Театрално събитие на месеца безспорно бе Ибероамериканският театрален фестивал в Богота (7–23 март), биенале, което тази година събра 142 трупи от цял свят пред два и половина милиона зрители. Отново в "Бабелия" от 15 март швейцарският режисьор Щефан Кеги обясни "театралния бум в Берлин" и другаде: "Всички копнеем да участваме в живи случвания. След дълъг ден пред компютъра, имаме нужда от човешка близост." (Кеги е автор на експерименталната постановка "Карго София-Барселона, в която 40 зрители се "товарят" в камиона на двама български тираджии и подслушват разговорите им – месец и половина преди априлската премиера в "Театре люре" в Барселона билетите за всичките 10 представления са разкупени.).

В ABCD от 1 март персонаж на фокус е швейцарският дипломат и колекционер Ули Зег, известен като собственик на най-голямата частна сбирка от съвременни китайски произведения на изкуството, започната през 1979 г.: барселонската Фондация "Миро" излага от 21 февруари до 25 май притежавани от него 80 творби от 51 артисти. В същия брой под заглавие "Внимание, идват китайците!" се обсъжда (като своего рода практичен гид за китайската душевност) каталогът от изложбата на съвременна китайска фотография в Паласио де ла Вирейна, отново в Барселона. Китайска е и "Бабелия" от 8 март, в която модерният китайски арт е преброен през най-важните събития, отворили го за света (знаменателната изложба Magiciens de la terre през 1989 г. в парижкия "Помпиду"; венецианското биенале през 1999 г.). Ключовите имена са изредени в друг материал, "Предолимпийски рекорди": Ай Уейуей, Шу Бин, Кай Гуо Кян и така нататък. Цифрите са впечатляващи: за най-скъпо продадената досега китайска творба, "Екзекуция" (1995) на Юе Минджун, анонимен колекционер е платил шест милиона долара. Барселонският галерист Бертран Шеврьо, специализиран в нови китайски произведения, разказва: "Преди три години продадох един Лю Шяодън за 15 000 евро, наскоро същият бе купен в Ню Йорк за 300 000". В момента китайските студенти по изящни изкуства и архитектура са около пет милиона, най-интересното предстои.

Изложбата в Палма де Майорка (до 9 май) на френския фотограф и скулптор Кристиян Болтански (1944) също ангажира вниманието на всички големи вестници. В интервю с него за притурката на El País се чете следното: "Не вярвам в прогреса на изкуството. Върша същата работа, която някога са вършили хората, правили фрески в църквите или ваяли мрамор... След изложба обикновено унищожавам 60% от експонатите, много малко заслужават да бъдат съхранени... В Северна Япония в едно изоставено училище е поместено мое монументално произведение. Приятно ми е да знам, че е там едва ли не скришно... Мисля си, че емоцията се съдържа в недовършените неща. Грешката и провалът са признаци на живот... Художникът е като творбите си – в края на дните си Джакомети беше заприличал на своите скулптури, разкривеното от алкохола лице на Бейкън стана на къс бекон, а аз все повече се доближавам на вид до кутия за бисквити!"

"Ел Културал" е най-щедър в кинорецензиите си. Едната му голяма тема са "триумфите на Фатих Акин", който в интервю твърди като Болтански: "Харесва ми идеята за незавършеността. Моите персонажи винаги са по следите на нещо, което да запълни празнотите в животите им..." Другият повод за ентусиазъм е "Болни от любов" на Тудор Джурджу, трети поред румънски филм с премиера в Испания за последната година и явна причина да се заговори за "румънско чудо", както в публикацията "Изтокът грабва юздите" (като под "Изток" този път се разбира не Китай, а "Източна Европа").

* * *

Междувременно на страниците на El País вече пети месец продължава единственият ясно отличим дебат: този, предизвикан от манифеста "Правила за просъществуването на романа" на Висенте Верду („Култура“ вече публикува негов превод в бр. 16 от 25 април т.г.). Интересното около тази провокация, която привидно настоява за обнова на романа, е, че колкото по-млади са опонентите на автора й, толкова по-несъгласни са с неговите схващания за "ново". Сред отговорилите писатели е Дамян Табаровски (1967, Буенос Айрес), чиито основни две тези против са: "Захласът по технологията е стар, колкото самата технология и не помага кой знае колко на критичната мисъл... В съвременния капитализъм техническите новости се раждат вече овехтели, затова трябва да търсим друг тип връзка на литературата с реалността..." и "Испанските издателства от повече от десетилетие публикуват автори, въплътили тенденция, коренно противоположна на описаната от Верду – Боланьо, Фогвил, Айра, Белятин, Вильоро, Левреро с техните странни, дръзки, ерудирани, изтънчени, авангардни текстове... Куриозното даже е, че именно тази най-радикална и ексцентрична литература заема все по-централна позиция на пазара." В "Романът се радва на добро здраве през ХХІ век" Мануел Рико (1952, Мадрид) заявява, че киното, радиото, театърът, комиксите и дори интернет съсъществуват от прекалено много време с литературата, че да почнат сега да се разглеждат като опасност за нея. "И това се дължи на факта, че романът от възникването си досега никога не е бил просто резюме на някакви събития, а фабула плюс език, сиреч – литература." Освен това в рамките на самата литература успоредният живот на различни качествени подходи към писането (от най-конкретни и последователни до най-абстрактни и фрагментарни) също е нормално открай време: Роб-Грийе до Камю, Кортасар до Гарсия Маркес, Пинчън до Карвър... Накрая Габи Мартинес (1971, Мадрид) се възмущава от странното на този исторически етап деление периферия-център и обвинява Верду в нелогичност: "Призовава към нови литературни формули посредством смехотворния стар трик с декалога... Категоричността на неговите правила е в техен ущърб – в тази изменчива и хиперкрехка действителност наставническият му тон звучи нелепо и авторитарно..."