През 60-те години на ХХ век започнали промени в много области на спорта, чиито отражения върху нас днес често биват погрешно схващани като постижения или проблеми на „медийната епоха‛, в която живеем. Tакива са например големият брой спортни събития, предавани на живо, или обстоятелството, че и днес медиите не обръщат внимание на т. нар. женски спортове.

За да не се поддадем на заблуждението, че спортът е едва ли не островът на блажените, който през последните години е разрушен от повишаващото се медийно влияние и от рекламата, би трябвало да се направят няколко кратки основополагащи разяснения за отношението между спорт и политика, които не могат да не бъдат разгледани през отношението Изток /Запад, апартейд, чернокожи спортисти, жени, допинг.


Спортът само спорт ли е, или е и политика?

Настоящите разсъждения могат да бъдат разбрани само тогава, когато под понятието „спорт‛ човек разбира не само извършването на движение с тялото, а и цялата институционална и административна система, която обхваща всеки спортуващ, като се започне от професионалния спортист и се стигне до онзи, който през свободното си време се занимава с боулинг. Често политическата обвързаност на тези, които спортуват през свободното си време, е много по-голяма от тази на професионалните спортисти, понеже те са по-многобройните избиратели.

Между спорта и политиката често съществува силна взаимовръзка – независимо от господстващата в момента идеология. Политиката има функцията на една от многото трансмисийни рамки. Спортната политика на една държава често се схваща като част от интегралната обществена политика.

Разглеждайки мястото на спорта в общата картина на обществените сили може да се направи глобалното заключение, че спортът е най-вече (но не и напълно) обект, а може да бъде (макар и в по-малка степен) и субект на опосредстваните от политиката обществени промени.

Ето защо спортът не е просто някакъв обект, попаднал в клопката на медиите, търсещи сензации, както е при победата на собствения национален отбор над този на друга държава, а нещо много повече - той е по-действен и навлиза по-широко в ежедневната политика, когато става дума за построяването или преустройството на спортни игрища и стадиони, за финансирането на мероприятия или за отдаването под наем на училищни гимнастически салони на местни спортни съюзи. Не бива да се забравя и мястото на политиката при различните церемонии по откриване, при честването на победителите, връчването на купи. Към това може да се добави и феноменът „почетно председателство‛.

За някои анализатори спортът може да е политически символ, обект или поле за политическо действие и политическо средство. Спортът като медиум на политиката е атрактивен и поради факта, че размяната на крошета се извършвана една, така да се каже, различна арена, която осигурява добри възможности за оттегляне, така че новите тактики биха могли да се изпробват без особен риск, а освен това масмедиите осигуряват за целта голяма публика. Всички тези функции на спорта за първи път били използвани през 60-те години (ако дотогава са били все пак използвани, то това не е било със същото качество), било то само за налагане на идеологически възгледи или за постигане на равноправно отношение към расите.


Нека честно си признаем, че спортът има много общо с политиката

По-долу в текста политическите събития и промени се представят изцяло или много често в спортен контекст посредством Олимпийските игри и това се дължи на първо място на глобалното значение на Международния олимпийски комитет, което се изразява както във финансовия, така и в политическия обхват на неговите решения.

Когато през 1952 г. Съветският съюз за пръв път взема участие в Олимпийските игри, той създава нов фронт за борба срещу капитализма. Спортистът не се състезава вече за едната чест или за да се утвърди (професионалните спортист не били допускани до Олимпийските игри), а за да докаже, че неговата идеология е по-добрата идеология. Макар Комитетът да се е противопоставял с всички сили на политическото окупиране на Игрите, през 50-те и най-вече 60-те години той постепенно се превръща в политически инструмент и на Изтока, и на Запада. (Което обаче не означава, че игрите не са били използвани за политически цели и преди, например от националсоциалистите.)

Това започнало с въведения от комунистическите страни обичай, който не отговарял на правилника на МОК, всички в блока да се съгласяват със Съветския съюз и завършило с бойкота на Игрите от страна на Китай между 1958 и 1980 г., след като било одобрено участието на Тайван. Последното довело до още един конфликт в рамките на МОК между Съветския съюз и западните държави. Оттогава в МОК не се прави повече спортна политика, а световна политика.

Колкото по-голяма ставала пропастта между Изтока и Запада, толкова повече се покачвал зрителският интерес към Олимпийските игри. Всяка дисциплина се превръщала в „арена на Студената война‛ или в „цивилизована Световна война‛ между Изтока и Запада.

Ако в началото (след 1952) е ставало дума само за „борбата‛ между двете суперсили със спортни средства, то през 60-те се прибавила и още една борба, стилизирана до краен предел от медиите, а именно борбата на ГДР срещу ФРГ и на Куба (преди всичко в бокса) срещу САЩ.

След като телевизионните права били продадени за първи път от Олимпийските игри през 1960 г., се повишило количеството, качеството и финансирането на Игрите. „Студената война‛ в спорта придобила ново измерение. Игрите в Рим определили напълно бъдещата посока, която подчинила спортистите на националните интереси на отделните държави и блокове. Най-добрият пример за национализирането на спорта е „Официалното решение за политически идеологическото имунизиране на спортистите от ГДР, участващи в Олимпийските игри‛, така и обичаят, който съществува и днес (и в Австрия), спортистите да дават клетва като войници преди участието си в Олимпийските игри.

Но „одържавяването‛ на спорта създало и нова категория спортисти - „държавния аматьор‛. Дори и МОК да размахвал смело знамето на аматьорството (най-известният пример за Австрия е Карл Шранц – тук се вижда вече и новата сила на телевизията), според Ерик Дунинг човек може да раздели аматьорството на категории. На спортистите в Източния блок се предоставяла възможност да работят в армията, полицията или на друга държавна служба. Били създавани работни места специално за тях и в сферата на частния бизнес (до 60-те години Ръгби съюза и Държавният крикет в Англия; подобен е и случаят на японските волейболистки, които станали олимпийски шампионки през 1964).

В САЩ се случва същото, само че по непрекия път на колежанските и университетски отбори (отборът на Санта Моника поставя световен рекорд за най-добро щафетно бягане през 80-те години). Останалите възможности, като финансирането на спортистите от реклами и т.н., се развиват след 60-те години.

За МОК проблемът преди всичко бил до каква степен - и дали изобщо - той, като спортна организация, имал правото да реагира на събития в политическия живот. Най-дълго комитетът се притеснявал от така наречения германски въпрос. През 1952 поради различия в отделните политики на двете Германии за игрите отпътували само западногермански атлети, а на Олимпиадата в Мелбърн през 1956, след дълги преговори, било решено за химн на целия германски отбор да бъде избрана „Одата на радостта‛ на Бетовен.1

Но когато за десетия рожден ден на ГДР, на седми октомври 1959 г., върху черно-червено-жълтото знаме бил поставен сърп и чук, единствено речта на президента на МОК Ейвъри Бръндейдж, който предложил пет бели олимпийски кръга на черно-червено-жълт фон, можела да помогне за създаването на общ германски отбор. В очите на политика от Западна Германия двете различни държавни знамена били основополагащият камък за легитимирането на две самостоятелни държави. Това обяснява още и защо от втори февруари 1961 било забранено показването на знамената на Източна Германия в Западна Германия, както и участието на спортисти от Западна Германия в състезания, където знамето на ГДР било прието.

Изборът на Токио за олимпийски град през 1964 представлявал – както изборът на всеки олимпийски град – политически акт, тъй като щял да доведе до реабилитирането на Япония след Втората световна война. Но през 1962 със само изключването на Индонезия от Олимпийските игри (причината била, че Тайван и Израел не били поканени да участват в Четвъртите азиатски игри) МОК провокирал провеждане на азиатска алтернативна олимпиада през 1963 г. GANEFO (Games of the New Emerging Forces - Игри на нововъзникващите сили)2 били под знака на протеста срещу лицемерието на МОК и прекалено голямата тежест, която той упражнявал върху Запада. Такова поне било мнението на азиатските и африканските държави.


[…] Доказателство, че поради конфронтация на спортно ниво може да възникне сериозна война, е случаят с Конго-Бразавил и Габон през 1962, с така нареченото „футболно въстание‛, както и „футболната война‛ от 1969 г. между Салвадор и Хондурас.

При футболните квалификации на националните отбори на Салвадор и Хондурас (на 8 и 17 юни 1969) се стигнало до тежки сблъсъци между привържениците на двата отбора. Нападението на салвадорската армия предизвикало мобилизиране в Хондурас и довело до „футболната война‛, която коствала живота на около 5000 души. Ако в този случай причината била съществуващи в латентно състояние социални различия, то при конфликта между Конго и Габон ставало дума просто за богатия на суровини регион по горното течение на река Огоуе. В тези, макар и крайни примери, спортът бил превърнат в инструмент за политически цели, с което конфликтът се разраствал, тъй като участващите в него страни принадлежали към един и същи блок.

До Игрите в Рим през 1960 г. Южна Африка винаги е участвала само с отбори, в които не фигурират чернокожи. Критиката отвън винаги се посрещала с твърдението, че цветнокожите атлети не са достатъчно добри. Това обаче бил само привиден аргумент, тъй като със сигурност е имало цветнокожи южноафрикански спортисти, които са постигали успех на международни състезания. А освен това и апартейдът се изразявал в много повече социални явления, така че недопускането на цветнокожи до участие в игрите не било кой знае какъв проблем.

След 1948 г. (с идването на власт на Националната партия) апартейдът в Южна Африка започнал непрекъснато да се разпростира върху всички сфери на живота на чернокожите. Така до 1991 и в спорта било задължително строгото разделение по расов признак. Това означава, че било забранено основаването на смесени спортни организации; че състезанията между бели и цветнокожи спортисти били невъзможни, като в случая националността на вторите била абсолютно без значение. След края на 50-те е имало единични случаи на враждебно отношение на публиката към южноафриканците, но едва след като основаната през 1958 г. антирасистка асоциация SASA (South African Sports Association – Южноафриканска спортна асоциация) и Южноафриканският нерасистки олимпийски комитет (SANROC) се ангажирали с проблема, международното внимание било насочено към него. В началото SASA изобщо не била приемана в международни съюзи, в които вече имало бяла южноафриканска спортна организация, но през 1961 с изключването на Южна Африка от ФИФА първият голям успех бил постигнат. Изключването на Южна Африка от Олимпийските игри през 1964 и 1968 нямало да бъде възможно без допълнителна подкрепа от други държави, тъй като политиката на МОК била изключително консервативна.


Лошите черни момчета?

За чернокожите спортът е единствената сфера на живота, в която след средата на 50-те години, посредством тежък физически труд, те имали почти еднакви шансове да премерят сили с белите. До 50-те години дискриминацията на чернокожите в спорта била обосновавана с липсата на усърдие и нежелание за физически труд. Но след като постиженията им в различните спортове (въпреки мизерните условия на живот и тренировки, най-вече в южната част на света), повече не можели да бъдат пренебрегвани. И заради обстоятелството, че всеки златен медал е необходим в борбата срещу Съветския съюз, се стигнало до обяснението, че поради своята естествена биологическа същност – специфичен мускулен състав, анатомия или рефлекс – чернокожите били особено подходящи за определени спортове.

По тази причина обществото днес все още разглежда темата за расово обусловената адекватност с очите на ХІХ век.

Първият тъмнокож спортист, който за кратко бил идол и за белите, бил Джеси Оуенс, който през 1936 спечелил четири златни медала на Олимпиадата в Берлин. Едва десет години по-късно - през 1946 - Джаки Робинсън станал първият чернокож, който успял да подпише професионален договор във Висшата бейзболна лига с Бруклин Доджърс.


Жените в спорта

Едва с участието на Съветския съюз на Олимпийските игри през 1952 неравнопоставеността на женския спорт в Западния свят се превърнала в истински проблем, преди всичко за САЩ. Постиженията на американските атлетки вече не могли да се съчетаят с американския патриотизъм и с претенциите на САЩ за суперсила. Драматичните успехи на атлетките от ГДР довели до засилено поощряване на жените в Западния свят след средата на 60-те години. Тази стъпка обаче била политически, а не етически мотивирана.

Но която и западна нация да вземем за пример, никъде спортните амбиции на жените не отговаряли на господстващите конвенции. Мястото на жените било виждано най-вече в домакинството с формулата „нашите момичета трябва да бъдат възпитавани в духа на тяхната основна социална функция, а именно да създадат за себе си и за съпрузите си сигурен и подходящ дом и да бъдат майки.‛ (из американския "Newsome Report" 1963). Нещо повече, женският спорт бил заклеймен като неженствен и нездравословен. Всички спортове трябвало да се справят с проблема, че дефиницията за това кое е неженствено била измисляна от мъже на водещи позиции в спортните организации. Консервативните ценности, ролите принуди и съответно ролевите клишета и ирационални аргументи, както и естетиката (Уилям Бари Фърлонг например без колебание заявявал, че една катастрофирала кола е по-красива от една мускулеста жена), били в основата на желанието жените да се държат настрана, ако не от всичко, то поне от светинята на спорта – Олимпиадите. Особено консервативен в това отношение бил МОК. Ако даден спорт е представен на Олимпийските игри, пред неговите действащи лица се откриват редица финансови източници (реклама, продажба на телевизионни права за световни първенства и т.н.), които, предвид по-лошото финансово състояние на женския спорт в сравнение с мъжкия през 60-те години, били крайно необходими.


Анаболи от всички страни, съединявайте се!

Най-известният от всички допинг медикаменти е бил и продължава да бъде Dianabol® (дори на Игрите през 1996 г. била дадена една положителна проба). Става дума за синтетичен анаболен андрогенен стероид, който бил патентован (A.P. 2929763 4/6) през 1958 от фирмата CIBA – GEIGY. Анаболното действие се изразява в увеличаване на мускулната маса, както и в стимулиране на растежа. Андрогенната активна съставка може да доведе до възмъжаване при жените (нисък глас, окосмяване, акне).

За начало на ерата на анаболния допинг се смята 1954, когато д-р Джон Зиглер, лекарят на американския отбор по вдигане на тежести, по време на Световното първенство във Виена регистрирал употреба на тестостерон сред състезателите в съветския отбор и скоро след това и самият той го дал на спортистите си. Анаболите са забранени едва през 1976. В подходящи количества Dianabol® се използва за облекчаване на болки в кръста по време на климактериума. Спортовете, най-засегнати от употребата на допинг, са вдигане на тежести, колоездене и отделните категории хвърляния. Но допингът имал и политико-идеологически елемент, особено в тогавашния източен блок.

Така, докато на Изток през 60-те години допингът представлявал държавна политика, на Запад неговото взимане често било решение на спортиста, който бил подложен на огромен обществен натиск да представи успешно страната си на международни състезания. Тези обществени очаквания, комбинирани с подкрепата на политици и на отговорни институции, водели до назначаването на треньори и лекари, положително настроени към допинга, а конкретните критики били демонстративно отхвърляни, водейки до така наречената допинг култура на Запада.

Това може би обяснява и защо, след като през 1963 Международната допинг комисия на Съвета на Европа съставя първата официална дефиниция на допинга, през 1967 медицинската комисия на МОК декларира значително по-малко вещества от нея (пропуснати са цялата група на хормоните, в която влиза и тъй обичаният от всички Dianabol®).

През 1961 при тренировките 94% от играчите в италианската А-лига са използвали допинг, а 17% - в официалните мачове. Всички тези явления са били описани и дори стимулирани от растящия медиен интерес в началото на 60-те години. Така допингът бил нещо напълно нормално не само в източния блок - до 1975 дори швейцарското спортно училище тайно финансирало употребата на стероиди, скандален факт, имайки предвид, че това е година след забраната от Международната федерация по лека атлетика и МОК. Още през 1973 в САЩ е имало изслушване пред Подкомитета за разследване на младежката престъпност на Комитета по правосъдие на тема „Правилна и неправилна употреба на стимуланти от атлетите.‛ Това изслушване обаче имало, както след това медиите го коментират, „съвсем малки последствия и бързо било забравено‛.





Превод от немски Десислава Манева


1. На същата тази Олимпиада съветското нахлуване в Унгария предизвиква протестите на много западни страни; някои от тях като Испания, Швейцария и Нидерландия се оттеглят от Игрите. От друга страна, Египет, Ливан и Ирак отказват да участват, протестирайки срещу френско-британската интервенция в Суец. И Китайската народна република също отказва участие, протестирайки срещу присъствието на Китайската република (Тайван) на Игрите. Конфликтът между КНР и МОК ще се бъде разрешен едва 28 години по-късно. (Бел. Ред.)

2. През 1963 КНРи Индонезия (също скъсала с МОК) организират първите Игри на нововъзникващите сили, ориентирани към страните от Третия свят. Тези игри са приоритет за политиката на индонезийския президент Сукарно, който току-що е участвал в организацията на Конференцията на необвързаните държави в Бандунг (1961), а и за Пекин, който след скъсването си със СССР, бил твърде изолиран в международен план. (Бел. Ред.)