Първата самостоятелна изложба на Деян Янев не изненада никого, а затвърди впечатленията, които всички бяхме натрупали от участията на този автор в младежки изложби, конкурси и кураторски проекти. Част от продукцията му от последните няколко години е събрана сега под неангажиращо заглавие, но с много ангажиращи акценти. Общата тема, разбира се, е социална, защото Деян Янев не прави изключение от своите връстници. И все пак той се различава от тях по стила си и по необичайната форма, в която е трансформирал реалистичната живопис. Дистанцирал се е категорично от етюдната прецизност за сметка на подробните и повествователни сюжети. Дистанцирал се е също и от сигурното убежище на големия формат. Предпочел е малки и средни формати, при които рискът да попадне завинаги в дебрите на т.нар. кавалетно изкуство е много по-голям.

Мога да нарека стила му сюрреализъм, но няма да е достатъчно постмодернистично и достатъчно изчерпателно. Затова предпочитам да сравня картините му например с анимираната естетика в клиповете на Стивън Р. Джонсън за любими парчета на Питър Гейбриъл - Big Time, Steam, Sledgehammer... Бих казала, че не само визията, но и много от смисловите закачки се припокриват. На тази живопис й отива да бъде сравнявана с продукти на акселериралата поп култура, като видеоклипове, комикси, компютърни игри...

Картините на Деян Янев „миришат‛ на гума, на пластмаса, на изгорели бензинови изпарения, на градски прах. Живописта е като през цветен филтър, който обобщава всичко в един мрачен тон. Малко от работите му се открояват с „истински‛ цветове.

Условно изложбата се разделя на няколко цикъла – промишлени пейзажи, композиции и натюрморти. Но въпреки рамките на традиционните живописни жанрове, в които така свободно мога да го поставя, Деян Янев всъщност е постигнал едно концептуално ниво, което ангажира вниманието с цяло ветрило от смисли и значения. Всеки сегмент от това ветрило се открива в детайлите. Колкото повече се взирам, толкова повече сюжети откривам. Всичко сякаш се движи по ръба на кича, но възползвайки се от напрежението в тази гранична зона.

В пейзажите на Деян Янев слънчогледите не са посадени, а сглобени върху зелено поле, също както и дигитално генерираните фиданки или компютърните мишки, превърнати в хищни растения („Вирус‛). Всички те предлагат едновременно и футуристични видения, и критичен поглед към съвремието. Към тази група са и плъховете на индустриален фон, и чайките със зловещи червени очи, накацали върху пословичните бали със софийски боклук, а пък самите бали са подредени като пирамиди и така един по един пластовете на смисъла си трупат един върху друг.

В композициите сюжетът е разгърнат в купчини от детайли, в странни алегорични същества, най-често от женски пол и отново в мрачни тонове. Деян Янев създава нов вид социални мутанти - като в композицията „Закърнели хора‛, например, с хора-автомобили. Младият художник обича да портретира ежедневието като страховита гротеска, която силно напомня Йеронимус Бош. Този паралел е само един от възможните и, разбира се, не е приложим за всичките му работи.

Дали ще са човешките взаимоотношения, градският живот или язвите на обществото ни, към всяка тема Деян Янев подхожда различно. Донякъде илюстративен, донякъде дори наивен или прекалено повествователен, очевидно той все още търси категоричното си амплоа. Сега е трудно да се каже накъде ще продължи.

Не бих пропуснала да спомена и „натюрмортите‛ му - и по-специално „Еволюция‛. Там вече формата е по-едра, а и смисълът - много по-концентриран. Предимството навсякъде в неговите работи е, че е оставил свобода за интерпретация, която зависи вече и от интелектуалното ниво на човека срещу картината. Така Деян Янев успява да печели все повече почитатели.