Бандонеонът предполага двойка, танго и двойка. Докато прелиствах ‛Бандонеон“ на Надежда Радулова (ИК ‛Жанет-45“, Пловдив, 2008), в мен обаче звучеше още един инструмент – виолончелото на Аня Лехнер, с което знаменито танцуваше и не танцуваше бандонеонистът Дино Салуци в зала ‛България“ преди години. И Надежда ли беше там.

Всъщност искам да отбележа именно стилистичното виолончело на ‛Бандонеон“. И по-точно страстния му тембър, енергичен тембър, който разглобява образцовия викториански мизансцен на стихотворенията, решително наставяйки разстояния, празноти между белезите на артистичния декаданс. Мазвайки по тях ведра болезненост.

Танго и двойка, лукс и ужас. Сплотени от чувствената неопределимост на словото, в която ни завърта тази книга.