на отделните хора, тъй като става въпрос и за индивидуална култура и възможности, докато елитният спорт е грижа на държавата.
- Може ли да се направи връзка между неучастието на ЦСКА в Шампионската лига и актуалната социокултурна ситуация в България?
- Подобна връзка е трудно да се направи. Може да се каже, че това е проблем на мениджмънта на един футболен клуб, за който е явно, че ръководството не е направило съответните отчети. От тях се вижда, че то не си е свършило професионално работата, тъй като е направило големи разходи, които не може да покрие и с това е стигнало до фалит. Това се случва и в бизнеса, и в много други сфери и страни и в случая става дума за индивидуален неуспех на мениджърите на клуба ЦСКА. Друг е случаят при Българската федерация по вдигане на тежести – там случилото се е много неприятно и много симптоматично – да, това е дефект и директно може да се направи аналог с начина, по който страната ни усвоява европейските фондове. Просто някои хора, по някакви причини – дали поради манталитет или поради желание за лично облагодетелстване, са започнали да си мислят, че могат да правят каквото си искат, държат се безотговорно и създават големи неприятности на България. Този допинг скандал е изключително неприятен за целия ни спорт и вместо спортистите ни да носят радост на страната и престиж в чужбина, ни лепват петно, което с години не можем да измием. Освен това отношението на държавата, на отговорните институции и органи към подобни случаи е много меко. България е втората страна по допинг скандали в света след САЩ. Очевидна е разликата в мащабите. Друго обаче, което е за отбелязване, е, че в САЩ скандалите дойдоха вследствие на техни вътрешни разследвания и дори при някои случаи трябваше да минат няколко години, за да се установят подобни факти и да се накажат съответните спортисти и отговорни лица. Отново подчертавам, при примерите в САЩ става дума за усилия, положени вътре в страната, с цел унищожаване на пагубното явление. Докато в България скандалите са предизвикани само отвън и са в резултат на това, че някой се е отнесъл безотговорно към държавата. Ето защо са необходими сериозни, крути мерки, за да се измъкнем, за да могат другите да ни повярват и за да влезем в някакви правила, според които се движат всички. Тук мога да направя аналогия с начина, по който се усвояват европейските фондове, защото ние не играем по правилата, които са приети от всички. А в този момент на всички български спортисти ще е особено трудно да доказват, при наличието на определен успех, че са чисти и че това им постижение се дължи на талант и на труд.
- Преди седмици се появи новината, че фен на ЦСКА ще съди Александър Томов за над 300 000 лева за нанесени психически щети. Е ли това акт на гражданска активност?
- Лично за мен тук запалянковщината е много по-голяма, отколкото гражданската активност, защото същите тези привърженици, когато стане въпрос да се помогне на клуба дори с малко и се заговори за превеждане на средства по конкретна банкова сметка, те се отдръпват. Така че - едно е запалянковщината, а друго - отговорното отношение. Мисля, че в случая става дума повече за емоции, отколкото за грижа. От друга страна обаче, ако от този процес излезе нещо, случилото се ще бъде добър симптом. Сигурно има начини гражданското общество да окаже натиск и да даде отпор на безотговорните действия на ръководството на ЦСКА. Не ми се струва обаче, че точно искът е успешният път, но нека да минем по него и видим какво ще излезе.
- В каква степен е тревожен фактът, че в последно време – всъщност от 1994 насам, българинът изпитва чувство на национална гордост само когато определен спортен тим или спортист печели? Е ли това типично за съвременните общества?
- Когато една нация се намира в дупка, когато няма с какво да се похвали, тя обикновено се хваща за странични фактори, каквато например е историята. Тя става много важна... Но какво се случва реално – ние се хвалим с миналото си, а не с настоящето си, което, въпреки всичко, в последните години се променя в положителна посока. Но ние, потопени в него, не успяваме да видим положителните промени. Достатъчно е обаче да се посетят балканските страни наоколо, за да се направи аналог с пътя, който сме изминали през последните години и по който вървят другите след нас. Аз , като умерен оптимист, смятам, че в близките 4-5 години българинът ще има много повече основания да се гордее и с битието си, и с принадлежността си към ЕС, дори и със стандарта си, който в момента е най-големият проблем. Така че не мисля, че само спортът е единственото нещо, което ни носи престиж и гордост. Освен това, за съжаление, през последните години се забелязва тенденцията нашите успехи в спорта да са по-малки, защото грижата за него - и от страна на държавата, и от страна на обществото, намалява. И ние след време ще съжаляваме, защото разполагаме с традиция и с кадри, които не трябва да губим.
- Ако спортът е социален отдушник, кой трябва да поеме отговорност за глобата от 500 хил. евро, които Международната федерация по вдигане на тежести наложи на българската организация?
- Българската федерация по вдигане на тежести трябва да плати глобата. Ясно е обаче, че тя няма такива възможности и за да го направи, ще трябва да обяви несъстоятелност. Очевидно е, че глобата може да се плати само от държавата, и то само чрез Държавната агенция за младежта и спорта. Очевидно е, че мерките и наказанията, които сега се предвиждат от страна на българската държава спрямо подобни случаи, са много меки и неадекватни.
Преди 1988 щангите бяха флагманът на нашия спорт – носеха ни много радост и престиж. Но ето че 20 години този спорт ни носи предимно позор заради поредицата от скандали и заради факта, че в международен план българският щангист е синоним на дрогиран спортист.
- Какъв е най-добрият ход в подобна ситуация? Държавата да плати глобата и да се започне на чисто?
- Ние не трябва да омаловажаваме труда на всички щангисти, защото нередностите, поразиите се извършват от едни и същи лица и те трябва да си понесат наказанието. Вероятно ще е необходимо за определен период от време - може би две години, дейността на Българската федерация по вдигане на тежести да бъде замразена, за да може да настъпи промяна. Факт е обаче, че дори на Олимпиадата да отидат български щангисти, дори те да се представят много добре, ние няма да можем да говорим за престиж. Какво чувство ще е това?
Въпросите зададе Теодора Георгиева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
