Стилиян Йотов: Има ли права ембрионът?
- Предварително споменахте, че идеята на Емилия Масларова от догодина бременните жени задължително да минават генетични и гинекологични прегледи, за да се разбере дали плодът няма някакви заболявания, е скандална. Защо?
- По дефиниция тя е министър, чийто ресор не е свързан с темата, по която се намесва. Естествено, всеки гражданин, дори да не е специалист, има право да има мнение по въпроса, но нима останалите проблеми, които са в сферата на министерството на Масларова, са решени? От друга страна, тя, именно като социален министър, изхожда от позицията на водене на политика, която е свързана с определен тип разходи. И от казаното излиза, че главното е те да се рационализират. Интересното обаче е, че така не се засяга по-същественият въпрос – а именно проблемът с човешките права. Все пак акцентът не трябва да бъде върху това каква политика трябва да провежда държавата, за да избегне изключително големи разхищения на обществени средства и сили за едни социални дейности за сметка на други. Тук ще цитирам Роналд Дуоркин с репликата, която винаги ми е изглеждала важна: „Правата са козове спрямо политиката‛, така че оттук много ясно се вижда какво е скандалното – на преден план излиза проблемът за разхищението на средства, а не чии интереси са засегнати и чии интереси или права трябва да се защитават. Разбира се, че става дума и за обществен интерес – деца, които имат проблеми, са оставени в домове и там се налага да бъдат гледани при специални условия, така че мисълта, която прозира зад министерската идея – ‛Не бихме ли могли да спестим средства‛ – е лесно уловима.
Но онова, което е далеч по-важно, е, че никой не обръща внимание на правата на майките, защото ключовият въпрос, който трябва да бъде зададен, е в името на кого се извършва тази пренатална диагностика? В името на обществото и държавата? Или пък в името на майките, за които би било проблем да износят и да гледат дете със сериозни увреждания?
Другият аспект на скандалното е задължителността. При положение, че тази диагностика не е забранена, т.е. е позволена, тя вече е право. И вместо да се мисли как това право да се гарантира и обезпечава, някой решава да го трансформира в задължение.
- Не мислите ли, че с предложението си Масларова, по косвен начин, може да ликвидира състраданието?
- Ще се опитам да разгледам темата за състраданието от по-широк ъгъл.
Ще започна с въпроса как трябва да се разглежда човешкият живот в областта на етиката. И отговорът е – поне от три позиции. В религиозното мислене животът е дар, който трябва да се пази и цени. Оттук произтича и тезата, че всяко посегателство срещу него е инструментализиране на човека и подчиняване на живота на някаква друга цел.
При втория тип разглеждане на въпроса за живота, който съвпада с гледната точка, застъпвана от вносители на законови промени, свързани с либерализирането на евтаназията, се набляга на темата за състраданието. И в случая позицията е – този човек страда и ние трябва да помислим дали не бихме могли да му спестим това страдание. При подобна дискусия професор Калин Янакиев реагира остро, защото според него самото страдание, дори и да не е обявено за висша добродетел, е присъщо на човека и именно през него могат да се видят определени качества на човека.
Моето основно възражение обаче е, че се пропуска един трети тип разбиране на етиката и той е свързан с дефинирането на живота като право. Любопитното тук е, че всички са задължени да респектират правото ти на живот, но ти самият нямаш задължение да използваш това право. Такава е логиката на правата. За да стана по-ясен, ще поставя въпроса: Представяте ли си, когато имате право върху собственост, какви обратни задължения би трябвало да произтичат от този факт? Означава ли, че ако имате право на собственост, нямате право да я продавате, унищожавате и отчуждавате? Изобщо: длъжен ли си да имаш собственост? Именно в такъв смисъл езикът на правата постулира асиметрия. Тя засяга и отношението към евтаназията. Оттук обаче може да се стигне и до обратното заключение - че ние сме отвикнали да живеем със страданието и непрекъснато се стремим да се отървем от него, имайки предвид, че дори сме склонни да прекъснем своя живот, живота на свои близки в болницата, както и сме в състояние да се лишим от деца, които биха били бреме за нас.
Да, в този смисъл, аргументът на проф. Калин Янакиев е много силен и с него много трудно може да се спори, защото е израз на изключително последователна позиция. Тази позиция обаче е по силите на малцина, за повечето тя е претоварваща. В друг аспект ми изглежда проблематична. Нека приемем, че да страдаш самият ти е положително, да състрадаваш чуждото страдание – също. Но как стоят нещата в случаите, когато ти си условие за възникването или проявата на чуждото страдание? Тогава твоето страдание и състрадание – поне така ми изглежда – работят най-вече за теб, така да се каже: допринасят за покаянието ти. Но какво допринасят те по отношение на онзи, за чието страдание носиш отговорност? Освен това не бива да се остава в областта на етиката така, че да не се има предвид развитието на социалните практики. Това са слабости на т. нар. „етики на убежденията‛.
- От каква друга, освен от етична гледна точка, може да бъде разглеждан проблемът?
- Ще използвам конкретни казуси. Да вземем например твърде радостната и приемлива медицинска практика – оплождането ин витро. Тя обаче технически е свързана, съпътствана е с произвеждането на излишни ембриони. И какво тогава трябва да направим? Имаме майка, която е позволила, а това е изключително доброволна дейност, да се оплодят n-броя ембриони, от които й се поставят само няколко, за да се увеличат шансовете, но и да е възможно износването. Но не би ли трябвало да дефинираме и задължение на майката да износи и останалите ембриони, след като е позволила те да бъдат създадени? Както виждате, в България вече разполагаме с медицинска практика, която се отнася към ембрионите по начин, който може да бъде дефиниран като инструментализация, и който може да отприщи изключително нежелани реакции. Така или иначе, това е практика, която не само се провежда, но е и подкрепяна от българската държава, за разлика от други страни, в които ин витро оплождането не се подкрепя. То не е забранено, но не се финансира като здравна услуга, тъй като хипотезата – да живееш без деца или да живееш без родени от теб самия деца, е също човешка форма на живот. Все пак вторачването в идеята на всяка цена да родиш свое собствено дете е също толкова спорна като основание, за да бъде натоварвана обществената система с нейното осъществяване. Интересно е да се помисли и защо доцент Щерев отказва публично да отговори на въпроса каква е съдбата на неизползваните ембриони в клиниката му? Има страни, в които те се замразяват с хитрата формулировка „дотогава, докогато се стигне до решение какво да се прави с тях‛. Другата възможност е да се изхвърлят, или – каквато реалност съществува – да се продават. Така или иначе, ние в България сме позволили свръхпроизводство на ембриони.
- Вероятно вие сте единственият, който се е загрижил за правата на ембрионите...
- Едва ли. Но тук се появява и друг въпрос – имаме ли право с лекота да приписваме права на ембрионите и то точно по начина, по който те са присъщи на останалите субекти? Да, те имат права и това произтича от модерните етики, включително от утилитаристките. Разбира се, че утилитаризмът в класическата си версия е чужд на идеята за правата, тук ще цитирам Джеръми Бентам, според когото „правата са копелетата на закона‛, но при същинското разгръщане на темата английският философ посочва, че, ако от тях има полза, те би трябвало да се допуснат. Любопитно е, че именно утилитаристите, които са разработили страшно много техники в етиката за преценяване на различни интереси на определени групи хора спрямо други групи, са разгледали най-подробно и проблема за избора, засягащ някого от нас, те го наричат some people choices. Освен това те се спират и върху избора, засягащ хора, които са различни от нас – different people choices. Под „различни от нас‛ разбират именно ембрионите – потенциални същества, които все още не са застанали като субекти сред нас. В този смисъл и правото, и етиката ни говорят за правата, но и в различен аспект.
Можем да говорим за правата на ембрионите и от гледна точка на достойнството. И в този случай отново произволното отнасяне с тях може да се окаже дискриминационно. (Проблемът е разгледан от Вайма Любе, професор по практическа философия в университета в Лайпциг – вж. „Пренаталната и предимплантационна селекция след генен тест като проблем на дискриминацията‛ в Социологически проблеми, 2006/1-2). В нейното изследване, свързано с Германия, е представена гледна точка, според която бременната жена трябва да бъде задължена да отговори на въпроса: „Ако детето ви беше здраво, щяхте ли да абортирате?‛ И ако се окаже, че жената сравнява бъдещо здраво дете с бъдещо болно дете, тя би могла да дискриминира ембриона. В статията си проф. Любе обаче излага изключително интересни аргументи в подкрепа на тезата защо всъщност подобен избор не е дискриминационен. Защото нека поставим и щекотливия въпрос, с който започнах – в крайна сметка, ние не пренебрегваме ли случващото се с майката, нейните права? Защото, както проблемът с излишните ембриони вече е практика, подсказваща възможността за по-либерално отношение и към ембрионите с увреждане, така можем да разгледаме гледната точка на майката и да се докоснем до проблема с аборта. В много страни, в които в продължение на години абортът е бил строго забранен, се е стигнало до неговото легализиране чрез правната фигура – абортът се позволява при индикация – т.е. абортът не е въпрос на воля „искам‛ или „не искам‛ (или спада към неприкосновената сфера на частното), а се позволява законодателно при наличието на определени медицински показатели, а именно – когато животът на майката е застрашен. Тази практика позволява да се постави живот срещу живот и така майката, съхранявайки своя живот, жертва този на ембриона. Не пряко, но тъкмо по тази линия се разглеждат въпросите и за натоварването на майката, на родителите. Решаващ за прехода е аргументът, че след като не можем еднозначно да кажем кога ембрионът се превръща от „нещо‛ в „някой‛, не можем еднозначно да преценим интересите му, не ни остава нищо друго, освен да вземем предвид онези интереси, което можем да обективираме. И в случая не говорим за спестяване на възможността да живеем в състрадание спрямо хора, които очевидно би трябвало да го предизвикат. А за това, както вече споменах, че сме условие за това чуждо страдание, което не можем да спестим, и че нямаме никакви средства, с които да предизвикаме общо състрадание и солидарност у околните.
Освен това, представяте ли си ситуация, в която лекарят ще трябва да бъде задължен да не казва истината на майката, за да не бъде тя мотивирана да вземе решение за извършване на аборт, имайки предвид позицията на плода. От една страна, ще трябва да я информира за опасностите, които грозят самата нея, от друга – да мълчи относно проблеми на самия плод, пред които терапията е безсилна. Трябва ли в името на ембриона да се спести истината на майката, за да не започне тя да се колебае? Що за разтоварване е това, което цял живот ще те товари?
- В този смисъл вие подкрепяте идеята на Масларова...
- Не и като задължение. На този фон може да се постави и въпросът – ако родителят вземе решение и детето, въпреки индикациите, бъде родено, но в последствие се окаже, че той не може да го гледа, трябва ли да го държим отговорен с въпроса: „След като веднъж не си пожелал да абортираш – сега защо се отказваш от детето?‛ Темата е много сериозна. Нима не се разпадат бракове, при които у партньора са се появили форми на увреждания? Така че вменяването на задължение – ти си длъжен, защото си родител, защото си отговорен за появяването на това дете, да посветиш живота си на него, е проблематично, защото всеки има право на собствен избор. На всичко отгоре биологически природата е отредила именно и само на майките да износват плода и да раждат деца и точно оттам трябва да се изхожда – както при абортите, така и при диагностиката.
От друга страна, диагностицирането трябва да бъде подкрепяно от държавата и поради огромния брой късни майки. Всеки опит за кариера е свързан с някакво отлагане на майчинството, а всяко раждане след 40 години е изпълнено с множество проблеми, които започват още с 30-ата година на родилката.
- Няма ли опасност диагностициранията да се превърнат в негативна форма на евгеника?
- По дефиниция евгениката е практика да се създават образцови индивиди. В този смисъл диагностицирането засяга сивата граница между терапия и евгеника. Много е важно да се обсъдят въпросите докъде се простира терапията, защото тя наистина е на една крачка от желанието за селекция – отпадат ембриони с увреждания, т.е. изхвърлят се тези, които са нежелани, и така се създава практика за подбор на удачните. В крайна сметка обаче смисълът от пренаталната диагностика е да информира майката, да й даде възможност за терапия (ако е възможна) и най-вече да й даде шанс да избере.
Разговаря Теодора Георгиева
- По дефиниция тя е министър, чийто ресор не е свързан с темата, по която се намесва. Естествено, всеки гражданин, дори да не е специалист, има право да има мнение по въпроса, но нима останалите проблеми, които са в сферата на министерството на Масларова, са решени? От друга страна, тя, именно като социален министър, изхожда от позицията на водене на политика, която е свързана с определен тип разходи. И от казаното излиза, че главното е те да се рационализират. Интересното обаче е, че така не се засяга по-същественият въпрос – а именно проблемът с човешките права. Все пак акцентът не трябва да бъде върху това каква политика трябва да провежда държавата, за да избегне изключително големи разхищения на обществени средства и сили за едни социални дейности за сметка на други. Тук ще цитирам Роналд Дуоркин с репликата, която винаги ми е изглеждала важна: „Правата са козове спрямо политиката‛, така че оттук много ясно се вижда какво е скандалното – на преден план излиза проблемът за разхищението на средства, а не чии интереси са засегнати и чии интереси или права трябва да се защитават. Разбира се, че става дума и за обществен интерес – деца, които имат проблеми, са оставени в домове и там се налага да бъдат гледани при специални условия, така че мисълта, която прозира зад министерската идея – ‛Не бихме ли могли да спестим средства‛ – е лесно уловима.
Но онова, което е далеч по-важно, е, че никой не обръща внимание на правата на майките, защото ключовият въпрос, който трябва да бъде зададен, е в името на кого се извършва тази пренатална диагностика? В името на обществото и държавата? Или пък в името на майките, за които би било проблем да износят и да гледат дете със сериозни увреждания?
Другият аспект на скандалното е задължителността. При положение, че тази диагностика не е забранена, т.е. е позволена, тя вече е право. И вместо да се мисли как това право да се гарантира и обезпечава, някой решава да го трансформира в задължение.
- Не мислите ли, че с предложението си Масларова, по косвен начин, може да ликвидира състраданието?
- Ще се опитам да разгледам темата за състраданието от по-широк ъгъл.
Ще започна с въпроса как трябва да се разглежда човешкият живот в областта на етиката. И отговорът е – поне от три позиции. В религиозното мислене животът е дар, който трябва да се пази и цени. Оттук произтича и тезата, че всяко посегателство срещу него е инструментализиране на човека и подчиняване на живота на някаква друга цел.
При втория тип разглеждане на въпроса за живота, който съвпада с гледната точка, застъпвана от вносители на законови промени, свързани с либерализирането на евтаназията, се набляга на темата за състраданието. И в случая позицията е – този човек страда и ние трябва да помислим дали не бихме могли да му спестим това страдание. При подобна дискусия професор Калин Янакиев реагира остро, защото според него самото страдание, дори и да не е обявено за висша добродетел, е присъщо на човека и именно през него могат да се видят определени качества на човека.
Моето основно възражение обаче е, че се пропуска един трети тип разбиране на етиката и той е свързан с дефинирането на живота като право. Любопитното тук е, че всички са задължени да респектират правото ти на живот, но ти самият нямаш задължение да използваш това право. Такава е логиката на правата. За да стана по-ясен, ще поставя въпроса: Представяте ли си, когато имате право върху собственост, какви обратни задължения би трябвало да произтичат от този факт? Означава ли, че ако имате право на собственост, нямате право да я продавате, унищожавате и отчуждавате? Изобщо: длъжен ли си да имаш собственост? Именно в такъв смисъл езикът на правата постулира асиметрия. Тя засяга и отношението към евтаназията. Оттук обаче може да се стигне и до обратното заключение - че ние сме отвикнали да живеем със страданието и непрекъснато се стремим да се отървем от него, имайки предвид, че дори сме склонни да прекъснем своя живот, живота на свои близки в болницата, както и сме в състояние да се лишим от деца, които биха били бреме за нас.
Да, в този смисъл, аргументът на проф. Калин Янакиев е много силен и с него много трудно може да се спори, защото е израз на изключително последователна позиция. Тази позиция обаче е по силите на малцина, за повечето тя е претоварваща. В друг аспект ми изглежда проблематична. Нека приемем, че да страдаш самият ти е положително, да състрадаваш чуждото страдание – също. Но как стоят нещата в случаите, когато ти си условие за възникването или проявата на чуждото страдание? Тогава твоето страдание и състрадание – поне така ми изглежда – работят най-вече за теб, така да се каже: допринасят за покаянието ти. Но какво допринасят те по отношение на онзи, за чието страдание носиш отговорност? Освен това не бива да се остава в областта на етиката така, че да не се има предвид развитието на социалните практики. Това са слабости на т. нар. „етики на убежденията‛.
- От каква друга, освен от етична гледна точка, може да бъде разглеждан проблемът?
- Ще използвам конкретни казуси. Да вземем например твърде радостната и приемлива медицинска практика – оплождането ин витро. Тя обаче технически е свързана, съпътствана е с произвеждането на излишни ембриони. И какво тогава трябва да направим? Имаме майка, която е позволила, а това е изключително доброволна дейност, да се оплодят n-броя ембриони, от които й се поставят само няколко, за да се увеличат шансовете, но и да е възможно износването. Но не би ли трябвало да дефинираме и задължение на майката да износи и останалите ембриони, след като е позволила те да бъдат създадени? Както виждате, в България вече разполагаме с медицинска практика, която се отнася към ембрионите по начин, който може да бъде дефиниран като инструментализация, и който може да отприщи изключително нежелани реакции. Така или иначе, това е практика, която не само се провежда, но е и подкрепяна от българската държава, за разлика от други страни, в които ин витро оплождането не се подкрепя. То не е забранено, но не се финансира като здравна услуга, тъй като хипотезата – да живееш без деца или да живееш без родени от теб самия деца, е също човешка форма на живот. Все пак вторачването в идеята на всяка цена да родиш свое собствено дете е също толкова спорна като основание, за да бъде натоварвана обществената система с нейното осъществяване. Интересно е да се помисли и защо доцент Щерев отказва публично да отговори на въпроса каква е съдбата на неизползваните ембриони в клиниката му? Има страни, в които те се замразяват с хитрата формулировка „дотогава, докогато се стигне до решение какво да се прави с тях‛. Другата възможност е да се изхвърлят, или – каквато реалност съществува – да се продават. Така или иначе, ние в България сме позволили свръхпроизводство на ембриони.
- Вероятно вие сте единственият, който се е загрижил за правата на ембрионите...
- Едва ли. Но тук се появява и друг въпрос – имаме ли право с лекота да приписваме права на ембрионите и то точно по начина, по който те са присъщи на останалите субекти? Да, те имат права и това произтича от модерните етики, включително от утилитаристките. Разбира се, че утилитаризмът в класическата си версия е чужд на идеята за правата, тук ще цитирам Джеръми Бентам, според когото „правата са копелетата на закона‛, но при същинското разгръщане на темата английският философ посочва, че, ако от тях има полза, те би трябвало да се допуснат. Любопитно е, че именно утилитаристите, които са разработили страшно много техники в етиката за преценяване на различни интереси на определени групи хора спрямо други групи, са разгледали най-подробно и проблема за избора, засягащ някого от нас, те го наричат some people choices. Освен това те се спират и върху избора, засягащ хора, които са различни от нас – different people choices. Под „различни от нас‛ разбират именно ембрионите – потенциални същества, които все още не са застанали като субекти сред нас. В този смисъл и правото, и етиката ни говорят за правата, но и в различен аспект.
Можем да говорим за правата на ембрионите и от гледна точка на достойнството. И в този случай отново произволното отнасяне с тях може да се окаже дискриминационно. (Проблемът е разгледан от Вайма Любе, професор по практическа философия в университета в Лайпциг – вж. „Пренаталната и предимплантационна селекция след генен тест като проблем на дискриминацията‛ в Социологически проблеми, 2006/1-2). В нейното изследване, свързано с Германия, е представена гледна точка, според която бременната жена трябва да бъде задължена да отговори на въпроса: „Ако детето ви беше здраво, щяхте ли да абортирате?‛ И ако се окаже, че жената сравнява бъдещо здраво дете с бъдещо болно дете, тя би могла да дискриминира ембриона. В статията си проф. Любе обаче излага изключително интересни аргументи в подкрепа на тезата защо всъщност подобен избор не е дискриминационен. Защото нека поставим и щекотливия въпрос, с който започнах – в крайна сметка, ние не пренебрегваме ли случващото се с майката, нейните права? Защото, както проблемът с излишните ембриони вече е практика, подсказваща възможността за по-либерално отношение и към ембрионите с увреждане, така можем да разгледаме гледната точка на майката и да се докоснем до проблема с аборта. В много страни, в които в продължение на години абортът е бил строго забранен, се е стигнало до неговото легализиране чрез правната фигура – абортът се позволява при индикация – т.е. абортът не е въпрос на воля „искам‛ или „не искам‛ (или спада към неприкосновената сфера на частното), а се позволява законодателно при наличието на определени медицински показатели, а именно – когато животът на майката е застрашен. Тази практика позволява да се постави живот срещу живот и така майката, съхранявайки своя живот, жертва този на ембриона. Не пряко, но тъкмо по тази линия се разглеждат въпросите и за натоварването на майката, на родителите. Решаващ за прехода е аргументът, че след като не можем еднозначно да кажем кога ембрионът се превръща от „нещо‛ в „някой‛, не можем еднозначно да преценим интересите му, не ни остава нищо друго, освен да вземем предвид онези интереси, което можем да обективираме. И в случая не говорим за спестяване на възможността да живеем в състрадание спрямо хора, които очевидно би трябвало да го предизвикат. А за това, както вече споменах, че сме условие за това чуждо страдание, което не можем да спестим, и че нямаме никакви средства, с които да предизвикаме общо състрадание и солидарност у околните.
Освен това, представяте ли си ситуация, в която лекарят ще трябва да бъде задължен да не казва истината на майката, за да не бъде тя мотивирана да вземе решение за извършване на аборт, имайки предвид позицията на плода. От една страна, ще трябва да я информира за опасностите, които грозят самата нея, от друга – да мълчи относно проблеми на самия плод, пред които терапията е безсилна. Трябва ли в името на ембриона да се спести истината на майката, за да не започне тя да се колебае? Що за разтоварване е това, което цял живот ще те товари?
- В този смисъл вие подкрепяте идеята на Масларова...
- Не и като задължение. На този фон може да се постави и въпросът – ако родителят вземе решение и детето, въпреки индикациите, бъде родено, но в последствие се окаже, че той не може да го гледа, трябва ли да го държим отговорен с въпроса: „След като веднъж не си пожелал да абортираш – сега защо се отказваш от детето?‛ Темата е много сериозна. Нима не се разпадат бракове, при които у партньора са се появили форми на увреждания? Така че вменяването на задължение – ти си длъжен, защото си родител, защото си отговорен за появяването на това дете, да посветиш живота си на него, е проблематично, защото всеки има право на собствен избор. На всичко отгоре биологически природата е отредила именно и само на майките да износват плода и да раждат деца и точно оттам трябва да се изхожда – както при абортите, така и при диагностиката.
От друга страна, диагностицирането трябва да бъде подкрепяно от държавата и поради огромния брой късни майки. Всеки опит за кариера е свързан с някакво отлагане на майчинството, а всяко раждане след 40 години е изпълнено с множество проблеми, които започват още с 30-ата година на родилката.
- Няма ли опасност диагностициранията да се превърнат в негативна форма на евгеника?
- По дефиниция евгениката е практика да се създават образцови индивиди. В този смисъл диагностицирането засяга сивата граница между терапия и евгеника. Много е важно да се обсъдят въпросите докъде се простира терапията, защото тя наистина е на една крачка от желанието за селекция – отпадат ембриони с увреждания, т.е. изхвърлят се тези, които са нежелани, и така се създава практика за подбор на удачните. В крайна сметка обаче смисълът от пренаталната диагностика е да информира майката, да й даде възможност за терапия (ако е възможна) и най-вече да й даде шанс да избере.
Разговаря Теодора Георгиева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
