Национален конкурс за съвременна хореография
Уморено и безметежно
Прибирайки се след конкурса, проведен на 30 май в Център за култура и дебат „Червената къща“, усетих ужаса от това, че в живота ни настъпва момент, когато се питаме: Защо аз трябва да оценявам млади хора, на повечето от които не им пука как и с какво се представят в едно начинание, което им дава възможности. Повечето работи, очевидно набързо пригодени и скалъпени за случая, даже не задоволяват собствените интереси и възможности, запращат зрителя в дълбока скука, елементарно мислене и отчайваща липса на ирония, дистанция и чувство за хумор. Изпълнителите са млади, но вече достатъчно големи и информирани, за да бъдат така наивни и отчайващо елементарни.
Струва ми се, че залагайки на идеята да се фокусираме в нещо, е необходимо поне да го познаваме, ако не можем да го правим. Не говоря за открития или оригиналност. Залагането на идеята да сме откровени към себе си изисква доста работа; и няма смисъл да се залъгваме с поредното примирение и спокойствие, което в последно време витае упорито във въздуха на софийското поле. И следвайки тези мисли, които нямат никакво значение за националното ниво или международен напредък, искам да споделя и „откритието“, че ако не можем с нищо да допринесем за общия дух, професионализма и оригиналността, то поне можем да се опитаме да не сме скучни, поне на себе си.
Дали пък перестройката не извади от строя смисъла на смисленото съществуване, каквото и да е то за всеки индивид? И не допринесе ли само за загубата на време? Вместо реалистично да си вървим по пътя. Дали наивната заблуда, че можем да съградим Вавилонска кула, перпендикулярна на земята в сеизмична зона, не измества фокуса да разберем кои сме и какво ни възбужда за креативно изразяване. Времето е пари, беше казал някой. Когато парите не достигат, вместо да ядем арабски картофи и да четем евтини книги, можем да се опитаме да си направим малка градинка със зеленчуци, да посадим някое цвете за цвят и да отворим широко очи към света, който ни гледа сеира. А големият съд не е в това да ни съдят, а да осъдим себе си за делата си.
Единствените работи, които не ме караха да се чувствам неудобно и бяха достойни за конкурс, бяха на спечелилия ІІ награда Теодор Котов, хореография на Юлиана Сайска, новият кратък вариант „Присъствия“ на Ани Васева и дуетът на Станислав Генадиев и Виолета Витанова. За съжаление, от последните две имена сме виждали по-истински работи и този път, въпреки техния професионализъм, не успяха да покажат оригинална работа. Останалите участници изобщо не коментирам, даже игнорирам, защото смятам, че работите напомняха напънати усилия на неопределили себе си артисти с частични остатъци от соцреализъм. Изказаното лично мнение не ангажира останалите имена от журито. Може би критичното мислене е въпрос и на характер. Атмосферата по време на конкурса беше потискаща. Да не говорим за каквито и да е амбиции конкурсът да стане събитие.
Не смятам, че мога да имам някакво чувство за хумор и оптимизъм в момент, когато „картината“ е омерзителна, тъй като не мога да видя ясно какво се опитва да изрази художникът, в случая - хореографите. Съжалявам за критичността, но защо да се подкрепя и обърква главата на един млад човек, който се залъгва с имитации на оригинали. Поне да се опита, даже и нескопосно, да бъде оригинал. Мисля си, че работата не е в това дали има условия или не за развитие на танца, а дали има желание за личностно усъвършенстване. Уморено и безметежно бих подкрепяла каквито и да е опити да бъдем себе си, да бъдем различни, да не бъдем спокойни в лъжите си; и да знаем, че светът може и без нас, но ние не можем без себе си.
Както при второто, така и при първото издание на конкурса, организиран от Фондация Хюмартс, се забелязва по-голямо участие на артисти, които нямат солидно танцово образование, отколкото на такива, които могат да се нарекат танцьори. Да не забравяме, че ако се допускаха само танцьори, нямаше да има и първо издание.
Аз лично подкрепям намерението този конкурс да фокусира вниманието към съвременни форми, отворени за нови идеи и експерименти. И със сигурност изпълнителите ще имат различна подготовка и образование. Вече съм казвала, че клонирането на индивиди не е необходимо в такава малка страна. Даже си мисля, че бих инициирала конкурс за непрофесионалисти - хора с други професии, които биха могли да изтанцуват един прекрасен танц - собствения си!
Бих искала да отворя откровена, така необходима дискусия по въпроса за картофите, музиката на Чайковски и конкурса, проведен тази година. Ще бъде полезно да се чуе и мнението на другите колеги от комисията, и на участниците. А защо не и на публиката.
С най–голямото ми уважение към организаторите - Фондация Хюмартс, участниците, журито и малобройната публика.
30 май 2008
Прибирайки се след конкурса, проведен на 30 май в Център за култура и дебат „Червената къща“, усетих ужаса от това, че в живота ни настъпва момент, когато се питаме: Защо аз трябва да оценявам млади хора, на повечето от които не им пука как и с какво се представят в едно начинание, което им дава възможности. Повечето работи, очевидно набързо пригодени и скалъпени за случая, даже не задоволяват собствените интереси и възможности, запращат зрителя в дълбока скука, елементарно мислене и отчайваща липса на ирония, дистанция и чувство за хумор. Изпълнителите са млади, но вече достатъчно големи и информирани, за да бъдат така наивни и отчайващо елементарни.
Струва ми се, че залагайки на идеята да се фокусираме в нещо, е необходимо поне да го познаваме, ако не можем да го правим. Не говоря за открития или оригиналност. Залагането на идеята да сме откровени към себе си изисква доста работа; и няма смисъл да се залъгваме с поредното примирение и спокойствие, което в последно време витае упорито във въздуха на софийското поле. И следвайки тези мисли, които нямат никакво значение за националното ниво или международен напредък, искам да споделя и „откритието“, че ако не можем с нищо да допринесем за общия дух, професионализма и оригиналността, то поне можем да се опитаме да не сме скучни, поне на себе си.
Дали пък перестройката не извади от строя смисъла на смисленото съществуване, каквото и да е то за всеки индивид? И не допринесе ли само за загубата на време? Вместо реалистично да си вървим по пътя. Дали наивната заблуда, че можем да съградим Вавилонска кула, перпендикулярна на земята в сеизмична зона, не измества фокуса да разберем кои сме и какво ни възбужда за креативно изразяване. Времето е пари, беше казал някой. Когато парите не достигат, вместо да ядем арабски картофи и да четем евтини книги, можем да се опитаме да си направим малка градинка със зеленчуци, да посадим някое цвете за цвят и да отворим широко очи към света, който ни гледа сеира. А големият съд не е в това да ни съдят, а да осъдим себе си за делата си.
Единствените работи, които не ме караха да се чувствам неудобно и бяха достойни за конкурс, бяха на спечелилия ІІ награда Теодор Котов, хореография на Юлиана Сайска, новият кратък вариант „Присъствия“ на Ани Васева и дуетът на Станислав Генадиев и Виолета Витанова. За съжаление, от последните две имена сме виждали по-истински работи и този път, въпреки техния професионализъм, не успяха да покажат оригинална работа. Останалите участници изобщо не коментирам, даже игнорирам, защото смятам, че работите напомняха напънати усилия на неопределили себе си артисти с частични остатъци от соцреализъм. Изказаното лично мнение не ангажира останалите имена от журито. Може би критичното мислене е въпрос и на характер. Атмосферата по време на конкурса беше потискаща. Да не говорим за каквито и да е амбиции конкурсът да стане събитие.
Не смятам, че мога да имам някакво чувство за хумор и оптимизъм в момент, когато „картината“ е омерзителна, тъй като не мога да видя ясно какво се опитва да изрази художникът, в случая - хореографите. Съжалявам за критичността, но защо да се подкрепя и обърква главата на един млад човек, който се залъгва с имитации на оригинали. Поне да се опита, даже и нескопосно, да бъде оригинал. Мисля си, че работата не е в това дали има условия или не за развитие на танца, а дали има желание за личностно усъвършенстване. Уморено и безметежно бих подкрепяла каквито и да е опити да бъдем себе си, да бъдем различни, да не бъдем спокойни в лъжите си; и да знаем, че светът може и без нас, но ние не можем без себе си.
Както при второто, така и при първото издание на конкурса, организиран от Фондация Хюмартс, се забелязва по-голямо участие на артисти, които нямат солидно танцово образование, отколкото на такива, които могат да се нарекат танцьори. Да не забравяме, че ако се допускаха само танцьори, нямаше да има и първо издание.
Аз лично подкрепям намерението този конкурс да фокусира вниманието към съвременни форми, отворени за нови идеи и експерименти. И със сигурност изпълнителите ще имат различна подготовка и образование. Вече съм казвала, че клонирането на индивиди не е необходимо в такава малка страна. Даже си мисля, че бих инициирала конкурс за непрофесионалисти - хора с други професии, които биха могли да изтанцуват един прекрасен танц - собствения си!
Бих искала да отворя откровена, така необходима дискусия по въпроса за картофите, музиката на Чайковски и конкурса, проведен тази година. Ще бъде полезно да се чуе и мнението на другите колеги от комисията, и на участниците. А защо не и на публиката.
С най–голямото ми уважение към организаторите - Фондация Хюмартс, участниците, журито и малобройната публика.
30 май 2008
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
