През 2003 роденият в Кабул и живеещ в Калифорния Халед Хосейни предизвика сензация с дебютния си роман „Ловецът на хвърчила“; три години по-късно романът излезе и на български. Машината се задвижи: през 2007 Хосейни издаде нов роман и в началото на 2008 българското му издание е вече факт. Световният книжен пазар очаква вторият роман да се представи толкова добре, колкото и първия – тоест, да стане абсолютен бестселър. Може и да се получи. Какво обаче се е получило и какво не се е получило в този втори роман, ако го сравним с първия?

„Хиляда сияйни слънца“ е нещо като огледален образ на „Ловецът на хвърчила“. Момчешкото детство е станало момичешко детство; съзряването става не в емиграция, а в Афганистан; бащината фигура е пак така вездесъща, но този път с отсъствието си. Действително, структурата е усложнена, преплитат се различни истории, които тук няма да преразказвам, вниманието е разпределено равномерно между две момичета/жени, чиито животи се преплитат, и разказът логично се води в трето лице. Но базовите схеми, с които работи сюжетът, са в общи линии същите: детството, приятелството, бащата, войната, образованието, положението на жените в Афганистан, до известна степен се повтаря дори основополагащият мотив за вината и покаянието от първия роман.

„Хиляда сияйни слънца“ е сръчно композиран и написан роман, увлекателен и достъпен за широка публика. Откровено сантименталният му регистър малко разводнява нещата, но не това е същественият му проблем. Там е работата, че „Хиляда сияйни слънца“ самосъзнателно стъпва върху „Ловецът на хвърчила“ – и неговия шеметен успех – с желанието да преповтори успеха по същата формула. Халед Хосейни се озова в позицията, в която попадат и много други автори, ударно пробили с първата си книга – желанието да направиш всичко по същия начин, което в крайна сметка води до автоимитация. И, както обикновено, имитацията е изгубила някои от най-съществените достойнства на оригинала. В този случай на „Хиляда сияйни слънца“ му липсва онзи болезнен и в същото време витален хъс на първия роман, липсва му дълбокото вживяване, крайно необходимо за такъв тип литература. При това Хосейни е направил два твърде съществени компромиса. Първо, в желанието си да стигне до максимално широка публика е опростил – опостил – докрай стила си. Второ, политическото вече не е естественият контекст на историята, както беше в „Ловецът на хвърчила“, а е напълно преднамерено: по-скоро историята се оказва фон за политическото послание, а то е, разбира се, модернизацията на Афганистан по западен модел. Нищо лошо в посланието, но когато един писател започне да мисли като политик, това е проблем.

Възможно е да попресилвам нещата. В края на краищата, Хосейни е съхранил главното си умение: да разказва въздействащо човешки истории, които ти влизат под кожата, и да гради цветни, пълнокръвни персонажи. „Хиляда сияйни слънца“ се чете също така увлекателно като „Ловецът на хвърчила“, само че оставя по-малко след себе си.

Изглежда, че Халед Хосейни е на кръстопът. Познаваме един куп автори от типа one-hit wonder, които градят кариера, имитирайки постоянно първия си успешен роман, и в крайна сметка остават запомнени само с него. В българската литература този модел работи някак болезнено, но всъщност по света има хора, които автоимитацията не е провалила – вижте Гюнтер Грас. Истинското предизвикателство е обаче да потърсиш нов път, ново начало. Със сигурност е много трудно, когато пробивът ти е свързан с експлоатацията на собствената ти идентичност, както е при Хосейни. От афганистанския имигрант се очаква да пише като афганистански имигрант. Дали писателят ще надделее?