Поглед към руската културна периодика
От излезлите през май списания могат да се отделят като едни от най-интересните две: Новое литературное обозрение (НЛО) и Неприкосновенный запас.
Новое литературное обозрение посвещава своята 89 книжка на творчеството на Борис Бухщаб и колегите му Наталия Гинзбург и Григорий Гуковски. Статиите на Станислав Савицки и Яна Левченко, както и подготвената от София Старкина публикация на непубликувани работи на Бухщаб, представят от различен ъгъл творчеството на ‛младите формалисти“. В рубриката Сталинизмът като обект на описание: аксиология на метода е публикацията на Аркадий Блюмбаум ‛Оживяващата статуя и въплътената музиката: контексти на ‛Строгия юноша“. Авторът предлага принципно нов анализ на филма на Абрам Роом и Юрий Олеша ‛Строгият юноша“, в който се отчита както репресивната атмосфера на епохата, така и възможностите за създаването на нови художествени модели, синтезиращи естетическите ‛изисквания на момента“ и културните интереси на интелигенцията. От публикуваните статии в Съвременна руска литература: извън границите на академичните дисциплини? (своеобразно допълнение към проведената в Ню Орлеан, САЩ, в рамките на ежегодната конференция на Американската асоциация за развитие на изследванията по славистика ‛кръгла маса“ със същото заглавие) е любопитна тази на Марк Липовецки. В ‛Пърформаси на насилието: ‛Нова драма“ и границите на литературознанието“ той доказва с горчивина, че театърът, пиесата попадат най-трудно в полезрението на литературоведа: ‛Критиците, пишещи за словесност, много рядко реагират на театралните събития. Освен това драматургията само периодично се превръща в литературен авангард. Такава беше ситуацията през 80-те години на миналия век, такава е и днес, но това се забелязва само постфактум, а ‛в хода на действието“ не се набива на очи и не предизвиква внимание.“
Неприкосновенный запас в книжка 1 (57) се съсредоточава върху няколко важни за руското общество теми, свързани с особеностите на постсъветската политика, но първият материал е разговор на Клод Леви Строс с Дидие Ерибон на тема ‛Раса и политика“. На страницата на Александър Кустарев Въображаемото политическо е публикувано есето ‛Руското болшинство – безсмислено и безпощадно“. В него авторът стига до следното тежко заключение: ‛Реконструирайки мотивите на болшинството, стигаме до извода, че точно болшинството има най-силна мотивация да маргинализира опозицията. Властта по-скоро гледа снизходително на болшинството, отколкото да наказва несъгласните, за което настояват авторите на конспиративни теории и тези, които вярват в устойчивостта на ‛генетичния код“ на репресивната ‛руска власт“. Изобщо опозицията се оказва невинна жертва на конформизма на избирателя, използващ гласа си, за да докаже на себе си и на съседа си какъв правилен избор са направили двамата и да унизят тези, които не са удостоили с доверието си.“ Не е по-оптимистична и статията на Алексей Левинсон ‛Балада за рейтинга“, поместена в рубриката Социологическа лирика. Високият рейтинг на Путин, казва авторът, има своите дълбоки корени: ‛Както помним, руското самодържавие не е искало да се обременява с конституция. Сталинският режим, обратното, с желание се заел с приемането на конституция. Тогава било направено важно социално откритие: винаги е добре да имаш конституция, но да продължаваш да управляваш самодържавно. Елцин се опита да живее по друг начин. Той наруши една конституция, но веднага прие друга, която имаше намерение да спазва, заради което я и скрои според собствените си мерки. По времето на Путин вървяха разговори за това, че нещо трябва да се промени в шитата не за нас конституция. Но възтържествува и се разви отбелязаният по-горе сталински подход.“
И в другите рубрики нещата се движат в подобна посока. В Денят на изборите или Смяната като приемственост са поместени статии, занимаващи се с осемгодишното управление на Путин. Между тях са: ‛Епохата на Владимир Путин и трансформацията на руската държавност“ от Ярослав Шимов, ‛Авторитарната личност на руските избори“ от Дмитрий Травини и интервюто на философа Александър Пятигорски – ‛Национален лидер“ – термин на субективния политически рефлекс“.
И в рубриката Култура на политиката са публикувани три статии, свързани с различни аспекти на функционирането на руската държава (‛Имперският феодализъм“ от Андрей Захаров) и съпротивляващите им се идеологически концепции, като либерализмът (‛Митовете: за някои стереотипи на съвременното руско либерално съзнание“ от Андрей Ранчин) и десният екстремизъм (‛Постсъветските десни екстремистки елити и влиянието им върху интелектуалната и младежката среда в Русия“ от Андреас Умланд).
В рубриката Политика на културата Дмитрий Голинко-Волфсон в статията си ‛Целувката на милиционера: има ли в Русия (био)политическа цензура?“ анализира политическия и културния контекст на скандала около изложбата на съвременното руско изкуство в Париж. Според него: ‛Днес абсолютни шампиони по цензурни претенции са ‛Сините носове“, а символичният ‛център“ на тази цензурна разпасаност е фото колажа им ‛Ера на милосърдието“, запечатал двама мъжествени милиционери, целуващи се трогателно в заснежена брезова горичка“.
Новое литературное обозрение посвещава своята 89 книжка на творчеството на Борис Бухщаб и колегите му Наталия Гинзбург и Григорий Гуковски. Статиите на Станислав Савицки и Яна Левченко, както и подготвената от София Старкина публикация на непубликувани работи на Бухщаб, представят от различен ъгъл творчеството на ‛младите формалисти“. В рубриката Сталинизмът като обект на описание: аксиология на метода е публикацията на Аркадий Блюмбаум ‛Оживяващата статуя и въплътената музиката: контексти на ‛Строгия юноша“. Авторът предлага принципно нов анализ на филма на Абрам Роом и Юрий Олеша ‛Строгият юноша“, в който се отчита както репресивната атмосфера на епохата, така и възможностите за създаването на нови художествени модели, синтезиращи естетическите ‛изисквания на момента“ и културните интереси на интелигенцията. От публикуваните статии в Съвременна руска литература: извън границите на академичните дисциплини? (своеобразно допълнение към проведената в Ню Орлеан, САЩ, в рамките на ежегодната конференция на Американската асоциация за развитие на изследванията по славистика ‛кръгла маса“ със същото заглавие) е любопитна тази на Марк Липовецки. В ‛Пърформаси на насилието: ‛Нова драма“ и границите на литературознанието“ той доказва с горчивина, че театърът, пиесата попадат най-трудно в полезрението на литературоведа: ‛Критиците, пишещи за словесност, много рядко реагират на театралните събития. Освен това драматургията само периодично се превръща в литературен авангард. Такава беше ситуацията през 80-те години на миналия век, такава е и днес, но това се забелязва само постфактум, а ‛в хода на действието“ не се набива на очи и не предизвиква внимание.“
Неприкосновенный запас в книжка 1 (57) се съсредоточава върху няколко важни за руското общество теми, свързани с особеностите на постсъветската политика, но първият материал е разговор на Клод Леви Строс с Дидие Ерибон на тема ‛Раса и политика“. На страницата на Александър Кустарев Въображаемото политическо е публикувано есето ‛Руското болшинство – безсмислено и безпощадно“. В него авторът стига до следното тежко заключение: ‛Реконструирайки мотивите на болшинството, стигаме до извода, че точно болшинството има най-силна мотивация да маргинализира опозицията. Властта по-скоро гледа снизходително на болшинството, отколкото да наказва несъгласните, за което настояват авторите на конспиративни теории и тези, които вярват в устойчивостта на ‛генетичния код“ на репресивната ‛руска власт“. Изобщо опозицията се оказва невинна жертва на конформизма на избирателя, използващ гласа си, за да докаже на себе си и на съседа си какъв правилен избор са направили двамата и да унизят тези, които не са удостоили с доверието си.“ Не е по-оптимистична и статията на Алексей Левинсон ‛Балада за рейтинга“, поместена в рубриката Социологическа лирика. Високият рейтинг на Путин, казва авторът, има своите дълбоки корени: ‛Както помним, руското самодържавие не е искало да се обременява с конституция. Сталинският режим, обратното, с желание се заел с приемането на конституция. Тогава било направено важно социално откритие: винаги е добре да имаш конституция, но да продължаваш да управляваш самодържавно. Елцин се опита да живее по друг начин. Той наруши една конституция, но веднага прие друга, която имаше намерение да спазва, заради което я и скрои според собствените си мерки. По времето на Путин вървяха разговори за това, че нещо трябва да се промени в шитата не за нас конституция. Но възтържествува и се разви отбелязаният по-горе сталински подход.“
И в другите рубрики нещата се движат в подобна посока. В Денят на изборите или Смяната като приемственост са поместени статии, занимаващи се с осемгодишното управление на Путин. Между тях са: ‛Епохата на Владимир Путин и трансформацията на руската държавност“ от Ярослав Шимов, ‛Авторитарната личност на руските избори“ от Дмитрий Травини и интервюто на философа Александър Пятигорски – ‛Национален лидер“ – термин на субективния политически рефлекс“.
И в рубриката Култура на политиката са публикувани три статии, свързани с различни аспекти на функционирането на руската държава (‛Имперският феодализъм“ от Андрей Захаров) и съпротивляващите им се идеологически концепции, като либерализмът (‛Митовете: за някои стереотипи на съвременното руско либерално съзнание“ от Андрей Ранчин) и десният екстремизъм (‛Постсъветските десни екстремистки елити и влиянието им върху интелектуалната и младежката среда в Русия“ от Андреас Умланд).
В рубриката Политика на културата Дмитрий Голинко-Волфсон в статията си ‛Целувката на милиционера: има ли в Русия (био)политическа цензура?“ анализира политическия и културния контекст на скандала около изложбата на съвременното руско изкуство в Париж. Според него: ‛Днес абсолютни шампиони по цензурни претенции са ‛Сините носове“, а символичният ‛център“ на тази цензурна разпасаност е фото колажа им ‛Ера на милосърдието“, запечатал двама мъжествени милиционери, целуващи се трогателно в заснежена брезова горичка“.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
