Първо ми каза да не правя глупости, а после – да играя както преди две години на Световното. Когато канцлерът на Германия ти каже нещо, трябва да слушаш и изпълняваш.

(Футболистът Себастиан Швайнщайгер за личния си разговор с канцлера Ангела Меркел по време на Евро 2008)


През 1520 г. в околността на Кале, Франция, се провежда знаменита среща „Полето на златната тъкан“ между дворовете на френския крал Франсоа I и английския владетел Хенри VIII. Двете кралства излагат пищно богатствата си по време на събитието, чиято основна цел е да демонстрира пред света подобрените им взаимоотношения след англо-френския договор за ненападение от 1518 г. Както традицията повелява, лично кралете се включват в някои от организираните мероприятия – песни, танци, спортни надпревари, сред които и популярните свободни борби. Самият Хенри VIII призовава Франсоа I на „дуел“ на импровизирания тепих, убеден в успеха си. „Двубоят“ завършва за секунди, а Хенри се озовава в безпомощно състояние на земята.

Летописците отбелязват, че неуспехът в тази кратка схватка повлиява изключително лошо на самовлюбения английски крал и го кара да преосмисли отношението си към Франция.

„Има политици, които смесват политиката с историята, а сега се появиха и политици, които започнаха да смесват политиката със спорта. Нека да оставим историята на историците, а спорта - на спортистите“. Много на място, сякаш за легендата от „Полето на златната тъкан“, би звучала оценката на руския външен министър Сергей Лавров в интервю за радио „Ехото на Москва“ по повод протестите, съпровождащи щафетата с олимпийския огън.

Истината е, че политиката и спортът съжителстват заедно от векове насам. И схващането на процесите в едната сфера не би било възможно без познаването на другата.

Така, както политиците впрягат спортните успехи за национално вдъхновение, черпят личен имидж от досега с успелите на спортното поле или използват спорта като средство за политически цели, така и спортът оказва изключително влияние върху национализма, външнополитическите отношения, глобализацията и културния империализъм. Светът познава страстни спортни почитатели сред политиците, но и такива, които влияят на процесите на игрището с користна цел. Светът познава и спортисти, издигнати в култ от почитателите си, но и такива, които влизат в политиката и губят градения си десетки години имидж. Или политици и спортисти, които използват терена за политическа пропаганда. В тази сложна мрежа от задкулисни маневри, публично афиширани послания и десетилетни спортни отношения, основани на политически, религиозни и социални колизии, се крие едно необозримо знание за световния порядък. И една загадка – ами ако всички те са го правили и го правят без корист?

През 30-те години на ХХ век в Европа разцъфтява доктрината на фашизма. Идеята за расово превъзходство се пропагандира чрез подмяна на историята и създаване на митове. Важна част от манипулирането на общественото мнение е и демонстрирането на физическа доминация – млади атлетични младежи показват завидни физически данни по време на организирани спортни акции, носейки посланието на италианските и немските власти към целия свят. Световните титли по футбол през 1934 и 1938 също са включени в мощната пропаганда на италианските власти и медии.

Отразяването на изграждането на Олимпийския стадион в Берлин за Игрите през 1936, както и церемонията по откриването, също минават под знака на арийското превъзходство. Митът обаче рухва по време на състезанията, а името на Джеси Оуенс, дълго след края на игрите, ще стряска сънищата на Хитлер. Чернокожият американски атлет смайва света със спечелените четири златни медала от различни дисциплини. Фюрерът приема драматично постиженията на Оуенс и напуска обиден Олимпийския стадион, отказвайки да награди победителя.

Естествено, отношението политика – спорт не е нито константно, нито векторно. Историята помни също така експлоатирането на спортната трибуна за политически послания от самите спортисти. От жертви на манипулация, те се превръщат в проводници на политически и социални послания.

Светът се развълнува истински за гражданското движение за правата на чернокожите в САЩ от вдигнатия юмрук на Томи Смит, шампион от Олимпийските игри в Мексико сити през 1968 г. След състезанието той заявява: „Ако спечеля, съм американец, не черен американец. Но ако загубя, всички ще кажат, че съм негър. Аз съм черен и съм горд с този факт. Надявам се Америка и светът да разберат какво се случи тази вечер“.

Смит е остро порицан от Олимпийския комитет на Щатите, който не толерира използването на спортното поле за политическа пропаганда. Само 12 години по-късно същият този комитет ще откаже участие на Олимпийските игри в Москва заради военния конфликт в Афганистан.

Тези примери от близкото минало показват колко важна роля за самочувствието на нацията може да изиграе правилното рекламиране на спортните постижения и от друга страна, където спортът и политиката се срещат, зрелището е гарантирано, а материалът за летописците – изобилен.

Представата за съмнение и поквара, съпътстващи съжителството на спорта и политиката, е крайно погрешна. Да, историята помни Футболната война Хондурас – Салвадор от 1969 г., но тя ще помни и 29 юни 2008 г.:

„Тайната на успеха е спойката между андалусийци, мадридчани, галисийци, каталунци и валенсианци. Видя се, че щом сме обединени – нищо не може да ни спре. Крайно време е да се престане с разделението по области, защото Испания е силна единна“, възкликна след спечеления от Испания финал на Евро 2008 капитанът Икер Касияс.

Една величествена констатация, изречена в сублимен момент за държава, чийто национален химн няма единен официален текст. Страната, която помни извращенията на генерал Франко. Страната, в която националният флаг се използва за клубен артикул в спортното съперничеството Мадрид – Каталуния.

„Реал“ Мадрид е клубът на аристократизма, на чувството за господство и хегемония, подплатено през годините и от обгрижването на клуба от властта. „Барселона“ пък отдавна е надраснал границите на футбола. В годините на репресия към областта именно футболният клуб е символ на свободата и съпротивата срещу режима на Франко.

Дербито на испанския футбол „Ел Класико“ крие ключа към историческата памет за Испания от средата на 30-те до 70-те. Европа притежава още десетки спортни съперничества, които представляват неоснователно пренебрегвани учебници по история. Те разкриват съществени детайли от политическия и обществен живот през годините.

Извор за исторически познания от политическата, социалната и религиозната сфера са двубоите „Селтик“ – „Рейнджърс“, противопоставящ наследници и последователи на ирландските католици срещу шотландските протестанти; „Челси“ – „Милоул“, в който се изправят аристокрацията на Северен Лондон срещу бедняците докери от крайните квартали; комунистите от „Ливорно“ срещу фашистите от „Лацио“.

Двубоят между последните е едно от най-кървавите дербита на италианския футбол. На пръв поглед изглежда странно съперничеството на два клуба от средна класа, без особени исторически постижения. Но те имат идолите си Кристиано Лукарели и Паоло Ди Канио. Единият поздравява публиката със стиснат юмрук, а другият – с изпъната за фашистки поздрав ръка. А зад идолите стоят въоръжени армии със съветски флагове и знамена с пречупени кръстове. Не можеш да симпатизираш на „Ливорно“, ако не си комунист, както и не може да си комунист и да не го прокламираш публично от трибуните на градския стадион „Армандо Пики“. Ако аплодираш цветнокож, изхвърчаш с побой от „Олимпико“, дома на „Лацио“.

Лепенето на етикети и поставянето под общ знаменател на голяма маса спортни привърженици не е сред любимите ми практики. Занимавам се с изследване на психологията на футболните привърженици и културния, политически и социален подтекст на техните действия.

Да, в България стереотипите за спортно разделение на „сини“ и „червени“, оцветено в политическа окраска, не издържаха, въпреки опитите на определени политически кръгове. Но какво прави турският национален флаг на трибуна с кипърски привърженици, подкрепящи отбор от гръцката част на Никозия?

Обществена тайна е, че изненадващият успех на изборите за президент през февруари т.г. на лидера на комунистическата партия на Кипър Димитрис Христофиас се дължи до голяма степен на мобилизацията сред привържениците на „Омония“. По-крайните сред тях не се притесняват да изтъкват крайно левите си политически възгледи. И не изглежда странна мобилизацията сред останалите (повечето) симпатизанти на „Омония“ пред угрозата националистите от спортния съперник „Апоел“ да надделеят в политическия избор, който бе решаващ за съдбата на етнически разделения остров.

Политиците съвсем основателно търсят подкрепа от спортни и в частност - футболни агитки. Обикновено гласоподавателите, с едно малко изключение от твърдо ядро, са непоследователни. В мирни демократични времена без катаклизми гражданите избират между идеи и концепции, които често ги увличат от единия в другия край на политическия спектър. При футболните привърженици място за анализ няма, водещо е чувството за принадлежност към клуба, води сърцето. Футболните публики са верни. Отъждествяването на футбол и политика, клуб и партия, винаги носи успех на политическите играчи, които успеят да постигнат тази симбиоза, осигурявайки си верни и предани поддръжници.

Достатъчно свидетелства за тази тактика ни дават събитията около войните, съпътстващи разпада на СФР Югославия. Кръвожадният Желко Ражнятович – Аркан, офанзивният командир на паравоенната групировка „Тигрите“ е и шеф на фенклуба на „Цървена звезда“. Именно от редиците на „Делиje“ („Героите“) той набира членове за ударните групи, разплакали хиляди хърватски и босненски семейства.

Малко хора си спомнят, че самата сърбо-хърватска война избухна преди официалното й обявяване от властите. На 13 май 1991 г. на терена на стадион „Максимир“ в Загреб симпатизанти на хърватския „Динамо“ и сръбския „Цървена звезда“ правят възстановка на още несъстоялата се война. Двете страни се вкопчват в яростна битка, а в употреба влизат дръжки на знамена, парапети от трибуните и рекламни пана. По директива от Белград югомилицията се намесва на страната на сръбските навиячи с палки, водни струи, гумени куршуми и БТР-и. Кадърът, в който капитанът на „Динамо“ Звонимир Бобан влиза с еленски скок на милиционер, налагащ с палка „син“ запалянко, завинаги остава в историята като пример за нарастващите националистически вълнения в Югославия, далеч надхвърлящ границите на футболното насилие.

Тази прословута битка срещу сръбските фенове и югославската полиция изиграва решаваща роля за повдигането на патриотичния дух сред хърватския народ и дълго време служи за пример в борбата за независимост, в предните редици на която естествено стоят момчетата от футболните агитки.

Разбира се, освен да противопоставя и да служи за мръсни политически цели, спортът може да играе ролята и на обединител на нацията. Примерът с Испания от завършилото преди броени дни Европейско първенство е най-пресен, но не единствен.

Наред с това, посланията на спорта и спортистите могат да бъдат в пъти по-силни от политическото влияние върху спорта. Страстите спортни рушат стереотипи и обществени устои, градени с години. Участието на Иран на Световното първенство по футбол например бе достатъчна причина за президента Махмуд Ахмадинеджад да разреши иранските жени да посещават футболни мачове въпреки угрозата да наблюдават късите шорти на италианските национали, и дори да не носят задължителното фередже по стадионите.

Заиграването със спортни събития, които са приковали погледа на света, или с имиджа на спортните звезди изглеждат наистина натрапчиви и популистки. Но кой има право да отнема заряда и чистите емоциите от спортни събития на политиците? Или политическите пристрастия на спортистите?