Към множеството разнородни легенди от/за Зографския манастир в Света Гора се прибавя още една - за Библиотекаря, за Пазителя на преданието, за йеросхимонах Пахомий. Всъщност, всички го наричаха дядо Пахомий и поклонникът, отправил се за пръв път към българската света обител, предусещаше срещата си с него, очакваше я. Беше популярен и сред хора, които никога няма да прекрачат пределите на Земните градини на Богородица.

Бях слушал за отец Пахомий от приятеля и поета Веселин Сариев още през 1983 г., след пътешествието му в Света Гора. Дядо Пахомий бе централен персонаж в разказа му, но в бележките за така и ненаписаната книга за него е казано съвсем лаконично: Библиотекарят отец Пахомий, родом от пловдивското село Лилково, необикновено жизнен за възрастта си, ни води забързано през огромните манастирски коридори и стълбища и припряно говори... Веселин Сариев говореше за прегърбен старец с необикновена енергия; преразказваше неговите истории за различните заплахи за манастира; имитираше любовно маниерите му при показването на надградените едно над друго помещения на библиотеката и при демонстрирането на старинните ръкописи; опитваше се да изиграе и самото специфично говорно поведение на престарелия още тогава монах. По-късно зачестилите посещения на познати или на видни публични фигури добавяха нови щрихи към образа на легендарния отец Пахомий.

Така двадесет години по-късно - при първото пътуване на изследователския и поклоннически екип на Департамент Нова Българистика на Нов български университет - бяхме готови за тази среща. И все пак, не само защото дядо Пахомий бе прегърбен почти до земята и защото острият му говор бе почти неразбираем на първо слушане, личността му драматично ни изненада. Удивителна бе в него тази смесица от подозрителност, предпазливост, сякаш дори резервираност към желаещите да проникнат в библиотеката и почти по детски несдържаната гордост и радост, с които извършваше своя показ. Така при следващите ни три пътувания предизвикването на ритуалното посещение в библиотеката се превръщаше в един от най-важните моменти от пребиваването ни в Зограф. На дядо Пахомий трябваше да му бъдат припомнени предишните ни гостувания, трябваше да бъде уговорен час за посещението, трябваше да следим странните като траектория негови шествия по чардаците и коридорите. И ето: след като сме оставили книгите, които носим като дар за манастира, в общата ‛съвременна‛ библиотека, стоим заедно с пазителя пред железните двери на същинската библиотека, трепетно наблюдаваме сръчните му манипулации по отключването, вътре сме. Вече почти знаем реда на показването, но не имитираме изненада, защото ритуалът винаги те въвлича в ритъма си. Ахваме и когато монахът бута един от шкафовете, за да се открие прочутата вита стълбичка към горния, ‛тайния‛ етаж. Там вече наистина немеем при вида на ръкописите, за които дядо Пахомий уж небрежно съобщава: ‛X век‛, ‛XII век‛... и т.н. Слушаме историите му и снимаме уж тайно. Слизаме отново долу, получаваме като подарък някоя от брошурите за манастира отпреди век или второто издание на софрониевото евангелие. Включваме се в ритуала с подпечатването на новопридобитите съкровища: видимо е удоволствието, с което дядо Пахомий удря елипсовидния печат на библиотеката на Зографската обител с образа на покровителя Св. Георги в средата. Ако е в особено добро настроение, йеромонахът ще ни покаже след книжовните чудеса и карти от времето на войните със Сан-Стефанска България или от победоносните ходове на българската армия, като ще съпроводи това показване с разкази за това как румънци или руснаци са застрашавали българската същност на манастира, ще внесе в разказа си особен драматизъм с епизодите за отравяния и смъртоносни змийски ухапвания. ‛Искаха и мен да отровят. Но в трапезарията аз непрекъснато сменях мястото си‛ - ще каже библиотекарят.

Следяхме през останалите часове на манастирския ритъм вещото му участие в многобройните богослужения - без никакво старческо оттегляне. Виждахме непрестанно жестовете на уважение и респект от страна на останалите монаси. Веднъж, по време на всенощно бдение, което той ръководеше, помислихме след една пауза, че е потънал някъде в олтара. Но чухме призивния му глас, на който хорът на монасите веднага отвърна. ‛Как разбрахте какво казва, какво пее‛ - попитахме ние впоследствие. ‛Ние знаем какво трябва да каже‛ - отвърнаха ни.

Фигурата на отец Пахомий удовлетворяваше стремежа на поклонниците да видят в манастира Зограф, а и въобще на Света гора, точно на това особено място, духовници неординерни, носещи тайната, излъчващи биографически загадки. Но и осъществили своя духовен подвиг.

Смъртта превръща Библиотекаря окончателно в легенда.