Докато съперниците им се чудят какъв скандал да им устроят, в какво да ги обвинят; и докато жълтата преса гърми за тоалетите и прищевките на Анна Нетребко, както и за слабата психика на Роландо Вийазон, те двамата – действително създадени да бъдат тандем на оперната сцена, днес са отново главни действащи лица в звукозаписните издания. Причината е в записа на „Бохеми“, запис, в който двамата са не по-малко изключителни, отколкото бяха в „Травиата“. С тях фирмата „Дойче грамофон“ действително удари в десетката, като ги прибра под крилото си с ексклузивен договор още преди няколко години.

Записът излезе съвсем скоро. И не е необходимо да си пророк, за да разбереш, че той ще бъде сред най-продаваните тази година и сигурно ще се нареди сред кандидатите за „Грами“. И далеч не само заради двете звезди, които са действително обаятелни, чаровни, естествени, влюбени. И пеят! Но и заради завладяващата младост, която ври и кипи в студеното тяло на компактдиска. Истинска бохемска! Заради органиката и красотата на ансамблите. Заради заразителната, въздействаща френскост на атмосферата – особено във второто действие, но също и в бохемските „разговори“ между поета, художника, философа и музиканта. И в чаровното лекомислие и сръдните на Мюзета. В тази атмосфера драмата на Мими и Рудолф се вписва като необходимия контрапункт. Тук това действително е драма на млади, неопитни в живота влюбени. Независимо че записът е от концертно изпълнение на операта, сцената е налице. Звуковият спектакъл е налице, грабва въображението, не го оставя на мира дълго, след като е свършил. И... го пускаш пак. Само един път съм имала подобно преживяване със запис на „Бохеми“ – с Мирела Френи и Лучано Павароти. Но този има едно не лесно за дефиниране днешно излъчване, което страхотно „работи“ за музиката на Пучини. Шедьовърът се разтваря сякаш, за да приеме с удоволствие сегашното време в себе си. И въпреки че всички солисти споделят страхопочитанието си към тази най-обичана, най-записвана, най-натоварена с велики имена творба, техният запис е цялостен, общ възглед за нейната способност да се преражда. Цялостен е и заради различното отношение към най-известните арии, които, точно както трябва, не стоят отделно и ексклузивно в драматургията, а „вървят“ в музикалния поток. В този смисъл пеенето не е самоцел, то е само част от съвършено изградения, непрекъснат музикален процес. Това става благодарение и на солистите, и на диригента Бертран дьо Били, име, което не е сред топ-маестрите на разглезената европейска публика. Но той е чудесен музикант, шеметно последователен в темпата и пренареждането на съотношенията между ариите и ансамблите в операта. По-прекрасен дар за музикалната, за оперната публика, която си спомня, че великият италиански бохем Джакомо Антонио Доменико Микеле Секондо Мария Пучини се е родил преди 150 години, не би могло да има. Дар, който категорично взривява музея, в който мнозина искат да поставят и този шедьовър на гения. Взривява го не с екстравагантни постановки и костюми, а с извънредния съвременен музикантски прочит на уникалния текст.