Историята на футбола е едно печално пътешествие от удоволствието към задължението. Колкото повече спортът се превръща в индустрия, толкова по-рядко се вижда красотата, родена от радостта на играта заради самата игра. В края на века професионалният футбол осъжда всичко ненужно, а ненужно е всичко, което не носи печалба. Но никой няма да забогатее от лудостта, която кара мъжа за малко да се превърне в дете и да си поиграе, както играе детето, на топка...

Произходът

Във футбола, както в почти всичко останало, първи са китайците. Преди пет хиляди години китайските жонгльори карат с крака топката да затанцува и именно в Китай по-късно се организират първите мачове: по средата на полето има преграда, а играчите – без право да ползват ръце – се стараят топката да не докосва земята. Обичаят продължава от династия на династия, както личи в релефите на някои паметници отпреди Христа, както и в гравюри от новата ера, които изобразяват китайци от династията Мин да играят с топка, твърде подобна на тази на "Адидас".

Известно е, че в древни времена египтяните и японците също се забавляват с подритване на топка. В мрамора на една гръцка гробница, датирана пет века преди Христа, е издялан мъж, който удря топка с коляно. В комедиите на Антифан има недвусмислени изрази от сорта на "дълга топка", "късо подаване", "свободен удар"... Разправя се, че император Юлий Цезар бил доста добър и с двата крака, а Нерон не го бивало в стрелбата – при всички положения няма съмнение, че римляните играят нещо много сходно с футбола, докато Исус и апостолите му умират на кръста.

Краката на римските легионери пренасят новата занимавка на британските острови. И векове по-късно, през 1314 г., крал Едуард ІІ полага печата си върху височайши указ, с който порицава [и запретява под страх от затвор – б. пр.] тази плебейска и размирна игра, "крамоли около някаква обемиста топка, от които, да не дава Господ, могат да произлязат много злини". Футболът, който още тогава се нарича с това си име, сее трупове. Играят го на големи тайфи и ограничения няма нито за броя на играчите, нито за времетраенето, нито за каквото и да било друго. Цяло село се хвърля срещу съседно село за топката, изстрелва я с ритници и юмручни удари към целта – например някое воденично колело в далечината. Мачовете се водят по протежение на няколко левги и няколко дни, с цената на по няколко човешки живота. Кралете неведнъж забраняват кръвопролитните сблъсъци: през 1349 г. Едуард ІІІ нарежда футбола сред игрите "без смисъл и полза", появяват се и противофутболни декрети, подписани от Хенри ІV през 1410 г. и Хенри VІ през 1447 година. Ала колкото по-непозволен става, толкова повече се играе (в потвърждение на правилото за стимулиращия ефект от забраните).

През 1592 г. в своята "Комедия от грешки" Шекспир прибягва до футбола, за да излее негодуванието на своя персонаж: "Нима тъй кръгъл съм като глупак, та двама вий подритвате ме с крак? Ако съм топка, искам да предложа, поне да ме зашиете във кожа!". А няколко години по-късно в "Крал Лир" граф Кент обижда събеседника си на "низък ритнитопковец" [прев. и на двата цитата Валери Петров, НК, С., 1983 – б. пр.].

Във Флоренция футболът се нарича calcio [ритник – б. пр.], както и до ден-днешен му казват в цяла Италия. Леонардо да Винчи е пръв запалянко, а Макиавели – редовен играч. Участват отбори от по 27 мъже, разпределени в три полоси и с право да ползват и ръце, и крака, за да удрят топката и да насиняват противниците си. Народът се стича на тълпи на мачовете, които се провеждат по най-широките площади и по заледените води на река Арно. Далеч от Флоренция, във ватиканските градини, папите Климент VІІ, Лъв ІХ и Урбан VІІІ също имат навика да си запретват полите и да играят на калчо.

В Мексико и Централна Америка каучуковата топка представлява слънцето в една свещена церемония от поне 1500 години преди Христа, макар че откога точно се играе футбол на повечето места в Америка, не се знае. Според индианците от амазонската селва в Боливия традицията да тичат след кълбо от масивна гума, за да го вкарат между два забити в земята кола, без да го пипат с ръце, е с отколешни корени. Ето как през ХVІІІ век един испански духовник в мисионерско селище на йезуитите в Горна Парана описва старинен обичай на гуараните: "Те не хвърлят топката с ръка като нас, а с горната част на босия си крак". Сред мексиканските и централноамериканските индианци топката се засилва главно с бедрото или подлакътницата, въпреки че изображенията от Теотиуакан и Чичен Ица разкриват, че в някои игри топката се удря със стъпалото и коляното. А на един стенопис в двореца Тепантитла, рисуван преди повече от хилядолетие, се вижда как прапрадядото на Уго Санчес [прочут мексикански футболист, сега треньор – б.пр.] рита с ляв крак. С края на играта топката приключва своето пътешествие: слънцето стига до изгрева, след като е избродило селенията на смъртта. Тогава, за да се вдигне на небето, трябва да се пролее кръв. Според някои учени ацтеките имат обичая да жертват победителите. Преди да им отрежат главите, боядисват телата им на червени ивици. Богоизбраните принасят кръвта си в жертва, та земята да е плодовита, а небето – щедро.


Световното първенство от 1938 г.

Макс Тейлър открива ваксината срещу жълтата треска, ражда се цветната фотография, състои се премиерата на "Снежанка" на Уолт Дисни, Айзенщайн снима "Александър Невски". Найлонът, току-що изобретен от един харвардски преподавател, започва да се превръща в парашути и дамски чорапи.

Самоубиват се аржентинските поети Алфонсина Сторни и Леополдо Лугонес. Ласаро Карденас национализира петрола в Мексико и трябва да понесе блокадата на западните сили и други техни бесове. Орсън Уелс си измисля марсианско нашествие в Щатите и го предава по радиото, за да наплаши наивниците, а "Стандард ойл" настояват Щатите да предприемат едно най-истинско нашествие в Мексико, за да накажат кощунството на Карденас и да изкоренят лошия пример.

В Италия се публикува "Манифест за расата", започват антисемитските изстъпления, Германия окупира Австрия, Хитлер се захваща с лов на евреи и поглъщане на територии. Английското правителство учи гражданите как да се предпазват от задушливи газове и ги съветва да се запасяват с провизии. Франко насмита последните оцелели бастиони на испанската република, а Ватиканът официално признава властта му. Сесар Вайехо издъхва в Париж, а навън сигурно се лее дъжд ["Ще си умра в Париж, дъждът ще лее, / във ден, за който вече имам спомен / ще си умра в Париж – не ме е грижа – / в четвъртък може би, през есента...", предсказва перуанският поет Вайехо в едно стихотворение – б. пр.]; Сартър публикува "Погнусата". Пак там, в Париж, където Пикасо със своята "Герника" заклеймява настаналите позорни времена, под дебнещата сянка на задаващата се война се открива третото Световно първенство по футбол. На стадиона "Коломб" президентът на Франция Албер Льобрен отправя първия шут: прицелва се в топката, но ритва земята.

Този шампионат, както и предишният, е преобладаващо европейски: в Мундиал'38 участват две американски страни и единайсет европейски. Отборът на Индонезия, която тогава още се нарича Холандска Индия, пристига в Париж като единствен представител на останалата част от планетата.

Германия включва в състава си петима играчи от наскоро анексираната Австрия. Футболистите от така подсиления германски екип се юрват на терена с претенцията да са непобедими, с пречупен кръст на гърдите и с цялата нацистка символика на властта по себе си, но се препъват и падат пред скромна Швейцария. Това поражение търпят броени дни, преди арийското превъзходство да клекне отново в Ню Йорк, където чернокожият боксьор Джо Луис прави на пух и прах германския шампион Макс Шмелинг.

Италия обаче успява да повтори успешната си кампания от предишното Световно. На полуфинала адзурите се налагат над Бразилия. Има една съмнителна дузпа, но възраженията на бразилците остават нечути: както и през 1934-а, всички съдии са европейци. Идва финалът, на който Италия играе срещу Унгария. За Мусолини победата е въпрос от държавна важност. В навечерието на мача италианските играчи получават от Рим телеграма с три думи, подписани от фашисткия глава: Победа или смърт. Не се налага да загиват, защото Италия печели с 4:2.

На следващия ден, за празничната церемония в присъствието на самия Дуче, победителите надяват военни униформи. Вестник La Gazzetta dello Sport превъзнася до небесата "апотеоза на фашисткия спорт в тази победа на расата". Малко преди това официалната италианска преса е отбелязала по следния начин загубата на бразилския отбор: "Приветстваме триумфа на италийския разум над животинската сила на негрите."

Международният печат междувременно избира най-добрите играчи от първенството. Сред тях са негрите Леонидас и Домингос да Гия. Леонидас е, освен другото, и голмайстор номер едно с осем попадения, следван от унгареца Сенгелер със седем. От головете на Леонидас най-красивият е отбелязан срещу Полша, на босо, защото Леонидас си е изгубил обувката някъде из разкаляното от пороя поле.


Световното първенство от 1994 г.

Вдигат се на оръжие маите от Чиапас, затънтено Мексико избухва във физиономията на официално Мексико, субкоманданте Маркос изненадва света с чувство за хумор и изобщо с чувства в думите си.

Почива Хуан Карлос Онети, романистът със сенчестата душа. На една зле подсигурена европейска писта се разбива Айртон Сена, световен шампион във "Формула 1". Сърби, хървати и мюсюлмани се избиват взаимно в разпадаща се Югославия. В Руанда се случва нещо подобно, но в нейния случай телевизията, вместо за "народи", говори за племена и показва насилието, сякаш е някаква негърска работа.

Наследниците на генерал Омар Торихос печелят изборите в Панама четири години след кървавото нашествие и безсмислената окупация на щатските военни. Щатските военни се изтеглят от Сомалия, където с изстрели са се борили срещу глада. Южна Африка гласува за Мандела. Комунистите, прекръстени на социалисти, тържествуват на парламентарните избори в Литва, Украйна, Полша и Унгария, страни, наскоро открили, че и капитализмът има своите недостатъци. В същото време московското издателство "Прогрес", което доскоро е разпространявало произведенията на Маркс и Ленин, започва да публикува "Рийдърс Дайджест". Добре осведомени източници от Маями съобщават за скорошното падане на Фидел Кастро, било въпрос на часове.

Корупционни скандали събарят една след друга италианските партии и в безвластието се настанява Берлускони, новобогаташът, който упражнява телевизионна диктатура в името на демократическото многообразие. Кулминацията на успешната Берлускониева предизборна кампания под надслов, откраднат от стадионите [Forza Italia! – б.пр.], настъпва броени месеци преди петнайсетото Световно първенство по футбол да се открие в родина на бейзбола, Съединените щати.

Щатската преса отдава слабо внимание на темата и я коментира горе-долу така: "Тук футболът е спорт на бъдещето и такъв ще си остане". Но стадионите се пълнят напук на изгарящото слънце. За да се угоди на европейските телевизионни канали, най-важните срещи се играят по обед, както на Световното в Мексико през 1986-та.

Участват тринайсет европейски отбора, шест американски, три африкански, Южна Корея и Саудитска Арабия. Всяка победа носи три точки, вместо две, за да е по-нахъсена играта. А за да не се превърне хъсът в насилие, съдиите са много по-строги и изкарват целия шампионат в предупреждаване и гонене на играчи. За първи път реферите излизат на терена, облечени цветно, и за първи път се позволява трета замяна във всеки отбор в случай на контузен вратар.

Марадона играе последното си Световно и играта му е празник, докато не пада жертва на една лаборатория, която му изследва урината след втория мач. Без него и без бързия Каниджа Аржентина пропада. Нигерия предлага най-занимателния футбол на шампионата. България, отборът на Стоичков, печели четвъртото място, след като отстранява страховитата Германия. Третото място е за Швеция. Италия играе финала срещу Бразилия. Срещата е скучна, но между прозявка и прозявка Ромарио и Баджо дават някой и друг урок по качествен футбол. Продължението свършва без голове. В разиграването на дузпите Бразилия се налага с 3:2 и става световен шампион. Удивително е: Бразилия е единствената страна, която участва във всички световни първенства, единствената, която е печелила четири от тях, тя е и страната с най-много спечелени мачове и най-много вкарани голове.

На Световното от 1994 г. начело при голмайсторите са Стоичков от България и Саленко от Русия с по шест попадения, следвани от бразилеца Ромарио, италианеца Баджо, шведа Андершон и германеца Клийнсман, всички с по пет.


Провалът като грях

Футболът си въздига божества и ги излага на отмъстителността на вярващите. С топка в краката и с цветовете на отечеството на гърди въплътилият нацията играч поема към далечни бойни полета да се бори за слава. При връщането си победеният воин е паднал ангел. През 1958 г. на летище "Есейса" зяпачите хвърлят дребни монети по играчите от аржентинския национален отбор, които са се изложили на Световното в Швеция. На Световното през 1982-ра Касели пропуска дузпа и в Чили правят живота му невъзможен. Десет години по-късно няколко етиопски играчи искат убежище от Обединените нации, след като отборът им е бил бит с 6:1 в Египет.

Ние побеждаваме, следователно сме. Ако губим, преставаме да съществуваме. Фланелката на националния отбор се е превърнала в най-недвусмисления символ на колективна идентичност, и то не само в бедните или малки страни, които зависят от футбола, за да им се чува името. Когато Англия отпадна от предварителния кръг на Световното от 1994-та, лондонският вестник "Дейли мирър" излезе с апокалиптично заглавие на първа страница: "Краят на света".

Във футбола, както и във всичко останало, пораженията са забранени. В това наше краевековие провалът е единственият грях, за който няма прошка. По време на Световното първенство от 1994-та шепа фанатици изгориха дома на Джоузеф Бел, победения вратар на Камерун, а в Меделин колумбиецът Андрес Ескобар беше направен на решето с куршуми. Ескобар има лошия късмет да си вкара автогол, допусна непростимо предателство спрямо родината.

Чия е вината тук – на футбола, на културата на успеха, на цялата властова система, която футболът отразява и допълва? Като спорт футболът не е призван да предизвиква агресия, въпреки че понякога агресията го използва за отдушник. Не е случайно, че убийството на Ескобар се случи в една от най-свикналите с насилието страни в света. То не е генетична деформация на колумбийците – народ, който иначе умее да се радва на живота и душа дава за разни музикални и футболни мигове на щастие, – а болест, която ги измъчва, но без да се превръща в техен неизличим опознавателен белег.

Няколко месеца, преди да започне Мундиал'94, бе огласен годишният доклад на "Амнести интернешънъл". Според организацията в Колумбия "през 1993 г. стотици хора са били екзекутирани без съд и присъда от въоръжените сили и техните съюзници, паравоенните. За повечето от незаконно екзекутираните не е имало данни да са политически обвързани."

Докладът на "Амнести" разкри и участието на колумбийската полиция в операциите по "социално прочистване", евфемизъм, който прикрива систематичното унищожение на хомосексуални, проститутки, наркомани, просяци, душевноболни и улични деца. Обществото ги нарича "отпадъчни" хора – едва ли не "човешки боклук, който заслужава да умре". На този свят, който наказва провала, те са вечните губещи.

Подбор и превод от испански Нева Мичева